Иън Сомърс
Дарба за един милион долара (10)

Десета глава
Трети кръг

Всички онлайн и телефонни разговори с участието на служители на Научен консорциум „Голдинг“ се записват и документират от отдел „Сигурност“ на Научен консорциум „Голдинг“, под ръководството на Дерек Шоу. Настоящият разговор бе проведен на втори юли, от 11.42 до 11.47 часа, под надзора на Алан Доуд, член на персонала.

ЗАПИС № 181 315 (Маркиран)

Забележка към директора на „Сигурност“:

Маркирах този разговор съгласно разпоредба 2004, параграф 49, забележка В-018: „Всеки служител на Научен консорциум «Голдинг», който открито възразява или противоречи на Пол Голдинг, става обект на разследване от отдел «Сигурност» на Научен консорциум «Голдинг», и забележка В-023: Всеки служител, който противоречи или показва неуважение към директора на отдела Дерек Шоу“.

(Маркиран за разследване: професор Марк Фостър)

ЗАПИС № 181 315:

Голдинг: Той притежава дарбата, която търсим, не мислиш ли?

Фостър: Така е. Силата му е груба и необработена, но наистина е огромна.

Голдинг: Дали ще премине следващия кръг от тестове?

Фостър: Възможно е, но смяташ ли, че трябва да го подлагаме на такова изпитание? Вече е на прага на силите си.

Голдинг: Да, искам малкият пикльо да се провали поне на един тест, за да не се налага да му давам един милион долара.

Фостър: Ще наглася един от тестовете.

Голдинг: Добре. Колко е силен?

Фостър: Още не съм сигурен. Не очаквах, че ще преодолее теста с пясъчния часовник. Щом може да контролира въздуха, значи е възможно да притежава най-чистата форма на дарбата.

Голдинг: Дали владее и останалите истински дарби?

Фостър: Не съм сигурен. Твърде рано е за подобни заключения. Още не съм открил как разви въжето. Възможно е да вижда в бъдещето и в миналото. Възможно е да е четец на време. Това е единственият начин да бъде преодолян тестът, а и след това загуби съзнание, което обикновено става, когато някой прехвърля ума си през времето.

Голдинг: Възможно ли е да има прекогнитивни сили^[1]?

Фостър: Възможно е, но прекогнитиците се различават от четците на време.

Голдинг: Може би притежава три от истинските дарби.

Фостър: Да не се увличаме.

Голдинг: Третият кръг ще ни разкрие всичко, което искаме да знаем. Кога ще проведеш теста за натоварване?

Фостър: Струва ми се, че трябва да го отложим с няколко дни. Изтощен е и не искам да го пришпорвам твърде много.

Голдинг: Предпочитам теста за натоварване да бъде проведен утре. Освен това искам да изследваш прекогнитивните му умения.

Фостър: Не бива да го претоварваме, Голдинг.

Голдинг: Можем да правим с него каквото си поискаме, Фостър.

Фостър: Забрави ли колко опасни могат да бъдат тези хора в напрегнати ситуации? Забрави ли какво се случи, когато тествахме… нея? Погледни лицето на твоя питбул Дерек Шоу, за да си припомниш за какво става дума.

Голдинг: Сигурен съм, че Шоу ще се зарадва, когато разбере, че се подиграваш с обезобразеното му лице.

Фостър: Просто ти давам пример за това колко опасни могат да бъдат надарените при определени обстоятелства.

Голдинг: Започни третия кръг на тестовете утре сутринта.

Фостър: Не мисля, че…

Голдинг: Не забравяй кой плаща заплатата ти. Не ме карай да повтарям или ще ти изпратя Шоу, за да се разправяш с него.

Фостър: Ще проведа теста за натоварване утре сутринта.

 

 

Видях как професорът влиза в скромната столова на конферентния център, където екипът му се занимаваше с мен. Чувствах се изстискан като лимон, но въпреки това забелязах, че лицето му бе по-сиво от преди, а веждите — по-сключени.

— Как се чувстваш, Бентли? — попита той.

— Никога не съм бил пиян, но според мен чувството е същото. Сякаш имам махмурлук.

— Не съм изненадан, но силите ти бързо ще се възстановят. Нямат друг избор.

— Какво имаш предвид?

— Исках да изчакам няколко дни, преди да започнем третия кръг на тестовете, но ми наредиха да започнем с тях още утре сутринта.

