Иън Сомърс
Дарба за един милион долара (2)

Втора глава
„Не просто един шегаджия“

Алармата на часовника ме събуди в осем. Посочих с пръст към него и изсъсках:

— Млъквай.

Той изведнъж притихна. Бях се научил как да използвам силата си, за да натисна копчето, което изключваше алармата. Изтъркалях се от леглото и занесох лаптопа на бюрото. Нямах търпение да разбера какви коментари бе получила моята „Невъзможна каскада“.

Влязох в канала си в Youtube и видях, че над двеста човека бяха коментирали клипчето. Повечето коментари бяха на американци, което обикновено означаваше, че са били постнати, докато съм спял. Голяма част от тези коментари бяха от едно изречение, като например „Уау, това е невероятно!“ или „Как прави това?“, но аз се съсредоточих върху по-дългите коментари. Някои бяха неодобрителни, други бяха на чужди езици, но един наистина привлече вниманието ми.

„Това е най-изумителното клипче, което някога съм гледал. Този не е скейтбордист, а магьосник!“

Един много добър начин да започнеш деня! Но две минути по-късно всичко бе провалено от няколко коментара. Обичайните глупости:

„Този клип е фейк. Никой на света не може да направи това“, „Сигурно е на въжета или нещо такова“, „Мисля, че това са компютърни ефекти“, „Писна ми от нагласени клипове. Подиграва се с работата на всички истински скейтбордисти“ и „Фейк, фейк, фейк!“.

Други се опитваха да ме защитят, питайки какъв е смисълът да се снима фалшив клип, при положение че от канала на Гоча365 не можеше да се извлече никаква полза, тъй като нямаше реклами, не се продаваше нищо и авторът не разкриваше самоличността си. Но думата „фейк“ се появяваше отново и отново, а аз я мразя. Усещах как настроението ми се влошава с всяка изминала секунда, но после прочетох един от най-скорошните коментари.

„Гледал съм всички клипове на Гоча365 и не виждам нищо фалшиво в тях. Той не се подчинява на законите на гравитацията и логиката, но вярвам, че го прави наистина. Този тип не е просто някакъв шегаджия. Надявам се някой ден да се запозная с него.“

Коментарът бе на Марк Джоунс, прочут фрийрън бегач от Англия. Неговите думи оправдаха всичкото планиране, подготвяне и прокрадване. Не търсех слава или пари. Просто исках някой да оцени уменията ми, защото те бяха истински. Използвах природните си способности като всички останали. ОК, способностите ми бяха необикновени, дори уникални, но бяха истински. Никога не съм бил фейк.

Популярността на „Невъзможната каскада“ растеше все повече и повече и нови коментари се появяваха на всеки две-три минути. Можех да остана в стаята си и да ги чета цял ден, но трябваше да ходя на работа; чакаше ме поредният ден в проклетия супермаркет.

Можех да стигна до супермаркет „Дилейни“ за двадесет минути с кола, но със скейтборд ми отнемаше петнадесет. Можех да набера невероятна скорост, но трябваше да внимавам да не привличам твърде много внимание и затова обикновено минавах през лабиринта от малки улички, които прорязваха жилищните комплекси.

Преди да изляза от вкъщи, баща ми извика от стаята си:

— На работа ли ще ходиш?

— Не, ще карам до там — извиках аз, преди да трясна вратата.

Потеглих бавно по алеята, без да давам повод на възрастните хора да ми правят забележки, но когато стигнах началото на първата малка уличка, веднага увеличих скоростта. За разлика от всички останали, аз не трябваше да използвам крака си, за да тласкам борда напред — трябваше само да си представя как скейтбордът се движи и той се подчиняваше. Освен това бях усъвършенствал техниката да придържам борда към тялото си, нещо като антигравитация, предполагам, така че той беше като залепен за краката ми и никога не падаше.

Увеличих скоростта. Качулката ми падна и косата ми се вееше на вятъра. Изхвърчах от една уличка, прекосих тротоара и влетях в друга, вдигайки боклуци във въздуха. Едно спящо куче подскочи стреснато. Никога не бях карал толкова бързо, но исках да разбера докъде можех да стигна — исках да открия горната граница на силата си.

Отпред имаше една по-широка улица и когато завих по нея, впрегнах цялата си енергия, движейки колелцата на борда. Изумих се от скоростта, която успях да достигна, а обикновено не се изумявах лесно. Беше толкова освобождаващо да направя нещо, което никой друг не бе правил, и то да го направя под носа на дълбрукските зомбита. Просто не можех да се сдържа и започнах да се смея и да надавам радостни възгласи, докато летях по тесните улички.

