Иън Сомърс
Дарба за един милион долара (24)

Двадесет и четвърта глава
Неканен гост

Отнесох листа в стаята си и заключих вратата, след което седнах на леглото и го сложих в скута си. Бях прочел заглавието и не бях сигурен дали исках да продължа да чета нататък. Но не можех да спра сега. Подготвих се и започнах първия абзац.

ИЗПОЛЗВАНЕ НА ДАРБИТЕ ЗА ОТНЕМАНЕ НА ЧОВЕШКИ ЖИВОТ

От Маркус Роман

С голямо съжаление трябва да призная, че съм отнел живота на няколко човека. Действията ми никога не бяха мотивирани от алчност, омраза, страст или мъст. Винаги беше при самозащита или по молба на Пол Голдинг.

Когато започнах работа при Голдинг, бях много млад и си помислих, че той ме бе спасил от един живот на срам и тайни. Научен консорциум „Голдинг“ бе като нов дом за мен. Място, където можех открито да демонстрирам дарбите си и да срещам други хора като мен. Твърдо вярвах, че животът ми там ще бъде щастлив.

С течение на времето Голдинг и служителите му все по-явно злоупотребяваха с дарбите ми. Но осъзнах истинските им цели твърде късно, защото вече бях потънал дълбоко и не можех да се освободя от корпорацията. Бях се превърнал в неохотен убиец.

Дълги години изучавах творбите на психокинетици с боен опит като Ала Куш, Роджър Мак Уилямс и Али Хоман, както и на бойци, които използваха други дарби, за да убиват. Научих много неща от тези майстори. Бях неохотен, но ефективен убиец.

Дължа бягството си от лапите на Голдинг на великия електромедиум Джонатан Аткинсън. От него научих един изключително бърз и ефикасен начин за убиване. Джонатан бе усъвършенствал дарбата си до такава степен, че можеше да изпрати малък електрически заряд право в човешкото сърце, водещ до незабавна смърт.

Адаптирах този похват за дарбата психокинеза. Първо събирам цялата си енергия в горната част на тялото, след което с едно плавно движение я насочвам надолу по ръката си и я изстрелвам през два пръста, насочени напред (среден и показалец). Малък, но концентриран енергиен заряд пронизва сърцето на жертвата. То спира и смъртта настъпва незабавно.

Това е най-ефикасният и хуманен начин за убиване. Единственото ми желание, е никога повече да не ми се налага да го прилагам.

Истинските дарби трябва да се използват за доброто на човечеството, а не да бъдат експлоатирани от безскрупулните и властимащите за користни цели.

Едно време бях добър човек, но вече не съм. В мига, в който извърших първото си убийство, обрекох душата си на вечни мъки. Използването на тази дарба за убиване променя човек напълно и той никога не може да се върне към живота, който е водил преди това.

Значи Роман все пак беше убиец, въпреки че не изглеждаше като такъв. Но според мен той бе несправедлив към себе си. Роман не беше лош човек — фактът, че се разкайваше за извършеното, доказваше това. А кой на негово място щеше да направи нещо различно? Много добре знаех колко манипулативни и безскрупулни можеха да бъдат Голдинг и Дерек Шоу. Всъщност Роман ме бе спасил от същата съдба, помагайки ми да избягам от хотела и от злите хора, които ме държаха там.

Сигурно очакваше да избягам след прочитането на страницата, но дори не си помислих да направя нещо подобно. Роман ме бе спасил от едно ужасно бъдеще и възнамерявах да му се отплатя, като му помогна да спаси света от заплахата, която представляваше Мариан.

Взех листа и отидох в стаята на Роман. Заварих го седнал до прозореца, с пура в уста.

— Здрасти — казах. — Прибери тази страница при останалите.

Обърна се и погледна листа в ръката ми.

— Сигурно ме смяташ за чудовище.

— Не, Роман. Никога няма да си помисля такова нещо и бих те последвал в ада, ако се наложи. С теб съм до края.

Усмихна се, но отново се обърна към прозореца. Знаех, че в очите му имаше сълзи. Мъж като него едва ли плачеше често и аз не исках да го унижавам. Оставих листа на леглото, казах му, че ще се видим в кухнята за вечеря, и излязох.

Настроението ми се промени, когато влязох в кухнята, където Кати и Джун разговаряха и се смееха. Изглеждаха толкова весели и щастливи, както трябваше да изглеждат всички семейства. Когато влязох, Кати ме погледна и веднага осъзнах, че това бе момичето за мен. Притежаваше всичко, което можех да искам: красота, интелигентност, непримиримост, чувство за хумор, както и, разбира се, една от истинските дарби. Напълно проумявах поведението на Роман и защо се тревожеше толкова. Този дом трябваше да бъде защитен от опасностите, дебнещи отвън. Вече бях загубил майка си, но нямаше да позволя на никой да ми отнеме това ново семейство.

Седнах и се заслушах в разговора им, докато Джун приготвяше вечерята. Опитах се просто да се насладя на момента. Вечерта беше толкова прекрасна. Вратата към задния двор беше широко отворена и в къщата влизаше приятен бриз, който охлаждаше кухнята, затоплена от неуморната печка. Роман се появи точно когато слънцето започна да залязва, потапяйки околността в дрезгав сумрак.

Седна до мен. Веднага усетих, че между нас цареше спокойствие, което беше различно от предишната му строгост и потайност. Най-накрая го възприемах така, както го възприемаше Кати — като по-голям брат.

Никой не говореше, докато Джун подреждаше масата. Тя отвори две бутилки хубаво вино и свари ароматен чай. Очертаваше се поредната прекрасна вечер около масата. Искаше ми се да продължи вечно. Единственото нещо, което не ми бе по вкуса, беше Пепе, който седеше зад мен, дишаше тежко и пускаше лиги. Дъхът му бе зловонен.

