Иън Сомърс
Дарба за един милион долара (6)

Шеста глава
Пътуването

Беше късно вечерта, а адреналинът, владял тялото ми целия следобед, отдавна се бе стопил. Бях прекарал голяма част от вечерта, разглеждайки разписания на автобуси и фериботи — както британски, така и ирландски. Открих ферибот, който отплаваше от Дъблин утре на обяд, което означаваше, че трябваше да тръгна рано сутринта. Фериботът щеше да ме отведе в Уелс, откъдето можех да хвана автобус, който да ме закара в сърцето на Лондон. Бях планирал всичко до съвършенство. Дори бях получил съгласието на татко. За мое изумление.

Когато той се върна вкъщи след дългия ден, който бе прекарал, търсейки работа, татко ме извика долу в дневната. Седнах на дивана до него и той започна да говори за клипа, който му бях пуснал тази сутрин. Разбираше защо исках да се запиша за участие в „Дарба за един милион долара“ — все пак наградата беше страхотна. Но бе и разтревожен, най-вече защото настоявах да пътувам сам.

— Просто имам лошо предчувствие за това, Рос. Ти си само на седемнадесет години!

— Но нали ти казах, че ще бъде само за няколко дни? Какво може да ми се случи? Ще се върна, преди да разбереш, че ме няма.

— Въпреки това мисля, че си твърде млад и неопитен, за да отидеш сам. Лондон е много по-различен от Мейбрук. В големи градове като Лондон има много опасни хора, които биха се възползвали от един младеж, който пътува сам.

— Помниш ли какво ти разказах за бетонния стълб?

— Да.

— Мина ли покрай него на път за вкъщи днес?

— Да.

— И?

— Изглеждаше така, сякаш го е ударила ракета.

— Точно — казах. — Мога да се грижа за себе си. Ако някой се опита да ми навреди, ще му се иска никога да не ме е срещал.

— Това ме плаши не по-малко! Не искам да си го изкараш на някой джебчия. Ще го направиш на кайма и ще те арестуват!

— Това няма да се случи. Слизам от автобуса и отивам право в хостела, който открих онлайн. На следващия ден отивам право в хотел „Голдинг Плаза“. Печеля състезанието и веднага се прибирам вкъщи. Кълна се.

— Тревожа се.

— Недей. Взимам телефона си и ще ти се обаждам всеки ден. Обещавам.

— И още как. Само да си посмял да не ми се обадиш — лошо ти се пише.

Той стана от дивана и взе един плик от масичката до телевизора.

— През последните няколко месеца събрах малка сума. За да можем да платим сметките си през зимата. — Той пусна плика в скута ми и се усмихна. — Не е много, но ще ти стигне за полет до вкъщи, в случай че се наложи.

— Не мога да взема това, татко. Как ще платиш сметките без тези пари?

— Синът ми ще спечели „Дарба за един милион долара“.

Протегнах ръка и баща ми я стисна. Не знам защо го направих — просто реших, че трябваше. Никога преди не бяхме стискали ръцете си, освен в църквата, когато бях много малък… но не мисля, че това се брои.

— Да не си купиш нов скейтборд с тези пари — предупреди ме той. — Може да съм стар, но съм запомнил как изглежда скейтбордът ти с този странен анимационен герой, който си нарисувал на него (от долната страна на борда имаше рисунка на Джак Скелингтън от „Кошмар преди Коледа“) и ще разбера, ако си купиш нов.

— Не отивам там, за да си купя нов скейтборд, татко. Отивам, за да докажа нещо на себе си… и да спечеля един милион долара.

— Не мисли толкова много за парите, синко. Не е здравословно.

— Няма. Дори не знам какво бих правил с един милион долара.

— Сигурен съм, че ще ти дойдат една-две луди идеи.

— Само една-две — ухилих се. — Отивам да си приготвя багажа.

След разговора ни се захванах с трудната задача да си избера подходящи дрехи за пътуването. Майка ми винаги казваше, че добрият външен вид е половината битка. Освен това обичах да се обличам добре. Изгладих всички дрехи, които щях да взема със себе си, след което ги изгладих втори път (не бях особено добър в гладенето). Напълних раницата си с всичко, което щеше да ми трябва.

Но музиката беше по-важна от дрехите. Щях да полудея по време на дългото пътуване без достатъчно добри парчета, които да слушам, така че включих телефона си в лаптопа и прехвърлих десетина албума.

Тъкмо бях завършил с качването на музиката, когато получих SMS. Беше от Джема.

Какво ти стана днес? След обедната почивка влязох в супермаркета и заварих всички хора да се смеят на Рейнълдс!

Ваучерът ми бе свършил и не можех да й изпратя есемес в отговор. Трябваше да си купя нов ваучер, преди да се кача на ферибота. Влязох във Facebook, надявайки се, че тя ще бъде онлайн. Беше.

