Иън Сомърс
Дарба за един милион долара (14)

Четиринадесета глава
Мариан Долоуей

Всички официални събрания с участието на служители на Научен консорциум „Голдинг“ се Записват и документират от отдел „Сигурност“ на Научен консорциум „Голдинг“, под ръководството на Дерек Шоу. Настоящото събрание бе проведено на пети юли, от 15.07 до 15.29 часа, под надзора на Джеймс Брент, член на персонала.

ЗАПИС № 183 252

Дискусиите на това събрание се отнасят до разследването, свързано с Рос Бентли и Операция — Бял Дракон.

Присъстващи: Пол Голдинг, собственик на Научен консорциум „Голдинг“ (всички отдели).

Дерек Шоу, директор на отдел „Сигурност“ на Научен консорциум „Голдинг“.

Томас Камерън, шеф на охраната на „Лаберинто“, Лондон.

ЗАПИС № 183 252:

Камерън: Направих всичко, което поискахте, господин Шоу. Сградата е напълно обезопасена.

Шоу: Добре. Надявам се, че хората ти са готови. Трябва да бъдат постоянно нащрек.

Каремън: Готови са.

Шоу: Добра работа, Томас. Можеш да си вървиш.

Камерън кимва на Голдинг и Шоу, след което излиза от стаята.

Голдинг: Разчиташ твърде много на мъже, които са обучени да се сражават само с други хора, а не с надарени.

Шоу: Ще се справят. Това са най-способните мъже, с които разполагаме.

Голдинг: Обикновените войници нямат шанс срещу хора, притежаващи дарби.

Шоу: Спомням си, че на младини се справих доста добре с един от тях!

Голдинг: Как смееш да споменаваш това в мое присъствие?

Шоу: Моите извинения.

Голдинг: Понякога се самозабравяш. Шоу. Изобщо не се чувствам сигурен в успеха на операцията.

Шоу: Тук си е пълна безопасност. Няма нужда да се тревожиш.

Голдинг: Как да не се тревожа? Най-опасният човек на планетата иска да ме убие, а ти смяташ да я пуснеш в тази сграда. В този офис.

Шоу: Ситуацията е под контрол.

Голдинг: Не можеш да контролираш ситуация, в която участва тя, Шоу. Боя се, че Мариан няма да се хване в твоя капан. Предлагам да я застреляме веднага след като влезе в сградата.

Шоу: Не. Ще предвиди това, твърде очевидно е. Планирал съм нещо много по-хитро. Трябва да сме три стъпки пред нея, а не само една.

Голдинг: Знам само за една от стъпките. Какви са другите две?

Шоу: В момента в сградата чакат около стотина мъже. Когато Мариан стигне офиса, те ще се съберат на стълбите и ще тръгнат към нея. Ако иска да избяга от тях, ще трябва да се качи на покрива, а там съм приготвил една много специална изненада за нея.

Голдинг: Изненада?

Шоу: Барега е на покрива.

Голдинг: Барега! Не трябваше да го замесваш! Той е един от най-ценните ми служители. Единственият човек на тази планета, който притежава дарбата да усуква времето.

Шоу: По-важен ли е от това да се отървем от Мариан? Гарантирам ти, че тя няма да излезе жива от тази сграда.

Голдинг: А ние ще излезем ли?

Шоу: Някога разочаровал ли съм те?

Голдинг: Предполагам, че не. Имаш ли някаква представа къде е тя в момента?

Шоу: Не. Хората ми я изгубиха на летището. Сигурно е отишла право в хотела, но е използвала другите си дарби, за да установи, че не сме там. Най-вероятно вече пътува насам.

Голдинг: Това не ми харесва. След като нещата с Бентли не се получиха така, както искахме, може би трябва отново да преговаряме с нея и да й предложим още пари? Ако я убием, ще останем без психокинетик. Имаме нужда от такъв човек в корпорацията. Винаги сме разполагали с психокинетик.

