Иън Сомърс
Дарба за един милион долара (15)

Петнадесета глава
Публична изява

Седях на стол в пентхауса, заобиколен от охранители. Виктор им бе наредил да не ми позволяват да се приближавам до прозорците до края на деня, защото това създавало истерия около хотела. Обещах им да не се показвам повече и охранителите се отпуснаха малко и ми позволиха да погледам телевизия.

По новините даваха повторения на подвизите ми от балкона на пентхауса и експерти от цял свят дискутираха дарбата ми — откъде бе дошла и как щеше да се отрази върху обществото като цяло. Това ми се стори напълно абсурдно, но се опитах да скрия развеселеността си от охранителите в стаята.

С напредването на следобеда ми се доспиваше все повече и повече и започнах да се унасям в стола… но изведнъж един от охранителите ме събуди с вик:

— Господи! Това е сградата на шефа!

Разбутах охранителите и видях, че по новините показваха сграда, наречена „Лаберинто“. В покрива имаше огромна дупка, а от повечето прозорци бълваше черен дим.

— Властите смятат, че е имало газова експлозия — казваше репортерът. — „Лаберинто“ е сериозно повредена и много от хората, работещи вътре, са загубили живота си.

— Колко точно са загиналите?

— Нямам точно число, но според непотвърдена информация става дума за поне тридесет жертви, а има и много други, които още се издирват.

— Шокираща история, Лиз. Но има едно обстоятелство, което я прави още по-странна, нали?

— Точно така, Аманда. Сградата е собственост на Пол Голдинг, мъжът, организирал състезанието „Дарба за един милион долара“, превърнало се в медийна сензация през последните няколко дни. В момента властите отказват да коментират дали има някаква връзка, но според слуховете това може да е терористичен акт, провокиран от истерията около Рос Бентли. Както знаеш, дарбата му породи съмнения и гняв в религиозните среди, а някои екстремисти дори отправиха конкретни заплахи.

— Пол Голдинг не е бил в сградата, нали?

— Доколкото разбрахме, Пол Голдинг е бил в сградата, но не е пострадал. Все пак някои от най-близките му колеги са загинали в експлозията. Картината тук е наистина ужасна, Аманда. Човек не може да не си припомни някои терористични актове от близкото минало. Струва ми се, че всички се надяват това да е бил просто един трагичен нещастен случай.

— Властите ще правят ли нови изявления по-късно тази вечер?

— Не се очакват нови изявления. Чакаме пълно разследване, което ще започне по-късно днес и съм сигурна, че ще разберем още много неща за случилото се тук, но не очакваме нови разкрития в близките няколко дни.

Осъзнах, че Виктор ме гледаше от другия край на стаята.

— Не съм направил това, Виктор!

— Знам, че не си — изсумтя той. — Но сега виждаш защо не ти разрешаваме да се показваш на публични места.

Очите ми се разшириха. Наистина ли аз бях виновен за това? Моите действия ли бяха станали причина за това клане? Бях попаднал в центъра на торнадо, а нямах дори чадър! Реших, че ако скоро не избягам от хотел „Голдинг Плаза“, напълно ще полудея.

Погледнах към екрана и видях как вадят трупове, обвити в чаршафи, от развалините на сградата. Всички охранители гледаха към мен. Никой не каза нищо, но ми стана ясно, че обвиняваха мен за случилото се в „Лаберинто“. Скрих лицето си в ръце и се опитах да не заплача.

— Горкото момче! — каза някой.

Вдигнах глава и видях как в пентхауса влиза дребна жена с добродушно лице. Тя сложи ръка на рамото ми и се усмихна.

— Защо си толкова разстроен, скъпи?

Посочих към телевизора.

— Казаха, че е било терористичен акт и че аз съм виновен.

Тя погледна към ужасните сцени и просто сви рамене, сякаш даваха епизод на „Отчаяни съпруги“.