Ето те! Какво се случи днес?

Явно ми беше сърдита.

Просто ми писна да не правя това, което искам.

Да не правиш това, което искаш? Господи, понякога се изразяваш много неясно.

Писна ми да се преструвам на някой, който не съм! Исках да напусна работата в „Дилейни“ още от деня, в който започнах, но ме беше страх. Вече не се страхувам.

Какво се промени?

Всичко. Утре сутрин напускам страната.

Какво? Това е много странна седмица за теб, а?

Така е и ти си виновна за всичко.

Как стигна до това заключение?

Ти ми каза за „Дарба за един милион долара“.

Имаш предвид онзи X Factor за изроди?

Точно.

Но какво общо има това с теб?

Изведнъж телефонът ми започна да звъни. Беше Джема и аз не отговорих веднага. Струваше ми се, че беше в лошо настроение.

— Здрасти — казах. — Как върви?

— Най-накрая започвам да разбирам, Рос.

— Така ли?

— Знам защо боклуците в двора се държаха толкова странно днес. Бил си ти, нали? Ти си ги накарал?

— Аз бях.

— Как?

— Просто го направих. Не знам как или защо. Мога да местя неща, без да ги докосвам. Имам тази дарба от години, но я пазех в тайна от всички.

— А сега ще я разкриеш пред света?

— Не! Самоличността на победителя няма да бъде оповестена.

— Не бъди наивен, Рос. Всички вестници в северното полукълбо са изпратили свой репортер на състезанието.

— Но нищо няма да бъде оповестено. Дори не показват лицата на участниците на снимките в сайта.

— Ще бъде различно, ако някой спечели.

— Не ми пука, Джема. Вече реших да участвам.

— Кога заминаваш?

— Утре сутринта.

— Толкова скоро…

— Нямам търпение. Остават само още два дни за записване.

— А ако спечелиш… ще се върнеш ли?

— Не искам повече да живея в Мейбрук, Джема.

— Тази седмица си пълен с изненади. Не съм знаела, че имаш чувства. Обикновено се държиш като пещерен човек.

— Не съм пещерен човек.

— Знам, Рос. Нямаше да сме приятели, ако беше просто един пещерен човек.

— Ще приема това за комплимент.

— Наистина ти хлопа дъската, Рос Бентли. Пази се и ми се обади при първа възможност!

— Разбира се. До скоро.

— Късмет, Рос.

Джема затвори. Но и без това нямаше какво друго да си кажем. Заключих телефона, изключих лаптопа и се отпуснах назад в леглото. Утре ме чакаше важен ден и трябваше да се наспя добре. Намигнах на лампата и стаята потъна в мрак.

Алармата на часовника ме събуди в осем. Отвих се и скочих от леглото. Важният ден бе дошъл и цялото ми тяло бе изтръпнало от вълнение. Посочих будилника и той млъкна. След това проверих дали съм приготвил всичко, което щеше да ми трябва за пътуването. Телефонът ми беше зареден, най-добрите ми дрехи бяха подредени в раницата, а в джоба ми дрънкаха десетина монети от по двадесет цента. Бях почти готов. Оставаха само две неща — закуска и топла чаша чай.

Чух татко в кухнята — до боже познатото дрънчене на лъжица, разбъркваща чай в порцеланова чаша.

— Налей ми една чаша! — извиках. Влязох в банята, за да оформя косата си с гел, след което отидох в коридора и се плъзнах надолу по перилото на стълбището.

— Преди да изстине — извика татко, издърпа един стол изпод кухненската маса и седна.

Изпих една голяма глътка от току-що налятия чай и татко ми се ухили.

— Как можеш да пиеш чай така? Ще изгориш езика си и устата ти ще бъде пълна с мехури по време на пътуването.

— Пия така, както живея — пошегувах се. — Твърде бързо.

Налях си малко мляко в купичката с корнфлейкс и започнах да хрупам, като от време на време хвърлях поглед към часовника над вратата на кухнята.

— Не се притеснявай, няма да изпуснеш автобуса. Ще те закарам до спирката.

— Няма нужда. Скейтбордът ми е по-бърз от старата ти бричка.

— Може и да си прав, но въпреки това искам да те закарам.

— Щом настояваш — въздъхнах. — Но само допринасяш за глобалното затопляне. Бордът ми е зелена енергия, сто процента полезен за околната среда.

— Не знаех, че милееш за околната среда.

Ухилих се.

— Майката природа трябва да бъде закриляна.

— Може би трябва да се сетиш за това следващия път, когато зареждаш телефона си, докато сърфираш в интернет на лаптопа си, гледайки телевизия и играейки на Плейстейшън. Миналия месец проклетата сметка за тока бе по-голяма от спестяванията ми в банката.