Шоу: Можем да започнем ново издирване.

Голдинг: Няма да намерим друг като нея.

Шоу: Каза това и когато ти предложих да организираме „Дарба за един милион долара“. Освен това финансовите й изисквания са просто абсурдни. Плащахме десет милиона всеки път, когато използваше дарбата си, за да навреди на някой твой конкурент. А сега иска да й плащаме петнадесет! Това би означавало да харчим повече за услугите й, отколкото да печелим от тях. Освен това тя знае, че си открил неин заместник, и се чувства обидена. А знаеш как избухва, когато някой я обиди. Мариан е твърде непредсказуема, за да продължаваме да работим с нея. Може би трябва да се отървем и от Бентли — той също е твърде непредсказуем. Не харесвам непредсказуемите колеги.

Голдинг: Не. Грийн беше права за Бентли. Съдейки по хилядите пищящи момичета, можем да направим милиони само от реклами. Няма да се учудя, ако Бентли се окаже една истинска златна кокошка.

Шоу: Това е още една причина да се отървем от Мариан. Тя винаги иска да бъде номер едно и няма да й хареса това, че Бентли е знаменитост. Възможно е дори да разкрие дарбите си публично. Не можем да позволим това да се случи, защото знае твърде много за нас и това би застрашило бъдещето на корпорацията. Трябва да се отървем от нея. Когато дойде, опитай се да бъдеш спокоен и да се държиш нормално. Не забравяй, че е емотомагнитик.

 

 

Изоставеното превозно средство блокираше една от най-натоварените улици близо до лондонските докове. Двигателят все още работеше, радиото бучеше, а шофьорската врата зееше отворена. Това беше странно, защото колата беше чисто ново „Мазерати“. Кой би зарязал една толкова скъпа вещ? Но колата не означаваше нищо за човека, който я бе изоставил. Мариан Долоуей я бе откраднала на летището просто защото не обичаше да се вози в таксита. След като бе видяла сградата в далечината, тя бе спряла по средата на улицата и бе продължила пеш.

Сега крачеше към „Лаберинто“, която изглеждаше като една съвсем обикновена офиссграда, но отвътре беше истински лабиринт, построен с целта Голдинг да се скрие някъде, ако го погнат английските власти. Пететажната сграда нямаше асансьори — само две стълбища от двете страни, които лесно можеха да бъдат блокирани. След като работодателят й не беше в хотел „Голдинг Плаза“, значи се бе скрил в „Лаберинто“.

Мариан крачеше по улицата така, сякаш нямаше никакви грижи. Изобщо не изглеждаше като жена, която се бе подготвила за битка на живот и смърт.

Тя беше на двадесет и пет години, но повечето хора се затрудняваха да определят възрастта й. Мариан имаше едно от онези лица, които понякога преливаха от юношеска енергия, но в други случаи излъчваха дългогодишен опит. Лице, което бе както привлекателно, така и сурово.

Атлетичното й тяло бе обвито в бяло кожено яке и черни кожени панталони. Тя бе средна на ръст, но токчетата я правеха да изглежда висока. Пръстите, китките, врата и ушите й бяха покрити със сребърни гривни и пръстени, които дрънчаха при всяка крачка сякаш беше робот. Най-запомнящата се черта от външния й вид беше косата й. Тя беше бяла и събрана на дълги, красиви плитки, завързани над главата й. Гримът й бе също толкова екстравагантен, а дебелите й мигли бяха бели като косата й.

Тя спря на ъгъла и впери поглед във входа на сградата от другата страна на улицата — „Лаберинто“. Във фоайето нямаше никой, но Мариан усети силното притеснение на хората, които се намираха на горните етажи. Една от дарбите й беше емотомагнитизъм — способността да долавя емоциите на други хора, дори от голямо разстояние. Но трябваше да влезе в „Лаберинто“, за да открие какво караше хората вътре да се тревожат.