Изведнъж отнякъде се появи малка оранжева котка, която застана точно на пътя ми, съскайки така, сякаш я гонеха стотици помияри. Не можех да я заобиколя, но в последния момент изпратих силен поток от енергия надолу и скейтбордът се вдигна във въздуха. Прескочих котката, издигайки се на около метър и половина от земята.

Когато се приземих, погледнах назад към малкото животинче, без да намалявам.

— Извинявай за това, коте! Не исках да те плаша.

Кръвта ми изстина, когато се обърнах. Бях минавал по този маршрут всеки ден в продължение на месец и трябваше да съм запомнил, че в края на уличката има бетонен стълб, сложен по средата, за да спира хулиганите, които караха мотори по уличките. Напредвах към стълба с феноменална скорост и знаех, че не мога нито да го прескоча, нито да го заобиколя. Нямаше как да го избегна! Бях реагирал твърде късно и щях да се забия в тежкия бетонен стълб със сто и петдесет километра в час! Паниката вцепени мозъка ми и гърдите ми пламнаха от внезапен порив на енергия и топлина. Точно преди удара инстинктивно вдигнах дясната си ръка и усетих как енергията бликва от гърдите ми и потича надолу по ръката и пръстите ми. Подсъзнателно бях насочил силата си към стълба.

Той се разби на милион парчета и аз профучах през облака от отломки, излизайки на улицата от другата страна. Спрях с приплъзване и усетих, че сърцето ми бие като чук в гръдния ми кош. Бях покрит с прах от главата до петите, но нямах нито една рана или цицина. Да не говорим за счупени кости.

Как го направих?

Вдигнах ръка пред лицето си и дълго се взирах в нея. Нима това означаваше, че можех да разбивам бетон? На лицето ми се появи усмивка и косъмчетата по врата ми настръхнаха. Току-що бях открил нова страна на силата си. Вече не трябваше да се ограничавам с прости номера и каскади. Можех да разбивам бетон!

Погледнах към облака прах, който се носеше по улицата. Котката изскочи от него, като клатеше глава и ближеше лапите си. Избухнах в неконтролируем смях.

— Здрасти, коте. Мога да разбивам бетон! — изревах и се ударих по гърдите с юмрук. — Не съм просто някакъв шегаджия.

Котката тръсна неодобрително глава, след което се стрелна надолу по улицата. Вълнението ми се изпари, когато видях как по улицата завива кола. Шофьорът ме зяпна през предното стъкло, обгърнат от облак прах, а аз просто свих рамене и се усмихнах дяволито. Взех борда и бързо се отдалечих, но не толкова бързо, колкото преди — бях счупил достатъчно рекорди за един ден.

Слязох от скейта, преди да стигна паркинга пред супермаркета, защото това създавало лошо впечатление на клиентите. Шефът ми смяташе така, но какво знаеше той? Според него и прическата ми създаваше лошо впечатление, както и начина, по който носех униформата си. Състоянието на шкафчето ми също не помагаше.

Пристигнах тъкмо навреме. Насочих се към съблекалнята и сложих униформата: яркочервена риза, кафяви панталони и червено-бяла вратовръзка. Дизайнерът трябва да е бил сляп. Върнах се в супермаркета и се помъчих да си намеря работа, която да се преструвам, че върша.

Известно време се спотайвах между рафтовете, опитвайки се да бъда незабележим. Накрая си намерих работа — да размествам кутии с корнфлейкс без някаква очевидна причина. Откакто започнах работа в „Дилейни“, бях усъвършенствал изкуството да изглеждам зает. Можех да изглеждам зает през целия ден, без да свърша каквото и да било, което смятах за умение само по себе си.

За свое изумление, успях да загубя почти един час, но дотолкова се бях съсредоточил в бездействието си, че не забелязах ранобудните клиенти, които ме зяпаха смръщено, бутайки количките си по пътеката между рафтовете. Една старица дори спря и се втренчи в мен, но аз се опитах да я игнорирам, мислейки, че ще ме помоли да й сваля нещо, което не достига. Това бе едно от нещата, които наистина ме дразнеха в работата ми в супермаркета — хората рядко ме оставяха на мира за дълго време. Постоянно искаха да чистя, да местя и да пренареждам неща. Най-често ме караха да откривам неща за клиенти.

Но имах защитен механизъм, който се наричаше хумор. Понякога, когато ме питаха къде е тоалетната хартия, отговарях:

— Има половин ролка в мъжката тоалетна.

Или ако някой ме попиташе къде са спагетите, казвах:

— В момента се варят, но след три минути ще са готови.