— Скоро няма да ти се налага да се тревожиш за плащането на сметки, татко.

— Много си уверен — рече той, отнесе чашата си до мивката и я изплакна. — Предполагам, че имаш причина да бъдеш, но мислил ли си, че може би ти няма да си единственият, който може да докаже, че има свръхчовешка дарба?

Не бях разсъждавал върху този сценарий. Дори не се бях сетил за това.

— Нямам нищо против да си разделя наградата с някого. Петстотин хиляди долара също ще бъдат достатъчно.

Но мисълта остана в главата ми. Ами ако имаше други като мен на това състезание? Може би щях да получа отговорите, които бях търсел толкова дълго.

— Рос? — каза татко и щракна с пръсти. — За какво се замисли?

— За нищо — отвърнах с усмивка. — Не се тревожи.

Двадесет минути по-късно вече излизах от колата на автобусната спирка и се сбогувах с него.

— Ще те държа в течение — уверих го. — Обещавам.

— Ще чакам да ми се обадиш… и внимавай!

— Ще внимавам. А сега се махай, защото разваляш стила ми. Не искам да ме виждат до тази кола.

Татко се засмя и ми махна, след което бавно потегли. Изведнъж изпитах лошо предчувствие, за втори път тази сутрин. Сякаш нещо ми казваше, че никога повече няма да го видя. Мисълта бе смущаваща и веднага ме обзеха съмнения.

— Глупости — прошепнах. — Ще се върна, преди да разбере, че ме няма.

Облегнах се на спирката с раницата, преметната през рамо, и стъпил с единия крак на борда. Истинското ми пътуване току-що бе започнало. Пътуване, което бях предприел сам. Стомахът ми се свиваше от притеснение, но главата ми бе пълна с вълнуващи мисли и трепетно очакване.

Автобусът дойде след две-три минути, грабнах борда и се качих. Отидох най-отзад и погледнах през задното стъкло към тихите улички на Дълбрук, които постепенно се топяха в далечината. Напусках родния си град. Усмихнах се възторжено и вдишах дълбоко. Чувствах се свободен. Най-накрая го бях направил!

Погледнах за последно през задното стъкло и странното чувство отново ме обзе. Незнайно защо реших, че никога повече няма да стъпя в Дълбрук. Свих рамене и се настаних.

Беше ясна утрин и центърът на Дъблин гъмжеше от хора, опитващи се да стигнат навреме на работа. Усмихвах им се, когато се разминавахме на улицата. Обикновено по това време на деня бързах към „Дилейни“. Как се радвах само, че бях решил да напусна. Не ми отне много време да стигна пристанището и не след дълго се качих на ферибота и си намерих място в ъгъла на бара. Известно време седях там, но после ми стана скучно и реших да поразгледам наоколо. Нямаше много за гледане и не след дълго се озовах на палубата.

Беше красиво и спокойно, водата проблясваше под силното слънце и в небето нямаше нито един облак. Чувствах се добре. Облегнах се с лакти на перилото и вдишах дълбоко соления морски въздух.

— Уханието на свободата! — казах с усмивка.

Прекарах по-голямата част от пътуването на палубата, чакайки да видя земя. Тя се появи под формата на бледа сива ивица на източния хоризонт, която постепенно нарасна, превръщайки се в тъмен, тайнствен бряг. Задоволството ми изведнъж се изпъстри с чувство на страх. Имаше нещо зловещо в уелското крайбрежие и за първи път се разтревожих както за пътуването, така и за състезанието. Не можех да си обясня тези чувства, но нямах много време да разсъждавам върху тях, защото не след дълго стана време да се наредя на опашката за слизане.

Холихед беше приятно място, но от мрачното небе се сипеше ситен дъждец, така че реших да не се разхождам, а направо да потърся подслона на автобусната спирка. Нямах търпение да стигна ярките светлини на големия град. Това бе нещо, за което бях мечтал от години. Прекарах около час на пейката, преди автобусът за Лондон да изскърца със спирачки, спирайки точно пред мен.

Изкачих стъпалата, кимнах на шофьора и му платих таксата.

Пътуването бе безметежно. Пейзажът бе скучен и монотонен, а около час след като напуснахме Холихед, небето съвсем притъмня. Единственото нещо, което ме развличаше, бяха пътните табели. Влюбих се в уелските имена на градове, като например Каергейлиог и Тревалкмай. Но най-удивителното беше Ланфеъринюбл. Не ми беше ясно как някой можеше да произнесе тази дума. Сякаш пътувах из Средната земя^[1] или нещо такова.

След втория час започнах да се унасям, но се събудих, когато телефонът ми започна да вибрира. Бях получил есемес от Джема.