Нямаше смисъл да отлага неизбежното. Трябваше да влезе в сградата, за да открие Голдинг. Не виждаше смисъл в това да чака удобен момент. Мариан изпука врата си, след което закрачи към въртящата се врата. Влезе вътре и видя трима униформени охранители, които стояха зад рецепцията. Когато я видяха, притеснението им нарасна десетократно. Харесваше да предизвиква тази реакция. Обичаше да плаши хората, особено ако те бяха мъже. Най-вече защото повечето мъже не можеха да приемат, че ги превъзхожда жена. Мариан се засмя, крачейки по карирания мраморен под на фоайето.

Тримата мъже мълчаха като риби. Тя използва дарбата си, за да прочете мислите, пораждащи притеснението им. Опита се да скрие развеселеността си. Всеки един от охранителите чакаше някой от другите пръв да наруши мълчанието.

— Какво става, момчета? — попита тя. Акцентът й беше елегантна смес от английски и американски. — Няма ли да ме питате защо съм тук?

Мариан знаеше, че вече ги бе подчинила напълно. Усещаше, че ги бяха предупредили за нея, но същевременно тя ги привличаше и мъжете инстинктивно искаха да й се харесат. Всеки един от тях би пренебрегнал опасността, която Мариан представляваше, само и само да получи телефонния й номер.

— Е? Не трябва ли да ме попитате коя съм и къде отивам?

— Очакват ви — каза най-възрастният от тримата. Последен етаж. Стая 415.

— Кой ме очаква?

Охранителите се спогледаха, но никой не посмя да й отговори.

— Момчетата от предишната смяна ни оставиха съобщение — обясни възрастният охранител и постави листа хартия на тезгяха, за да може и Мариан да го прочете. — Погледнете, ако не ми вярвате.

„Мариан Долоуей, служител S26 (Момиче с бяла коса). Очакват я в стая 415. Не е нужна проверка.“

Това бе едно неочаквано, но хитро действие. Работодателите й знаеха, че бе емотомагнитик, така че не бяха споделили абсолютно нищо с охранителите на рецепцията. Знаеха, че Мариан незабавно щеше да прочете мислите им.

Тя се ухили, взе листа и го смачка на малка топка. Само Дерек Шоу можеше да бъде толкова хитър. С него нещата винаги бяха интересни. В много отношения той беше една отвратителна личност, но Мариан харесваше начина, по който работеше умът му.

Тя хвърли хартиената топка през рамо, обърна гръб на мъжете и се насочи към най-близкото стълбище. Беше идвала в „Лаберинто“ само веднъж преди, но си спомняше, че в сградата имаше само две стълбища, като и двете бяха твърде тесни и зле осветени. Бяха идеални за нападение от засада, но това не я тревожеше. Мариан бе едно от най-могъщите човешки същества на планетата и се чувстваше напълно неуязвима. Много хора се бяха опитвали да я убият в миналото, още откакто бе дете, но нито един не бе успял дори да я нарани.

Бавно започна да се изкачва по металните стъпала. През цялото време разузнаваше с емотомагнитичната си дарба, опитвайки се да долови чувствата на другите хора в сградата. Усети същата тревога, която бе доловила по-рано, която постепенно добиваше очертания. Излъчваше я един-единствен човек. Голдинг. Познаваше миризмата на неговия страх.

Когато стигна последния етаж, тя тръгна по дълъг и тесен коридор. Подът, стените и таванът бяха облицовани с черен мрамор, който отразяваше светлината от ярките лампи по много странен начин. Не виждаше много добре и дори не бе сигурна къде свършваше коридорът, който сякаш продължаваше вечно. Това беше оптична илюзия, създадена, с цел да обърква евентуални натрапници. Не след дълго Мариан видя края на коридора, защото там имаше врата, водеща до другото стълбище. Същото като онова, по което току-що се бе изкачила.