— Това няма нищо общо с теб. Току-що разговарях с господин Голдинг по телефона и той ме увери, че е било газова експлозия. Бил е в сградата, когато се е случило и трябва да знае най-добре. Медиите често правят това. Казват, че нещо е било терористичен акт, за да вдигнат рейтинга си.

— Коя сте вие? — попитах аз.

— Казвам се Хелън Грийн и моята работа е да се грижа за теб.

— Работите за Голдинг?

— Не съвсем… работя за себе си — отвърна тя и погледна към охранителите. — Навън! Всички до един. Ти също, Виктор. Искам да говоря с клиента си насаме.

— Имам заповеди да го държа под око — възрази Виктор. — Не бива да го оставям сам при никакви обстоятелства.

— Той не е собственост на Голдинг! — извика тя и посочи към вратата. — Марш!

Когато всички охранители излязоха от стаята, Грийн затвори вратата и седна до мен.

— Сега е много по-добре, нали?

— Какво имахте предвид, когато казахте „клиент“?

— Аз съм един от най-реномираните агенти в света. Имаш нужда от човек като мен, Рос. Голдинг те е забъркал в истинска каша. Ако аз бях твой мениджър от самото начало, нещата щяха да са много по-различни. Сега щеше да си седиш вкъщи и да гледаш телевизия или пък да се излежаваш на слънце на някой екзотичен тропически остров.

— Струва ми се, че пресата би ме открила и на най-екзотичния тропически остров. Какво да правя сега? Не мога да прекарам остатъка от живота си в този проклет хотел!

— Имай търпение. Съвсем скоро ще те измъкна оттук. Но първо трябва да оправим тази бъркотия. Мислил ли си за бъдещето си, Рос? Ти може да станеш най-богатият човек на планетата, ако управляваме имиджа ти правилно. Казваш, че пресата ще те открие дори на екзотичен тропически остров, но аз мога да те направя толкова богат, че да си купиш свой собствен тропически остров!

— Нямам нужда от пари.

— Казваш това сега, но след няколко месеца всичко ще е различно. Много различно! Трябва да вземеш правилните решения сега, ако искаш да подсигуриш не само твоето бъдеще, но и бъдещето на цялото си семейство.

— Какво предлагаш да направя?

— Това, което предлагам ние да направим, е да свикаме пресконференция. Милиони момичета по цял свят искат да узнаят повече за теб, така че нека им дадем тази възможност. Тези момичета ще си купят всяко нещо, стига върху него да пише „Рос Бентли“.

— Не съм Джъстин Бийбър!

— Не правим това само заради момичетата, Рос. Момчетата ще искат да бъдат като теб! Маратонки „Рос Бентли“, скейтбордове „Рос Бентли“…

— Може би трябва да създам своя собствена марка скейтбордове… бих бил много добър в това.

— Виждаш ли? Вече навлизаш в нещата. Можеш да имаш своя собствена марка дрехи, своя собствена марка гел за коса… „Искаш ли да изглеждаш като Рос Бентли?“ Можеш ли да си представиш? Ще ти уредя интервюта за най-големите американски телевизии. Знаеш ли колко пари ще ти дадат, за да участваш в техните предавания?

— Много?

— Страшно много! Дори можем да направим твое собствено предаване. Възможностите са безкрайни.

— ОК — казах. Тя изглежда разбираше от работата си. И за разлика от Шоу, не ме изпълваше с подозрения.

— Можеш ли да организираш тази пресконференция? — Вече го направих. Ще я проведем в ресторанта долу.

В момента подготвят сцената. Започва в девет.

— Това е след само три часа! — оплаках се. — Трябва да напиша реч или нещо такова.

— Не. Просто бъди себе си и хората ще те обикнат. Обещавам. И не забравяй да преместиш нещо с ума си, за да задоволиш апетита на феновете.

— Не искам да използвам дарбата си по този начин.

— Нещата няма да се получат, ако не покажеш на хората какво умееш.

— Предполагам, че сте права.