Защитният ми механизъм често ми причиняваше неприятности. Очевидно шегите създаваха лошо впечатление на клиентите на „Дилейни“. А униформата не създаваше?

Шефът ми, господин Рейнълдс, обожаваше униформите, но това най-вероятно се дължеше на факта, че той бе единственият служител, който не носеше такава. Рейнълдс беше моят най-голям враг, въпреки че според него аз бях своят най-голям враг.

Много от клиентите кашляха и хихикаха и това привлече вниманието ми. Едва тогава забелязах колко странно ме гледат. Дори момичетата от витрината с деликатеси се кискаха, гледайки към мен.

— Бентли!

Това беше Рейнълдс. Гласът му беше много носов и звучеше като клаксон на ретро автомобил.

Бавно се обърнах и видях неговото тясно, издължено лице, почти допряно в моето. Знаех, че ще се разбеснее за нещо, но се опитах да запазя самообладание, в случай че грешах.

— Как върви, сър? — попитах с усмивка.

— О, денят ми вече е изпълнен със събития, като всеки ден, откакто те взех на работа.

— Защо така, господин Рейнълдс?

— Имаш ли проблем с пърхота, Бентли?

Едва сега забелязах, че косата и раменете ми бяха покрити с прахта от избухналия стълб. Първото правило на „Дилейни“ бе да изглеждаш представителен, което означаваше, че правех лошо впечатление на клиентите — отново.

— Изглежда ми като доста сериозен проблем с пърхота — продължи Рейнълдс. — Би ли ми обяснил как се е появил този проблем от вчера, когато за последно те видях?

— Всъщност не е пърхот.

— Наистина ли? — попита саркастично Рейнълдс. След това скръсти ръце и се престори на заинтригуван. — Какво е тогава?

— Всъщност е прах. Бях… ъъъ… чистех… ъъъ… тавана тази сутрин и там беше много прашно. Не е чистено от години, може би дори от десетилетия.

— Чистил си тавана, а? Звучи ми като нещо, което всеки разумен човек би правил рано сутрин.

— Бих казал, че е терапевтично. Предлагам ви да пробвате някой път.

— Аз също имам предложение за теб: веднага да отидеш и да се изтупаш — нареди Рейнълдс, след което ме погледна с присвити очи, — и недей да се бавиш много.

Знаех как да се подчинявам на заповеди, така че му отдадох чест, завъртях се на пети и се насочих към складовото помещение. Оставях тънка диря прах след себе си, но на никой не му пукаше особено, тъй като аз бях този, който метеше пода. Явно ме чакаше лош ден и тъкмо реших, че той не може да стане по-ужасен, когато Джема нахлу през двойните врати на склада. Закова се на място и ме погледна така, сякаш имах пет глави. Известно време съзерцаваше прашната ми коса, преди да проговори.

— Какво се случи този път? — попита ме тя с развеселено изражение.

— Не искаш да знаеш и няма да ми повярваш, ако ти кажа.

Прекарах остатъка от сутринта, метейки пода и помагайки с пренасянето на голямата седмична доставка на стоки. Стараех се да не се забърквам в неприятности и веднъж дори потиснах желанието да използвам дарбата си: забелязах, че Рейнълдс се е надвесил над хладилната камера и се изкуших да го бутна с лицето надолу в замразения грах. Често изпитвах желание да бъда палав в присъствието на Рейнълдс, но рядко се отдавах на подобни импулси. Нещо дълбоко вътре в мен ми казваше, че дарбата не трябва да се използва за нараняването на други хора. Сякаш силите ми бяха предназначени за доброто на човечеството… но това може би се дължеше на факта, че бях гледал твърде много филми за супергерои.

В дванадесет и половина започна обедната ми почивка и аз се изнизах в задния двор, за да изпия едно шише сок, наслаждавайки се на хубавото време. Не можех да спра да мисля за това как бях разрушил стълба тази сутрин.

Как бях успял да го направя? Дали можех да използвам тази сила, когато ми скимнеше, или трябваше да съм ядосан или уплашен? Бях почти на осемнадесет и през седемте години, откакто бях открил силата си, тя постоянно растеше. Зачудих се колко силен можех да стана. Възможно ли бе силата ми да се превърне в заплаха за останалите?

Имаше толкова много неизвестни, свързани със силата ми. Струваше ми се, че всеки ден изникваше нов въпрос, на който нямах отговор. Най-трудният от тях беше този: как да използвам дарбата? Знаех, че не беше редно да я прахосвам за каскади и анонимни клипчета. Трябваше да има някакво друго, по-благородно предназначение. Трябваше да има начин да използвам дарбата си за нещо значимо.

— Ей, Пепеляшке!