Мариан спря. Беше твърде тихо. Със сигурност беше капан. Беше осъзнала това още преди да влезе в сградата, но още не можеше да усети как възнамеряваха да я убият. Това я смути, но вече нямаше връщане назад. Въпросът трябваше да бъде разрешен незабавно. Бяха се опитали да я заменят, докато беше във ваканция. Нямаше да им се размине. Това бе сериозна обида. Още по-обиден бе фактът, че за неин заместник бяха избрали безотговорен тийнейджър скейтбордист. Продължи надолу по коридора и спря пред стая 415.

Замисли се над ситуацията, в която бе попаднала. Дали щеше да задейства капан, когато отвори вратата? Но Мариан чувстваше, че Голдинг бе в стаята. Не биха го изложили на такъв риск. В никакъв случай.

Почука на вратата с пръстените на лявата си ръка и зачака отговор.

— Влез, Мариан.

Беше Шоу. Гласът му й бе до болка познат.

— Вратата е отключена.

Мариан бутна вратата и пристъпи в стаята, която беше просторен офис с дълъг прозорец директно срещу нея. Тя намръщено изгледа двамата мъже, Голдинг и Шоу, които седяха зад овална махагонова маса. Затвори вратата след себе си.

Погледна към плоския екран на телевизор, закрепен за стената. Той бе включен на един от многото новинарски канали, които излъчваха на живо от хотел „Голдинг Плаза“. Мариан използва дарбата си и телевизорът изведнъж се разтресе, падна на пода и изгасна. Тя бавно прекоси стаята, като инстинктивно премина далече от прозореца, след което се облегна на стената. Първо погледна към Шоу. Преди много години той я бе обидил, тя се бе разярила и го бе ударила през лицето със стъклена маса. Белезите все още изглеждаха ужасно.

— Здрасти, Дерек. Как е лицето?

Знаеше, че този въпрос ще го вбеси, и се наслади на гледката как той се опитва да потисне гнева си.

— Не е толкова красиво, колкото беше, преди да ме удариш с онази маса, но съм бил и по-зле. След деветнадесет посещения при хирурга вече нямам мускулни спазми.

— Звучи като голямо премеждие, всички тези операции — отвърна тя и се усмихна злобно. — В бъдеще трябва да подбираш думите си по-внимателно. Някои хора не обичат да ги обиждат.

— Може би някои хора трябва да се научат да контролират гнева си.

— Затваряй си плювалника, горила такава — отсече тя, — или ще го затворя вместо теб! Завинаги!

Изражението й се бе променило и вече изобщо не беше привлекателно. Лицето й бе разтегнато в злобна гримаса.

— Трябваше да направя така, че едно от парчетата да отреже езика ти.

— Стига толкова — прекъсна ги Голдинг. — Писна ми да слушам как се дразните взаимно. Какво можем да направим за теб, Мариан? Мислех, че си на почивка. Таити, нали така?

— А, да. Моята почивка — Мариан се засмя саркастично. — Разбира се, имах нужда от почивка след последния кошмар, в който ме забърка. Представете си само: вчера сутринта се излежавам до басейна, пия коктейл и се припичам на слънце. Но почивката ми е прекъсната от силно жужене. Всички около мен жужат. Повтарят същите две думи, отново и отново. „Рос Бентли, Рос Бентли, Рос Бентли“. Питам един много дебел мъж по бански за какво става дума. А той ме поглежда така, сякаш съм луда. „Под кой камък си лежала досега, скъпа?“, казва ми той. „Не си ли гледала новините?“. И така, след като той случайно падна от шезлонга си, аз отидох в бара на хотела, за да погледам малко телевизия. И какво да видя — някакъв малък пикльо, подложен на много познати тестове.

Тя се оттласна от стената и бавно се приближи.

— Сега ви казвам, че няма да допусна това. Няма да допусна да бъда заменена от някакъв малък сополанко. Ако това е вашето намерение, ще трябва да поема нещата в свои ръце.