— Пепе, защо винаги трябва да ме обливаш с дъха си?

Той излая силно в ухото ми, което накара останалите да се засмеят. Вече не чувах с едното ухо. След това кучето направи крачка напред и ме близна по лицето, което много обичаше да прави. Другите се разсмяха още повече. Дори Роман се усмихна.

— Добре, добре. Не можем да вечеряме с тези двама лакомници около масата — рече Джун.

Тя стана и изведе песовете в двора, след което затвори вратата. Най-накрая можехме да се храним на спокойствие.

Когато всички се настанихме, Кати реши да сподели една от смешните си истории с нас.

— Бях в града тази сутрин… — започна тя и избухна в смях, закривайки устата си с ръка.

— И? — попита Джун.

— Върнах си на Мартин Браун!

— Кой е Мартин Браун? — попитах.

— Най-сприхавият човек на планетата! — отвърна Джун. — Досажда на всеки, когото срещне.

— Притежава магазин за домашни любимци — каза ми Кати. — Днес седнах пред магазина му, влязох в ума на един от папагалите вътре и започнах да разговарям с него.

Всички се разсмяхме, представяйки си какво си бе помислил собственикът на магазина за домашни любимци и как бе пребледняло лицето му.

— След като влязох в главата на папагала — продължи Кати, — му казах, че пуловерът му мирише на…

Изведнъж тя млъкна. Джун бавно се изправи и се обърна към вратата на коридора. Чухме ужасяващ звук — кангалите ръмжаха към нещо в къщата. Роман скочи на крака, прекатурвайки чашата си с вино. Кучетата започнаха да вият пронизително.

Виеха все по-силно и по-силно, сякаш бяха полудели. Всички знаехме, че ставаше нещо нередно. Кучетата бяха видели нещо или някой, който не беше приятелски настроен.

Джун инстинктивно се обърна към Роман за съвет, но той изглеждаше втрещен и за първи път, откакто го познавах, видях страх в очите му.

Изведнъж главата на Кати клюмна и очите й се затвориха. Беше прехвърлила ума си. Всички я зяпнахме за момент и в кухнята стана изключително тихо.

В следващия миг тя излезе от транса и падна от стола. Беше разтърсена от това, което бе видяла. Двамата с Роман хукнахме към нея и й помогнахме да се изправи.

— Какво има, Кати? — попита Роман. — Какво видя?

— Тя е тук… — изпъшка Кати. — Тя е отвън, Роман!

— Кой?

— Мариан!

Джун започна да плаче и прегърна Кати. В кухнята настана паника, която се превърна в ужас, когато чухме скимтенето, идващо от двора. Бях се превързал към Бебе и Пепе и сърцето ми се късаше да слушам писъците им. Кати и Джун бяха изпаднали в истерия — обичаха кучетата така, сякаш те бяха част от семейството.

Писъците на кангалите ставаха все по-силни и жални. Трудно ми беше да си представя, че някой може да надвие, а още по-малко да причини болка на тези огромни животни.

Бях замръзнал на място — един от най-бруталните масови убийци в историята бе пред къщата. И бе дошъл за мен.

— Какво ще правим, Роман? — попита Джун, почти останала без глас от притеснение. — Няма как да излезем!

— Таванското помещение! Отивайте и тримата. Аз ще се оправя.

Джун грабна Кати за ръката и я издърпа от стаята, след което ми изкрещя да ги последвам. Не помръднах. Не възнамерявах да се крия. Не беше в мой стил.

— Оставам тук с Роман!

— Не, Рос — извика Джун. — Идвай тук! Веднага!

— Ще остана… — започнах, но Роман ме прекъсна, като грабна ръката ми и ме запрати през стаята като парцалена кукла.

— Защитавай Кати и Джун — извика той. — Аз ще се опитам да я изкарам от къщата. Когато го направя, искам да излезете възможно най-бързо. Не поглеждайте назад и не спирайте за нищо.

— Не! — отвърнах, докато Кати и Джун тичаха нагоре по стълбите. — Няма да свърши така, Роман! Не може да свърши така!

Чухме силен трясък и едно от кучетата млъкна.

— Върви с тях, Рос!

— Имаш нужда от помощта ми. Знаеш, че не можеш да се справиш сам.

— Отивай!

— Роман… извинявай… снощи се обадих на татко и на Джема от телефона в дневната — казах. Едва сега осъзнавах какво бях направил. — Аз съм виновен за това, нали?

Роман ме зяпна. Видях яростта в очите му, но той просто кимна.

— Нямало е откъде да знаеш. Тази война се води от много години. Знаех, че нямаше да мога да се крия вечно. Не позволявай на вината да те надвие, независимо от това, което ще се случи тук тази нощ. Закриляй другите с живота си, Рос. Отивай при тях!

Обърнах се, изхвърчах през вратата и хукнах нагоре по стълбите. Кати вече бе свалила дървената стълба, водеща до таванското помещение и се катереше нагоре. Помогнах на Джун да се качи, последвах я и затръшнах вратата. Таванското помещение беше тясно и тъмно. Джун хлипаше, а Кати отново и отново повтаряше името на Роман.

Кучетата вече не се чуваха. Бебе и Пепе се бяха сражавали доблестно, защитавайки своя дом и семейство, но това беше битка, която нямаше как да спечелят.

Щях да избухна в сълзи, но опитах да се овладея и да запазя самообладание. Трябваше да изпълня молбата на Роман. Трябваше да забравя за него и да защитя Кати и Джун — ако можех.