— Разбира се, че съм — каза Хелън и ме шляпна по гърба. — Това ми е работата. Довери ми се, Рос. Нещата ще се получат идеално.

 

 

Мариан се препъваше към вратата на апартамента си, обляна в пот. Облегна изтощеното си тяло на стената и затърси ключа по джобовете си. Рядко използваше ключ, тъй като можеше да отключи всяка ключалка с дарбата си, но в момента бе твърде изморена за това.

Отключи вратата и внимателно пристъпи вътре. Беше тъмно, а тя никога преди не бе използвала ключа за лампата. Обикновено просто си представяше светлина и лампите светваха. Но сега трябваше да пази силите си, така че опипа стената за ключа.

— Как хората живеят така? — зачуди се тя и затвори вратата с ритник. — Сигурно е ужасно сам да вършиш всичко.

Огромният апартамент изглеждаше по-голям, отколкото беше, защото нямаше почти никакви мебели. Мариан изкарваше милиони от работата си за Голдинг, но живееше много скромно. Вещите не означаваха нищо за нея. Тя ценеше знанието над всичко друго и навсякъде из апартамента й имаше купчини от книги и списания. За нея най-важното нещо на този свят беше трупането на знания, особено знания за истинските дарби.

Мариан свали ботушите си и хвърли опръсканото с кръв палто на пода. Рамото й бе изтръпнало от раната, нанесена от Шоу. Куршумът я бе одраскал съвсем леко, но силата на удара бе натъртила раменните й мускули. Чувстваше се като пребита не само заради тази травма. Бе дала всичко от себе си в битката в „Лаберинто“. Бе постигнала нещо невероятно, побеждавайки една малка армия от тренирани бойци. Освен това бе надвила Барета, който бе един от най-опасните надарени на планетата. Още от малка дарбите й ставаха все по-силни, а сега силата й бе достигнала своя апогей.

Но и най-силните се нуждаят от почивка и Мариан се запъти към банята, за да напълни ваната с гореща вода.

Съблече дрехите си и застана пред огледалото. Раната на рамото не изглеждаше толкова страшно, но кожата около нея бе станала тъмносиня. Имаше и съсирена кръв. Мариан не можеше да мърда дясната си ръка, без да съска от болка. Но нямаше да позволи на тази контузия да опропасти плановете й. Щеше да се изкъпе, да промие и превърже раната и да понесе болката.

Влезе във ваната и известно време кисна долната половина на тялото си. Беше прекарала двадесет часа в самолет преди битката с хората на Голдинг. Искаше й се да прекара цялата вечер във ваната, но нямаше време за това.

Плитките й започнаха да се разплитат. Мариан имаше такъв пълен контрол върху дарбата си, че можеше да преправя прическата си както пожелаеше. Плитките се оформиха в масивно кълбо, след което се свлякоха в напълно изправена, копринено бяла грива, която се потопи в горещата вода около тялото й.

Мислите й бяха заети с това, което предстоеше. Само след няколко часа щеше да се изправи срещу Рос Бентли. Само след няколко дни щеше да го убие. Мариан нямаше проблем с това да убива хора, дори ако те бяха надарени като нея. Но Бентли беше различен. Той й напомняше на някой, който едно време беше много специален за нея. Всъщност й напомняше за единствения специален човек в живота й.

Връхлетя я болезнен спомен и гневът й проблесна. Високото огледало в другия край на стаята изведнъж се сцепи и падна от стената.

— Седем години лош късмет — изсумтя Мариан. Бе унищожила стотици огледала през живота си, повечето, без да иска. Достатъчно, за да си заслужи поне хиляда години лош късмет.

— Твърде много лош късмет за един човек — въздъхна тя. — Твърде много. Трябва да го прехвърля на някой друг. Горкият Рос Бентли няма да разбере откъде му е дошло.