— Още един ден тестове?

— Опасявам се, че да. Но утре ще бъде различно. Ще проведем само два теста, но те ще бъдат изключително трудни.

— Да не мислиш, че днешните бяха лесни?

— Знам — отвърна Фостър, седна до мен и ме погледна в очите. — Трябва да те питам нещо.

— Давай.

— Как преодоля последния тест?

Не исках да казвам на професора за видението, най-вече защото самият аз не знаех какво точно се бе случило, но и защото инстинктивно усещах, че не трябва да казвам на тези хора повече, отколкото бе необходимо.

— Ами… предполагам, че извадих късмет.

— Не ти вярвам дори за миг.

— Не вярваш ли в късмета, професоре?

— Толкова, колкото вярвам в Дядо Коледа.

Фостър се опита да изтръгне истината от мен, но аз устоях на натиска му. След около час, когато се почувствах достатъчно добре, за да стана на крака, хората на Фостър ме заведоха в ресторанта на хотела, за да хапна. След като се заситих, им казах, че ми се спи, и те ми позволиха да се върна в стаята си.

Съблякох се и влязох под душа. Прекарах там почти час, разсъждавайки върху събитията от този ден. Бях си мислил, че състезанието ще бъде детска игра, че ще преместя един-два предмета и ще ми дадат куфарче, пълно с пари. Но тестовете се бяха оказали истински кошмар. Никога не се бях чувствал толкова изтощен, а според Фостър утрешният ден щеше да бъде още по-тежък.

Но не това ме притесняваше най-много. Бях открил нещо ново за дарбата си, но не знаех какво точно се бе случило с въжето. Бях надникнал в миналото, сякаш бях изгледал видеозапис на нещо, което вече се бе случило. Как направих това? И щом виждах в миналото, дали можех да надникна и в бъдещето?

Подсуших се и седнах на леглото. Възнамерявах да погледам малко телевизия, но мисълта за това, което се бе случило снощи, не ми даваше покой. Бях опитал да използвам дарбата си върху непознатия мъж и се бях провалил…

Погледнах към прозореца. Нещо сякаш ме принуждаваше да се приближа до него. Да погледна навън. Знаех, че това не беше особено мъдро. Ако непознатият още бе там, това щеше да го мотивира още повече. Но не успях да устоя на изкушението. Станах от леглото и прекосих стаята. Разделих завесите и погледнах към уличната лампа на отсрещния тротоар. Там нямаше никого.

— Полудяваш, Рос — казах си. — Изперкваш. Бил е просто някакъв ненормалник…

Понечих да дръпна завесите, но точно тогава забелязах фигурата, облегната на витрината на магазина от другата страна на улицата. Светлините в сградата бяха изгасени, но аз ясно виждах силуета на мъжа. Знаех, че това беше непознатият от предишната вечер и чувствах погледа му върху себе си.

Искаше ми се да сляза долу и да се разправя с него, но не можех да напускам стаята. Не го признавах пред себе си, но всъщност този тайнствен мъж ме плашеше.

Направих крачка назад и се опитах да събера мислите си. Опитах се да се разгневя, защото знаех, че това ще ме направи по-силен.

Почувствах притока на сила, пристъпих напред и допрях дланта си в стъклото. Съсредоточих се върху това да преместя голямата саксия на тротоара до мъжа. Възнамерявах да я запратя по него. Стъклото около ръката ми се замъгли, но саксията отказваше да помръдне.

Погледнах към непознатия и за свое изумление видях, че витрината, на която се бе облегнал, също се бе замъглила.

Дръпнах ръката си. Не можех да повярвам! Той спираше силата ми, защото също я притежаваше. Витрината се бе замъглила така, както се замъгляваше стъклото на прозореца, когато използвах дарбата. Той също притежаваше дарбата! Трябваше да говоря с него. Имах нужда от отговори. Но защо ме наблюдаваше?

Може би не беше приятелски настроен…

Изведнъж мъжът излезе от сянката на магазина и пристъпи под светлината на уличната лампа. Извади бележник и молив от вътрешния джоб на палтото си и започна да пише.

Замислих се дали да не извикам охранителите в стаята, но любопитството ми надделя и останах на място.