— Тоест?

— Тоест ще трябва да откъсна главата на Бентли.

— Той не е твой заместник, Мариан — каза й Голдинг. — Той е просто една резерва, която да използваме при спешни случаи. Ако ти си във ваканция и се появи неотложна работа, можем да се обадим на Бентли, без да притесняваме теб. Всички знаем, че никой не би могъл да заеме твоето място.

— Хайде стига, Голдинг. Знам как разсъждаваш. Вече ви обясних как стоят нещата и чакам незабавен отговор. Или направете така, че Бентли да изчезне, или ще го убия.

— Ти си най-важният човек в тази корпорация — отвърна Голдинг. — Бентли е червей. Ще го настъпим вместо теб.

Мариан заобиколи овалната маса, като токчетата й тракаха по мраморния под.

— Направете го. Веднага. Не искам… — изведнъж тя млъкна, след което ги изгледа и се ухили. — Нали не сте забравили, че притежавам и други дарби, освен психокинезата?

— Разбира се, че не сме, Мариан — каза Голдинг. — Как можем да забравим?

— Как наричаше тази дарба, Шоу? А, да. Емотомагнитизъм. Долавям чувствата на хората около мен, след което чета мислите, пораждащи тези чувства. В момента долавям силни емоции и от двама ви. Голдинг, ти умираш от страх. Страхуваш се, че ще те убия. Предполагам, че това е напълно естествено. Шоу, ти си много развълнуван. Много развълнуван.

Мариан се приближи до него. Слънчевата светлина, струяща през прозореца, караше сребърните й гривни и пръстени да блестят, а сините й очи светеха така, сякаш бяха от неон.

— Аха! Очакваш да се случи нещо. Чудех се защо ме пусна тук толкова лесно. Заложил си ми капан, нали? — Тя застана зад стола му и постави ръце на раменете му.

— Остави ме да прочета твоите мръсни малки мислички.

Изведнъж тя се изпъна и лицето й се вкамени.

— Чувствам още някой. Някой, който също се вълнува. Някой отвън… — Мариан почувства, че в сградата от другата страна на улицата имаше хора, които внимателно следяха всичко, случващо се в тази стая. С един скок тя се озова до прозореца и постави ръце върху стъклото. То незабавно се замъгли.

— Проклятие — изпсува Шоу. — Нещата никога не се развиват по план.

— Снайперистът в отсрещната сграда остана без мишена — каза Мариан. — Не вижда нищо в тази стая и ако стреля, може да уцели вас.

— Има повече от един снайперист. Всъщност са осем. И в мига, в който махнеш ръката си от стъклото, те ще отнесат главата ти. Въоръжени са с най-мощните пушки, произвеждани някога. Обзалагам се, че сега ти се иска да си прекогнитик, за да можеш да отклониш куршумите.

— Аз мога да отклонявам куршуми.

— Не и такива, изстреляни от най-мощните пушки на света. Доста безизходна ситуация, не мислиш ли?

— Не съвсем…

Мариан знаеше, че трябваше да поеме нещата в свои ръце. Сигурно й бяха подготвили и други изненади. Тя посегна към Шоу с една ръка и освободи порив енергия от тялото си, която го запрати към стената. Той се заби в нея с трясък и се свлече на пода.

— Не прави това, Мариан — помоли й се Голдинг. — Все още можем да преговаряме.

— Не преговарям с хора, които се опитват да ме убият.

Тя се дръпна от прозореца и стъклото се избистри. Цял рояк куршуми го надупчи, правейки махагоновата маса на парчета. Мариан се хвърли на пода и се скри под останките от масата. Куршумите продължиха да дупчат стаята. Стъкла и трески валяха отгоре й, но тя остана невредима. Скочи към вратата в мига, в който дъждът от куршуми секна и бе достатъчно бърза, за да избяга, преди мраморният под да се разлети на парчета, надупчен от поредния залп. Продължи надолу по коридора, чувствайки огромен приток на тревога.