Прекара почти час, киснейки във ваната, след което излезе, подсуши се и тръгна към спалнята. Гардеробът й бе пълен с любимите й екстравагантни дрехи, но вместо това тя се насочи към един плетен кош в ъгъла. Там държеше скромните си рокли и пуловери. Обичаше да се облича предизвикателно, но често променяше външния си вид, когато работеше, за да не привлича внимание. Веднъж Шоу се бе пошегувал, че се дегизира като бавачка на деца.

Дрехите в коша по-скоро подхождаха на някоя по-възрастна жена — бяха безформени, безцветни и памучни. Мариан поразрови малко, след което извади дълга сива пола, зелена жилетка, чифт кафяви чорапогащи и бяла риза. Продължи да рови в коша, търсейки своята барета, когато попадна на нещо друго. Извади снимка в мръсна рамка от купа дрехи.

Зяпна себе си като тийнейджърка, обвила ръцете си около красив млад мъж с рошава кестенява коса и невинни очи. Двамата се усмихваха. Но не само защото ги снимаха. Това бяха двама много щастливи младежи, дълбоко влюбени един в друг. Приликата на младия мъж с Рос Бентли беше невероятна. Мариан хвърли снимката на пода и тя се приземи с лицето надолу. На гърба й бе изписано: „Питър, 2001“.

— Един ден — изсъска тя. — Един ден, любов моя, ще отмъстя за теб. Роман не може да се крие вечно от мен.

Пламъци на ярост лумнаха в очите й. В момента не можеше да накара убиеца на Питър да страда, но щеше да намери някой друг, върху когото да излее яростта си. Правеше това от години. Рос Бентли щеше да бъде поредната й жертва.

 

 

— Рос, време е — каза Хелън Грийн, подавайки глава през вратата на пентхауса.

Почувствах как сърцето ми потъва в петите. Наистина мразех да бъда център на внимание и стомахът ми правеше салта. Тя взе ръката ми и ме поведе към вратата, отвъд която чакаше екипът й от експерти по връзките с обществеността. Бях известен само от два дни, но повечето колеги на Хелън ме гледаха така, сякаш не можеха да повярват на очите си. Не ми харесваше начинът, по който ме зяпаха, сякаш бях някакъв изрод. Славата започваше да ми омръзва все повече и повече.

— Помни какво ти казах, Рос — рече Хелън и ме поведе към стълбището. — Остави ме аз да говоря, дори когато ти задават директни въпроси. — Тя спря за миг и изсумтя недоволно. — Проклети стълби! Защо трябваше да спират асансьорите?

— От съображения за сигурност — рече Виктор.

— Млъкни, Виктор. Не говорех на теб.

Когато слязохме във фоайето, вече се бях изнервил. Охранителите ме поведоха към един страничен коридор, който минаваше зад ресторанта. Спряхме пред метална врата и ми казаха да чакам.

Грийн постави ръка на рамото ми и се усмихна.

— Не се притеснявай толкова. Ще се справиш чудесно. Просто бъди себе си.

Можех ли наистина да бъда себе си? Аз не бях такъв. Бях самотник, който мразеше повърхностните хора, като тези, които в момента ме обграждаха само защото смятаха, че мога да ги направя богати.

Някой говореше в ресторанта, но стените бяха дебели и ми бе трудно да различавам отделни думи. Изведнъж говорещият повиши глас и аз чух:

— За мен е удоволствие да ви представя феноменалния, невероятния, неповторимия Рос Бентли!

Преди да разбера какво се случваше, някой ме избута през вратата и се озовах на сцената. В залата имаше около хиляда души, а светкавиците на фотоапаратите почти ме заслепиха. Репортерите се препъваха един в друг, стремейки се да застанат възможно най-близо до масата. Охранителите ги блъскаха назад и шумът бе оглушителен.

— Моля ви! Моля ви! — извика мъж, стиснал микрофон. — Успокойте се или ще се наложи да отменим пресконференцията. Хайде, трябва да има ред.