Мъжът откъсна страница от бележника и я хвърли във въздуха. Тя сякаш бе подета от силен порив на вятъра и литна през улицата. Видях как листът се издига нагоре, приближавайки се до прозореца ми. Погледнах към непознатия и видях, че той се усмихваше, сочейки страницата.

— Какво се опитва да направи? Да ми каже нещо? А, ясно! Това е игра!

Съсредоточих се върху страницата. Отначало тя сякаш погълна силата ми, но след време успях да установя пълен контрол върху нея и я дръпнах към прозореца. Тя се долепи до стъклото и аз прочетох какво пишеше:

„МАХАЙ СЕ ОТТАМ! МАХАЙ СЕ ВЕДНАГА! В ГОЛЯМА ОПАСНОСТ СИ!“

Отворих прозореца, взех листа и хукнах към нощното шкафче, където имаше химикалка. Написах:

„КОЙ СИ ТИ? ЗАЩО МИСЛИШ, ЧЕ СЪМ В ОПАСНОСТ?“

Върнах се до прозореца и понечих да хвърля страницата, но спрях. Мъжът вдигна ръце и започна да мърда бързо пръстите си. Листът започна да се сгъва, докато накрая заприлича на хартиен самолет. Той се изстреля от ръцете ми и полетя надолу към улицата с огромна скорост. Непознатият вдигна ръка и го улови, след което прочете написаното.

Смачка страницата на топка и я хвърли през рамо. Тя направи рязък завой и влезе в близкото кошче за боклук. Мъжът отново написа нещо в бележника си, откъсна страницата, протегна ръце към мен и кимна.

Това бе като размяна на есемеси, само че с помощта на паранормални способности и много по-сложно!

— Какво иска сега? А, ясно. Иска да направя хартиен самолет. Втренчих се в страницата и накарах ръбовете й да се подгънат. Не след дълго направих самолет. Непознатият го изстреля във въздуха и той долетя право в ръцете ми.

„НЕ МОГА ДА ТИ КАЖА КОЙ СЪМ. ТРЯБВА ДА МИ СЕ ДОВЕРИШ! НЯКОЙ ЩЕ СЕ ОПИТА ДА ТЕ УБИЕ, АКО НЕ СИ ТРЪГНЕШ СКОРО!“

Погледнах към мъжа и той кимна. Сложих самолета на перваза на прозореца и написах: „Още не мога да си тръгна!“, след което изпратих самолета към него. Той поклати гневно глава, когато прочете написаното. Ситуацията започваше да ме изнервя. Започвах да подозирам всички около мен и не знаех на кого да вярвам.

Той отново започна да пише, откъсна страницата от бележника и я изпрати към прозореца.

„ПАРИТЕ НЕ СИ СТРУВАТ! ВЛИЗАШ В СВЯТ, КОЙТО НЕ ПОЗНАВАШ. ТОВА Е ЕДИН ОПАСЕН СВЯТ. НЕ СИ ЗАСЛУЖАВА ДА ЖЕРТВАШ ЖИВОТА СИ!“

Затворих прозореца и дръпнах завесите. Изчаках няколко минути, след което надникнах навън и видях, че непознатият продължаваше да гледа към мен. Дръпнах се от прозореца. „Щом иска, да стои там цяла нощ!“, помислих си аз. Нямаше да си тръгна с някакъв ненормалник, когото не познавах и със сигурност нямаше да си тръгна без парите от наградата. Това ставаше все по-странно! Кой би искал да ме убие? И защо? Отново прочетох последното му послание, обръщайки специално внимание на думата „опасен“. Бях се досетил, че състезанието не беше това, което изглеждаше, и че зад него се криеше нещо друго. Сега ми се струваше, че това нещо беше опасно, може би дори застрашаващо живота ми. Но не можех да си тръгна преди края на състезанието. Можех ли да се доверя на един непознат? Нищо чудно да бе някой пълен психопат! А парите си струваха — бях напълно сигурен в това.

Независимо от всичко, ситуацията ставаше все по-смущаваща и затова реших да напусна Лондон веднага след края на тестовете.

Преди да си легна, се сетих да изпълня дълга си и да се обадя на татко, който вдигна след второто иззвъняване.

— Здрасти, татко. Как върви?

— Най-накрая! Обеща ми, че ще се обаждаш два пъти на ден, Рос! Звънях ти поне двадесет пъти, но не можах да се свържа.