Чу как Шоу се изправя в офиса зад нея.

— Ще я убия! — изрева той. — Къде е пистолетът ми? Дай ми пистолета.

— Остави я, извика му Голдинг. — Планът ти се провали.

— Млъквай, Голдинг. Къде е пистолетът ми?

Мариан тичаше надолу по коридора, но изведнъж се закова на място. Страхът, който чувстваше, бе нараснал значително и вече знаеше откъде идва — мъж в пълно бойно снаряжение слезе по стълбите и застана срещу нея. Насочи автоматичната си пушка към главата й и натисна спусъка. Мариан се хвърли през някаква врата, избягвайки куршумите на косъм, и се приземи на студения мраморен под на друг офис. Този беше тъмен и нямаше прозорци. Опита се да разруши стената, използвайки своята психокинетична дарба, но тя не се подчини. Имаше само един материал, който можеше да се противопостави на силата й.

— Хитри момчета — прошепна тя. — Сграда от стъклометал.

Мариан се изправи на крака, вдиша дълбоко и взе решение. Единственото решение, което можеше да вземе. Тя призова гнева, който тлееше дълбоко в нея. Тялото й се изпълни с енергия. Обърна се към вратата, готова да убие всеки, който се изпречи на пътя й.

Гмурна се обратно в коридора. Към нея вървяха неколцина въоръжени мъже. Те насочиха оръжията си, но Мариан вдигна ръце. Лампите в коридора изгаснаха за миг и когато отново светнаха, мъжете лежаха на земята, мъртви. По стълбите слязоха още. Тя се завъртя и хукна към другия край на коридора. Там на пътя й застанаха други войници. Бяха я обградили. И двете стълбища бяха блокирани. Нямаше прозорци, а сградата беше от стъклометал. Отвън я дебнеха снайперисти. Но тя нямаше да се предаде. Не и без битка.

Мариан се закова на място, вдигна ръце пред гърдите си и тялото й се вкопани. Използваше третата си дарба — метализъм. Мъжете я обградиха и откриха огън. Тътенът в тесния коридор бе оглушителен, а стотиците куршуми полетяха към Мариан. Но нито един не я достигна. Те се изпаряваха във въздуха, когато доближаваха тялото й. Войниците се спогледаха, изумени от това, което бе направила. Когато тя най-накрая помръдна, те се разпръснаха, заеха позиции и отново откриха огън.

Но отново всеки куршум се изпаряваше, преди да достигне Мариан.

— Стреляте с обикновени куршуми! — изрева Шоу на войниците. — Казах ви да използвате гумени куршуми. Тя е металист, идиоти такива. Може да топи метали.

Мариан видя как Шоу се подава от офиса и стреля три пъти към нея. Куршумите му пробиха щита, който бе създала с помощта на дарбата си. Първият пропусна, вторият откъсна една от плитките й, а третият облиза ключицата й. Мариан падна на пода, стиснала нараненото си рамо. Кръв шурна между пръстите й и изцапа бялото й кожено палто. Беше я надхитрил. Използваше гъвкави пластмасови куршуми, които нямаше как да изпари с дарбата си.

Шоу се засмя.

— Вече не си толкова самоуверена, а, Долоуей?

Мариан усети как гневът се надига в тялото й, превръщайки се в унищожителна енергия. Стените на коридора се разтресоха и напукаха. Тя се изправи и протегна ръце. Войниците от двете страни на коридора полетяха назад.

Шоу избегна мощната енергийна вълна, гмуркайки се обратно в офиса на Голдинг, след което подаде ръката си навън и изстреля още няколко куршума към Мариан. Тя използва дарбата си, за да ги направи на прах във въздуха.

— Само с куршуми няма да стане, Дерек.

— Не разчитам единствено на тях, Долоуей — извика в отговор Шоу. — Пригответе РПГ-тата!