Изминаха десет минути, преди репортерите да се успокоят. През това време светкавиците не спираха. Седях на дълга маса с Грийн от едната ми страна и Виктор от другата. Зад мен имаше още охранители, а пред масата се бе наредила непробиваема стена от въоръжени мъже.

— Ти, със синята риза — каза Грийн в микрофона и посочи един от репортерите. — Можеш да зададеш въпроса си на Рос.

— Питър Банкс от „Международни новини“. Здравей, Рос. Май трябва да те попитам това, което всички искат да знаят: откога притежаваш тази дарба?

— Бъди кратък — прошепна Грийн в ухото ми. — Ти си млад и невинен. Не казвай, че си убил котката на съседите или нещо такова.

Кимнах и опитах да се съсредоточа върху репортера, но това бе невъзможно с всички тези светкавици. Сложих ръка на челото си, за да предпазя очите си.

— Сигурно съм я притежавал през целия си живот, но разбрах за нея преди седем години.

— Разбрал си просто така? — попита репортерът.

— Не точно…

Замислих се за деня, в който бе починала майка ми, за ужасяващата ярост, която бе набъбнала в мен, за това как едва не бях разрушил стаята си.

— Майка ми почина внезапно. От инфаркт…

Не бях говорил с никого за това и изненадах самия себе си, решавайки да споделя болката си с тази тълпа от непознати. Очите ми се насълзиха.

— Бяхме много близки и смъртта й ме съсипа. Загубих контрол и… и някои предмети в стаята ми започнаха да се движат сами.

Хелън Грийн се наведе към мен и прошепна:

— Гениално, вече ги спечели. Не им разкривай други подробности, пази ги за интервюто с Пиърс Морган. — Тя се обърна към тълпата и посочи една русокоса жена на третия ред. — Да продължаваме нататък. Вашият въпрос?

— Алисън Ленън, „Независима преса“. Рос, колко голяма е силата ти? Видяхме невероятни неща на записите, но можеш ли да местиш коли, камиони, сгради…?

Хелън се наведе към мен и прошепна в ухото ми:

— Не знам дали можеш да местиш сгради, но дори и да можеш, не им казвай.

— Не мисля, че е възможно да се местят сгради — отговорих. — Мога да местя и големи предмети, но какъв е смисълът да местя коли и камиони?

— Какво ще правиш с парите от състезанието? — попита друг репортер.

— Не съм мислил по въпроса. Сигурно ще отида на почивка или нещо такова. И ще купя нова кола на баща си.

— Той единственият ти роднина ли е?

— Да, само двамата сме.

— И добре ли се разбирате?

Хелън Грийн закри микрофона ми с ръка и се обърна към репортера.

— Предпочитам да не обсъждаме личния му живот — каза тя, след което посочи към един млад мъж. — Следващ въпрос.

— Винсент Бейтс, „Новини НСС“. Рос, би ли ни демонстрирал дарбата си?

— Да, ще го направи — обяви гордо Хелън, преди да мога да отговоря. — Дайте ни минутка да подготвим сцената и всички ще имате възможност да видите с очите си какво може.

 

 

Мариан се добра до входната врата на хотела, след като бе прекарала двадесет минути, провирайки се през тълпата. След това на пътя й се изпречи стена от охранители, които не пускаха никой да влезе вътре. Но щяха да направят изключение за нея.

— Бихте ли ме пуснали вътре, ако обичате? — помоли тя най-близкия охранител.

— Съжалявам, скъпа. Ще ти отговоря така, както отговорих на всички момичета, които ми зададоха този въпрос днес: само журналисти.

— Но аз трябва да вляза.

— Никакъв шанс.

Друг охранител се приближи и я огледа.

— Как се казваш, скъпа?

— Мариан.

Той се обърна към колегата си и му прошепна:

— Току-що ми се обади Голдинг и ми каза да пуснем вътре момиче с бяла коса на име Мариан. Никой да не застава на пътя й или да я докосва с пръст, независимо от това какво прави.

— Това е малко странно.