— Знам. Трябваше да изключа телефона си, защото провеждахме тестове. Правила, нали знаеш.

— И?

— И какво?

— Как вървят тестовете? Свършиха ли?

— Почти. Утре имам още два. Ако ги издържа, ще ми дадат парите.

— Всичко наред ли е? Звучиш ми малко посърнал.

— Уморен съм, татко. Денят беше много дълъг и странен.

— Странен?

— Ще ти разказвам, когато се прибера вкъщи.

— И кога ще бъде това?

— Не знам. Може би вдругиден. Ще ти кажа веднага, след като разбера. Сега просто искам да си легна, защото съм като пребит.

— Струва ми се, че трябва да дойда там. Не ми харесва това, че си сам.

— Не. Тестовете са достатъчно трудни и не искам да ме излагаш — само това ми липсва.

— Защо винаги мислиш, че ще те изложа?

— Ами… защото винаги го правиш! Не се притеснявай, всичко е наред. Няма нужда да идваш. Нали си спомняш онзи разговор за това колко опасен мога да бъда за тези, които искат да ми навредят?

— Спомням си.

— В безопасност съм.

— Добре. Ще се обадиш утре, нали?

— Да.

— До утре тогава.

Затворих, но реших да се обадя на Джема, преди да си легна. Имах нужда от това да чуя приятелски настроен глас, за разнообразие. Първият път не вдигна, но пет минути по-късно й позвъних отново.

— Рос?

— Че кой друг?

— Как мина състезанието? Спечели ли?

— Още не. Утре имам още два теста, след което ще вземат решението си.

— Звучиш капнал.

— Не е толкова лесно, колкото си мислех, Джема.

— Кога се връщаш?

— Надявам се, че ще мога да тръгна още вдругиден. Исках да прекарам няколко дни в Лондон след края на състезанието, но обещах на татко да се прибера възможно най-скоро.

— Значи още не си разгледал Лондон?

— Нищо не съм разглеждал.

— И какво правиш по цял ден?

— Не ми позволяват да излизам от хотела без… без придружители.

— Това не звучи особено забавно.

— Сигурен съм, че след утрешните тестове нещата ще се променят. Най-вероятно искат да са сигурни, че не ги мамя.

— Това не ми звучи нормално, Рос. Каза ли на баща си, че не те пускат да излизаш от хотела?

— Не. Ще иска да дойде тук.

— Това може и да не е толкова лоша идея.

— Не искам той да се замесва. Не се тревожи, Джема, мога да се грижа за себе си.

— Можеш да ми звъниш, когато поискаш, знаеш това, нали?

— Знам, Джема.

Поговорихме си още малко за тестовете и за хотела, след което Джема ми съобщи най-новите клюки от Дълбрук. Рейнълдс бе обръснал мустака си и бе наредил на хората от персонала никога повече да не ме пускат в супермаркета. Беше ми забранено да влизам там до края на живота си, което ме разсмя.

Тъкмо се канех да й кажа за непознатия, който ме наблюдаваше, когато връзката прекъсна. Пак ми бе свършил ваучерът! А в стаята ми нямаше стационарен телефон. Как бе възможно в една толкова луксозна хотелска стая да няма телефон? Реших утре да накарам Фостър да ме пусне навън, за да си купя нов ваучер. С негови пари!

 

 

Сутринта започна доста неприятно — със силно чукане на вратата и някой, който викаше името ми. Отне ми доста време да стана и да се облека. Но знаех, че ще ме изчакат. На прага заварих същия екип от хора в бели престилки и те отново ме поведоха към конферентната зала, но този път не влязохме в лабораторията. Вместо това ме въведоха в просторно помещение, което, след края на тестовете щеше да бъде превърнато във фитнес зала, но сега бе оборудвано по същия начин като лабораторията — навсякъде имаше инструменти и камери.

Посочиха ми стола в центъра на стаята и аз седнах. След малко добутаха огромна машина на колелца и я паркираха точно зад мен. Двама техници се занимаваха с нея. Единият натисна копче и изведнъж бях заобиколен от лазери, които се изстреляха от машината.

— Сигурно вече си свикнал с това — рече професор Фостър, кимайки към лазерите.

— Никога няма да свикна с това.

— Няма да се бавим много. Тестът ще започне всеки момент.