„Успех, Рос. Ще стискам палците на ръцете и краката си!“

Тази сутрин в Дъблин си бях купил нов ваучер, така че й написах в отговор:

„Благодаря! — Палците на ръцете ще са достатъчни. Сигурно ще се схванеш, ако държиш палците на краката си стиснати твърде дълго.“

Отвърна ми с усмихнато личице.

Прибрах телефона си обратно в джоба, но няколко минути по-късно получих нов есемес. Този бе от татко, което ме изуми, защото не подозирах, че той умее да си служи с мобилен телефон.

„Знаеш, че се тревожа, но освен това се гордея с теб. Винаги съм се гордял. И майка ти щеше да се гордее, ако все още бе с нас.“

Очите ми се насълзиха. Двамата с татко най-накрая бяхме построили мост и говорехме за мама. Тя ми липсваше толкова много. Искаше ми се да бе жива днес, за да ме види как печеля състезанието. Светът бе по-сив без нея.

Извадих портфейла от джоба си и го отворих. Имаше нейна снимка вътре, направена преди десет години. Тя се усмихваше, а дългата й коса бе разрошена от слабия вятър. Погалих снимката с палец и облегнах глава на прозореца. Прибрах портфейла. Знаех, че ако продължа да мисля за нея, ще избухна в сълзи. Случваше се от време на време.

Избърсах една-единствена сълза, търкулнала се по бузата ми, след което вдишах дълбоко, за да освободя тежестта, заседнала в гърлото ми.

Не след дълго умората ме надви.

 

 

— Ей, ти!

Отворих очи и видях старец с огромен нос и малки кръгли очички, които бяха на около сантиметър от моите. Дръпнах се назад и едва не го зашлевих.

— Махай се! — изсъсках. — Нямам нищо за теб.

— Нищо за мен? Какви ги разправяш?

— Опитваш се да ме обереш!

— Не е вярно. Шофьорът ме помоли да те събудя. В Лондон сме.

Погледнах през прозореца и видях, че бавно се движим през града.

— Ясно — промърморих.

Старецът се изправи и се върна на мястото си.

— Странно хлапе — прошепна той.

На автобуса му трябваха тридесет минути, за да стигне Луишам. Благодарих на шофьора и неохотно кимнах на стареца, който изсумтя.

Застанах на тротоара и се огледах. Снощи бях разучил тази част на Лондон в Google Maps и прецених, че трябва да вървя на запад.

Известно време се лутах нагоре-надолу по улицата, преди най-накрая да открия малкия хостел, който се казваше „Кралска отмора“. Сградата изглеждаше доста занемарена и реших, че едва ли някой крал би отседнал там.

Беше триетажна постройка в джорджиански стил, най-вероятно принадлежала на някое заможно семейство от далечното минало, но която сега приютяваше единствено хора като мен, които нямаха пари за хотелска стая.

Изкачих високите каменни стъпала и повдигнах тежкото месингово чукало на вратата. Но нямах време да го пусна, защото тя се отвори навътре, разкривайки дребна старица с остри черти и лилава коса. Това беше госпожа Пилкингтън, с която бях говорил по телефона предишната вечер. Тя се подаде през прага и ме изгледа с присвити очи.

— Ти трябва да си Бентли.

— Да.

— Мислех, че си по-възрастен… и че ще дойдеш по-рано. Хората обикновено не пристигат толкова късно.

— Опасявам се, че ми трябваше известно време да се ориентирам, след като слязох от автобуса.

— Имаш късмет, че не си се загубил. Големият град може да бъде опасно място за младеж, който пътува сам. Влизай вътре, стаята ти е готова.

Тя затвори вратата след мен и ми подаде два ключа — единият за стаята, а другият за входната врата.

— Нагоре по стълбите — рече тя. — Твоята стая е в края на коридора. Искаш ли да те събудя утре сутринта?

— Не, ще ставам още преди зазоряване. Чака ме важен ден.

Заключих вратата веднага след като влязох в стаята. Тя беше семпла и старомодна, като стая във филм на ужасите. Въздухът бе застоял, а мебелите бяха покрити с дебел слой прах. Пуснах раницата си на пода и инстинктивно погледнах под леглото. Под него имаше само прах, който се разлетя и ме накара да се закашлям.

Прекосих стаята и застанах до прозореца. Въздухът тук спешно се нуждаеше от освежаване. Завъртях дръжката, но прозорецът не искаше да се отвори. Напънах с всичка сила, но без резултат. Реших да използвам дарбата си.

Съсредоточих се върху дръжката, след което прехвърлих енергията си в дясната си ръка. Посочих към прозореца и той се отвори със силен трясък. Ставах все по-добър в контролирането на дарбата. Бях се научил да я насочвам много по-прецизно, отколкото преди.

Но сега не бе време да разсъждавам върху това. Трябваше да пазя силите си за състезанието. Тръшнах се на леглото и почти веднага заспах. Умората от дългия ден ме бе надвила.