— Само малко? Свържи се с всички и ги уведоми за инструкциите на Голдинг. — Той се обърна към Мариан. — Можеш да влезеш вътре, скъпа.

— Не ме наричай така. Казах ти, че името ми е Мариан.

— Както и да е.

Тя се изкуши да завърже червата му на възел, което бе едно от любимите й мъчения, но не искаше да привлича внимание.

— Мерси — каза тя и го избута от пътя си.

Влезе във фоайето и оттам се насочи към ресторанта, където се бе събрала тълпата от журналисти. Застана най-отзад и видя как хора от персонала свалят дългата маса от сцената.

Врагът й стоеше в центъра на платформата, заедно с Грийн и около двадесетима охранители. Между Мариан и сцената имаше стотици репортери, но това не представляваше някакъв сериозен проблем за нея.

Един от хората на Грийн ме потупа по рамото и ми подаде кожена футболна топка. Взех я в ръце, обърнах се към публиката и се усмихнах. Всички бяха притихнали и ме гледаха. Един човек изпъкваше от тълпата — момиче с бяла коса, което стоеше най-отзад и ме гледаше втренчено. Изражението й беше крайно неприятно. Имаше нещо зловещо в очите й, но аз се опитах бързо да забравя за нея. Трябваше да задоволя апетита на хилядата души, които ме гледаха с притаен дъх.

Хвърлих топката във въздуха и тя се приземи върху крака ми. Подритнах я няколко пъти, след което я изпратих над главата си. Топката замръзна във въздуха, след което много бавно се спусна надолу, кацна върху рамото ми и се изтъркаля надолу по тялото ми. Репортерите бяха като гръмнати. Някои изръкопляскаха, други нададоха окуражителни възгласи. Светкавиците не спираха да проблясват. Доста лесно успях да ги задоволя. Но едва сега започвах. Бях намислил да ги направя свидетели на истинско шоу.

Взех топката в ръце, усмихнах се на тълпата и я хвърлих. Исках да накарам топката да увисне във въздуха над тълпата, но тя отказа да ми се подчини и отскочи от главата на един репортер. Някои, се изсмяха, а други се намръщиха и започнаха да си шушукат.

— Извинявайте — извиках. — Ще опитам пак…

Един от хората на Грийн ми подаде втора топка. Аз я подхвърлих, за да преценя колко тежи, след което я запратих над главата си. Опитах се да я накарам да замръзне във въздуха, но дарбата ми отново ми изневери и топката падна на масата зад мен. Обхвана ме паника, а тълпата се настройваше срещу мен.

— Рос! — изсъска Грийн. — Какво правиш, по дяволите?

Не можех да й отговоря. Не знаех защо дарбата ми не работеше. След това си спомних, че друг психокинетик може да блокира дарбата ми, както бе направил Роман преди няколко дни. Знаех, че този път не беше Роман, а някой друг. Погледнах към тълпата от репортери, които вече се разотиваха. Момичето с бялата коса ме гледаше от другия край на залата със самодоволна усмивка. Знаех, че тя бе виновна за това. Тя беше човекът, за когото ме бе предупредил Роман.

Хелън Грийн пъхна трета топка в ръцете ми.

— Опитай пак. Губиш ги! Побързай!

Опитах, но отново не успях да установя контрол върху топката. Тя падна на сцената и отскочи към столовете. Неколцината останали репортери станаха и се насочиха към изхода.

— Твоята дарба за един милион долара току-що стана дарба за сто долара. Успех, хлапе — каза Грийн, след което слезе от сцената и последва тълпата към изхода на ресторанта.

Зърнах момичето с бялата коса точно преди да излезе. Тя прокара пръст през врата си, след което посочи към мен. Знаех какво означаваше това — още неприятности.

Вече нямах избор. Трябваше да избягам от хотела. Животът ми наистина бе в опасност. Щом можеше да парира дарбата ми, значи беше по-силна от мен и нямаше да мога да се защитя от нея. Трябваше да изчезна възможно най-скоро.