— Не бързам за никъде.

Лаборантите започнаха да подреждат апаратурата си около мен, след което петима мъже добутаха голяма масичка на колелца, върху която бе поставен огромен къс от някакъв сребърен материал. Оставиха количката в центъра на стаята, на около петнадесет метра от мен.

След това Мизуки и една друга японка залепиха електроди за ръцете, краката, стомаха и един на врата ми.

— Какви са тези неща?

— Това е част от теста — отвърна Мизуки.

— Ясно, но за какво са?

Отказа да ми отговори. Фостър се приближи, докато свързваха жиците към черна кутия, върху която имаше много копчета.

— Не се притеснявай, това е, за да сме сигурни, че ще бъдеш концентриран по време на теста.

— Чакай малко… ще ме удряте с ток?

— Съвсем леко, почти няма да го усетиш.

— Какво общо има това със способността ми да местя неща с ума си? Не ви ли доказах вече, че притежавам дарба за един милион долара?

— Имаме списък с възможни дарби, като психокинезата е една от тях. Тестовете, които провеждаме, са създадени специално, за да докажат автентичността на тази дарба. Това е един от тестовете и не можеш да спечелиш наградата, ако не го издържиш.

— Да започваме шоуто, професоре. Искам това да приключи възможно най-бързо.

— Тестът е съвсем прост. Виждаш ли сребърния блок на масичката?

— Трудно мога да не го видя. С размерите на кола е.

— Това е нов материал, създаден от Научен консорциум „Голдинг“. Нарича се стъклометал.

— Стъкло?

Бях го взел за най-обикновено парче метал, но когато се вгледах по-внимателно, видях, че отразяваше по много странен начин силната светлина, обливаща стаята. Освен това никога не бях виждал метал, който блести по този начин.

— Не ми прилича на стъкло.

— Не е стъкло за прозорци, Рос. Това е метално стъкло, състоящо се от много пластове и смесено с платина при невероятно висока температура. Това е един от най-твърдите материали, създавани някога. По-твърд е от всеки камък или метал.

— И аз трябва да го счупя?

— Не точно. Не очакваме от теб да го разрушиш, защото това би било невъзможно. Надяваме се, че ще можеш да го деформираш или одраскаш. Да започваме ли?

— Добре.

След като всички заеха местата си и включиха инструментите, Фостър ми кимна да започвам.

Съсредоточих се върху огромния къс стъклометал и започнах да изсмуквам енергията от тялото си и да я събирам в ума си. Точно когато се канех да я освободя, чух силно бръмчене и подскочих стреснато. Това беше един от токовите удари, които Фостър бе споменал. Професорът не ме беше излъгал — не усетих болка, но концентрацията ми бе нарушена и връзката бе прекъсната.

Седнах и опитах да се успокоя, дишайки дълбоко. След като преодолях шока, отново концентрирах силата си и започнах да я насочвам към металното стъкло, но отново ме удари ток, този път два пъти.

Това започваше да ме дразни.

— Добре. Не обръщай внимание на токовите удари. Съсредоточи се върху стъклото — прошепнах си. — Помни, че те искат да се провалиш.

Отново се подготвих и започнах да изтласквам енергията от тялото си. Пак ме удари ток, първо в двете ръце, а после в краката. Опитах се да не обръщам внимание на това, но точно когато реших да насоча събралата се енергия към буцата стъклометал, последва нов токов удар, този път във врата ми. Изправих се и алармата веднага започна да вие.

— По дяволите! — изкрещях, опитвайки се да надвикам сирената. — Как очаквате да издържа теста, когато постоянно ме удряте с ток?

— Това е част от теста. Можеш да се откажеш по всяко време.

— Не съм от тези, които се отказват, Фостър.

— Тогава продължавай.

Токовите удари започнаха още преди да имам време да се съсредоточа върху парчето стъклометал. Гневът ми растеше все повече и повече. Бях стиснал юмруците си толкова силно, че кокалчетата ми бяха побелели. Токовите удари следваха един след друг и аз започнах да ръмжа, побеснял от гняв. Изправих се и изритах стола към професора, но останах втренчен в парчето метал. Един последен токов удар прониза врата ми и аз изревах.

Парчето стъклометал започна да се топи като масло в нагрят тиган. Стиснах зъби и изпратих цялата си ярост към него. Последва оглушителна експлозия. Буцата се разцепи, след което се разлетя из стаята на хиляди малки парчета.