Двама мъже дотичаха при него, носещи ръчни противотанкови гранатомети. Те излязоха в коридора, паднаха на колене, положиха гранатометите на раменете си и ги насочиха към Мариан. Войниците в другия край на коридора бяха изчезнали, като на тяхно място бяха застанали други двама мъже с гранатомети. И четиримата се целеха в Мариан.

— Убийте я — изкрещя Шоу и се хвърли на пода.

Четири ракети полетяха към Мариан по коридора. Тя съсредоточи цялата си сила. Трябваше да отклони ракетите и едновременно с това да създаде пашкул от енергия около себе си, който да я предпази от неминуемата експлозия.

Последва чудовищен тътен, който разклати основите на самата сграда. Мариан бе използвала ракетите за свои собствени цели. Бе успяла да ги отклони, запращайки ги към пода на коридора. Това бе създало огромна дупка между третия и четвъртия етаж на „Лаберинто“. Още преди прахът да се уталожи, тя бе скочила през дупката в един голям офис на долния етаж.

Миг по-късно противопожарната система се включи и облаците дим бяха засмукани в стените.

Мариан чу как Шоу крещи на хората си:

— Още е жива. Всички на третия етаж. Стреляйте на месо!

Но Мариан винаги бе една стъпка пред своите преследвачи. Тя вече прекосяваше огромното помещение, разделено на малки отделения за всеки работник. Прокрадваше се от отделение на отделение, изпращайки във въздуха всеки, изпречил се на пътя й войник с помощта на психокинетичната си дарба.

Не след дълго достигна едно от стълбищата. Но пътят й бе блокиран от войниците, които постоянно прииждаха от долния етаж. Не можеше да се справи с всичките. Рано или късно някой куршум щеше да й се изплъзне, независимо от дарбите й.

— Единственият път е нагоре — каза тя и бързо започна да изкачва стълбите.

Миг по-късно разби тежката метална врата и се озова на покрива. Преди да хукне да бяга, тя разтопи пантите и ключалката, за да не я последват. Тъкмо си помисли, че бе успяла да избяга от капана, заложен от Шоу, когато се обърна и осъзна, че битката едва започваше.

В другия край на покрива стоеше човек, когото познаваше твърде добре. Беше работила с него много пъти. Строен мъж в елегантен сив костюм, чиито емоции бяха напълно непроницаеми. Това беше Барега. Той бе малко по-възрастен от нея. Австралийски абориген с тъмни, пронизващи очи, който притежаваше дарбата да усуква времето — една от петнадесетте истински дарби. Не беше по-бърз от останалите хора, но можеше да манипулира тъканта на времето около тялото си на кратки изблици, което означаваше, че изглеждаше така, сякаш се движи с невъзможно висока скорост. Мариан не биваше да го допуска твърде близо до себе си, защото ако се приближеше на по-малко от десет метра, тя дори нямаше да види атаката му. Барега беше най-съвършеният убиец, който природата можеше да създаде.

— Здравей, Барега.

— Мариан — отвърна той, усмихна се и кимна. — Отдавна не сме се виждали.

— От три години. Значи са включили и теб в тази малка игра. Не мислиш ли, че единственият човек на планетата с твоята дарба е твърде ценен, за да се използва по този начин?

— Плащат ми много пари.

— Повярвай ми, този път няма да си струва.

Барега свали якето си, внимателно го сгъна и го остави на земята. Вратата зад Мариан се огъна, но не поддаде. Шоу и неговите войници блъскаха по нея и не след дълго щяха да я разбият. Времето й изтичаше.

— Извинявай за това, Мариан.

— Аз трябва да ти се извиня, Барега.

Тя изпрати енергийна вълна към него, но той светкавично се отмести от пътя й. Ухили се и извади нож от обсидиан от ножница, закачена за глезена му.

— Това ли беше?

— Имам още!

Мариан насочи втори порив от енергия към него със сила, която щеше да смачка слон. Барега се появи на няколко метра встрани, с ръце на кръста.