Вдигнах глава и видях Джема, усмихната до ушите. Стоеше с ръце на кръста и ме гледаше с големите си кафяви очи, които блестяха палаво.

— Не ме наричай така, моля те — изстенах.

— Твърде късно. Всички от персонала се съгласиха да те наричат така отсега нататък — отвърна тя, седна до мен и преметна копринената си кестенява коса през едното рамо. — Не се тревожи, за мен винаги ще си останеш „Рос“.

— Благодаря — казах. — Изглеждаш в много добро настроение тази сутрин. Какво се крие зад тази голяма усмивка?

— Ами… доволна съм от себе си. С двете ми приятелки открихме апартамент в града, в който ще живеем под наем, когато започне семестъра в колежа през септември!

— Колко интересно — отвърнах мрачно. Винаги унивах, когато споменаваше колежа. Нейното заминаване от Дълсбрук означаваше, че ще трябва сам да понасям скуката. — Сигурно нямаш търпение.

— Така е — отвърна тя, но после в очите й се появи загриженост. — Ти още ли нямаш планове за лятото?

— Нямам планове за следващата седмица. Не мога да изкарам достатъчно добри оценки, за да ме приемат в колеж, така че или ще остана тук, в „Дилейни“, или ще си намеря някаква друга мизерна работа.

— Ти си виновен за това, че не се справяш добре в училище, Рос.

— Така ли? — попитах. Джема обикновено не беше толкова директна. — Защо смяташ така?

— Мога да ти дам хиляда примера.

— Дай ми два.

— Добре. Когато господин О’Донъл попита каква е разликата между слоестите и пересто-кълбестите облаци, ти му отговори „Едните са от захарен памук, а другите са плод на вашето въображение, сър.“

— А, да — засмях се. Не бях спирал да тормозя господин О’Донъл през цялото време, докато ни преподаваше география, цели пет години.

— А после — продължи Джема, — когато той каза „Що за идиот си, Бентли?“, ти му отговори „Съвсем обикновен, сър. А вие?“

— Поне го нарекох „сър“.

— Не е смешно! — сопна ми се Джена. Тя винаги беше примерна ученичка и мразеше безразсъдното ми поведение. — Направи училището невъзможно за себе си и сега виждаш резултата. Ще стоиш тук, докато всички останали ще продължат напред.

— Няма нужда да ми го натякваш.

— Не се опитвам да ти го натяквам. Просто не мога да те разбера, Рос Бентли! Ти си най-странният човек, когото познавам. Беше едно от най-умните момчета в „Св. Франсис“, но се провали на всички изпити. Беше най-добрият във всички спортове, но се отказа. Всички искахме да те опознаем, но ти не разговаряше с никого. Много момичета в Мейбрук те харесват, но никога не си имал приятелка.

— Аз не съм като останалите момчета.

— Кажи ми нещо, което не знам.

— Мога да ти кажа нещо, което никой друг не знае.

Джема рязко се обърна към мен и постави ръка на рамото ми.

— Рос, аз съм твоя приятелка. Можеш да ми кажеш всичко.

— Джема, аз…

— Бентли! — излая някой зад нас. — Обедната ти почивка не свърши ли в един часа?

Обърнах се и видях Рейнълдс, застанал зад мен, потупващ циферблата на часовника си с показалец.

— Сега е един часа и три минути! Не ти плащам да броиш гаргите!

— Не виждам никакви гарги — отвърнах.

— Колко пъти съм те предупреждавал за голямата ти уста, Бентли? Създава ужасно впечатление у клиентите на „Дилейни“.

Изправих се и влязох вътре за още четири часа умопомрачителна скука. Това, което правеше нещата още по-лоши, бе фактът, че бях събудил любопитството на Джема — тя вече знаеше, че с мен се случва нещо странно. Щеше да ме тормози, докато не й кажа какво става. А ако откажех, щеше да възприеме това като опит да я отблъсна. Наистина ли исках моята дискретност да развали приятелството ни? Как ли щеше да реагира тя — дали щеше да се уплаши, или просто да ме помисли за ненормален?

Може би нямаше значение, защото и без това бавно я губех като приятел. След два месеца тя щеше да се премести и да открие нови приятели в колежа, а аз щях да се превърна в един непознат за нея — някой, с когото от време на време си чати по Facebook. Тази мисъл ме караше да се чувствам много самотен.

Не можеше да няма нищо друго в този живот! Трябваше да има хора, в компанията, на които бих могъл да се чувствам като нормален човек. Трябваше да има други хора като мен. Хора, които нямаше да ме сметнат за странен, защото имах необичайна дарба. Хора, от които можех да се уча.

Но къде бяха те и как можех да ги открия?