Мариан призова целия си гняв и изпрати няколко енергийни вълни към него една след друга, но Барега винаги се отместваше от пътя им точно навреме. Беше невероятно бърз. Мариан продължи да го напада. Покривът започна да скърца и да се тресе, но Барега оставаше невредим. Мариан започваше да се изморява. От друга страна Барега дори не се бе задъхал.

Мариан осъзна, че трябваше да впрегне всичките си сили, ако искаше да оцелее. Трябваше да използва трите дарби едновременно, давайки всичко от себе си. Опита се да долови чувствата на опонента си, търсейки някаква промяна или колебание. В същото време използваше психокинетичната си дарба, за да отслаби бетона под краката си, както и металистичната си дарба, за да размекне платината в стъклометалните греди на покрива. Вратата зад гърба й се разпадаше. Трябваше да действа сега или никога.

Барега помръдна и тя почувства това частица от секундата, преди да се случи. Разтопи платината в гредите, след което разцепи бетона. Земята под краката на Барега се отвори и дори той не бе достатъчно бърз, за да избяга. Пропадна през зейналата дупка и се просна на пода на долния етаж. Парчета от покрива се срутиха отгоре му и той изпищя от агонизираща болка.

Мариан вдиша дълбоко, приближи се до дупката и погледна долу. Барега лежеше десет метра под нея, със счупен гръбнак и премазани крака. Но тя нямаше време да се наслади на победата си, защото вратата зад нея се разцепи и двама войници нахълтаха през дупката. Шоу насочи пистолет към нея през процепа.

— Лека нощ, сладурано — каза той и се засмя, след което дръпна спусъка.

Мариан махна с ръка. Куршумът замръзна във въздуха, обърна се и прониза Шоу в челото. Той бе мъртъв, преди да се свлече на пода.

— Предупредих те да не ме наричаш така.

Стълбището бе задръстено от войници, но те не представляваха никаква заплаха за Мариан, защото тя разтопи оръжията им. Мъжете хукнаха да бягат, а тя бавно и спокойно слезе по стълбите до четвъртия етаж.

След няколко минути пристъпи прага на стая 415 и завари Голдинг, свит в ъгъла. Очите му едва не изскочиха от орбитите си, когато тя влезе.

— Не ме убивай, Мариан — помоли й се той. — Всичко беше по идея на Шоу. Планът беше негов. Кълна се.

— Той повече няма да прави планове, а ти току-що загуби единствения човек на планетата, който може да изкривява.

— Убила си Барега?

— Не, но ще има нужда от инвалидна количка, ако иска да упражнява дарбата си. — Мариан издърпа работодателя си от пода и го сложи да седне в един кожен стол. — Направи голяма грешка днес.

— Ще ти дам всичко, което поискаш. Дори ще те назнача на мястото на Шоу!

Тя вдигна крак и притисна едно от острите си токчета в гърдите му.

— Не искам работата на Шоу, Голдинг. Не искам да прекарвам толкова много време в твоята компания.

— Какво искаш?

— Да удвоиш заплатата ми — каза тя и се усмихна. — Ще се съгласиш ли с това?

— Разбира се, Мариан.

— Добре. Сега ми кажи за този Бентли.

— Не можем да го докоснем с пръст. В момента е обграден от камери и репортери.

— Ще трябва да се отървем от тях.

— Как?

— Ще направя така, че всички да помислят Бентли за фейк.

— Можеш ли?

— Разбира се, че мога — отвърна Мариан и се засмя. — Кажи на хората си да насрочат пресконференция и да обявят, че Бентли ще демонстрира силите си пред целия свят.

— Но това само ще увеличи вниманието, което му обръщат.

— Довери ми се. След края на пресконференцията, нито един репортер няма да иска отново да чуе името „Рос Бентли“. И след като тълпите изчезнат, ще ми достави истинско удоволствие да го убия.