Последва гробна тишина. Професорът стоеше напълно неподвижно и ме гледаше невярващо, закрил устата си с ръка. Напълно бе онемял от факта, че бях разрушил огромен къс от най-твърдия материал на планетата.

— Невероятно — прошепна. — Те никога не спират да ме изумяват.

— Те? — попитах.

Професорът не отговори. Мобилният му телефон започна да звъни, той се извини и бързо излезе от стаята.

Мислех, че ще съм изтощен, но не бях. Всъщност точно обратното — чувствах се изпълнен с енергия. Спомних си как бях взривил каменния стълб в Дълбрук. Тогава също не се бях чувствал изцеден. Може би когато бях ядосан, използвах някакъв друг източник на енергия, а когато бях спокоен, използвах своята собствена. Имаше толкова много неща за дарбата, които още не знаех.

Мизуки отлепи електродите, изключи лазерите и избута машината. Появиха се няколко мъже в гащеризони, които започнаха да събират парчетата стъклометал, а аз излязох да се разтъпча и да се освободя от гнева, който продължаваше да тлее в мен.

 

 

Всички онлайн и телефонни разговори с участието на служители на Научен консорциум „Голдинг“ се записват и документират от отдел „Сигурност“ на Научен консорциум „Голдинг“, под ръководството на Дерек Шоу. Настоящият разговор бе проведен на трети юли, от 10.28 до 10.34 часа, под надзора на Алан Доуд, член на персонала.

ЗАПИС № 181 387 (Маркиран)

Забележка към директора на „Сигурност“: Маркирах този разговор съгласно разпоредба 2004, параграф 49, забележка В-018: Всеки служител на Научен консорциум „Голдинг“, който открито възразява или противоречи на Пол Голдинг, става обект на разследване от отдел „Сигурност“ на Научен консорциум „Голдинг“ и забележка В-023: „Всеки служител, който противоречи или показва неуважение към директора на отдела Дерек Шоу“.

(Маркиран за разследване: професор Марк Фостър)

ЗАПИС № 181 387:

Фостър: Това бе изключително! Счупи стъклометала сякаш бе полистирол. Никога не съм виждал нещо подобно.

Голдинг: Наистина изключително. Възможно ли е силата му да е равна на нейната?

Фостър: Възможно е. Въпреки че не може да я контролира толкова умело, колкото го прави тя.

Голдинг: Това може би се дължи на младостта му.

Фостър: Може би. Но не забравяй, че тя притежава три дарби. Психокинеза, емотомагнитизъм и метализъм.

Голдинг: И той може да притежава три дарби, Фостър. Вчера ни демонстрира, че най-вероятно е четец на време. И няма да се изненадам, ако, освен това е прекогнитик.

Фостър: Ще трябва да проведем още тестове, за да сме сигурни в това.

Голдинг: Искам да проведеш още един тест. Тест за прекогнитивни способности. Кажи му, че трябва да го преодолее, за да спечели парите. Ако успее, ще му дам милиона. Струва ми се, че е време да привлечем младия Бентли на наша страна.

Фостър: Кой тест да проведа?

Голдинг: Джагите. Искам да играе срещу Паоло.

Фостър: Паоло е в Лондон?

Голдинг: Пристигна снощи. Исках да играе срещу Бентли.

Фостър: Но Паоло е изкусен прекогнитик. Бентли няма да има никакъв шанс срещу него.

Голдинг: Ще има шанс, ако е психокинетик и прекогнитик. Ако притежава двете дарби, ще победи Паоло. Сигурен съм.

Фостър: Не смятам, че това е мъдро решение. Не бива да го караме да влиза в двубой толкова скоро след теста за натоварване. В него все още има остатъчна сила от събраната по време на теста негативна енергия. Ако се ядоса по време на мача… Паоло може да бъде…

Голдинг: Ще трябва да го стържем от тавана, знам.

Фостър: Но въпреки това искаш да организирам мача?

Голдинг: Паоло не е толкова важен. Бентли, от друга страна, може да промени всичко.

Фостър: Помни, че те предупредих за това, Голдинг.

Шоу: Не можеш да предупреждаваш господин Голдинг. Неговата дума е заповед за теб. Чуваш ли, Фостър?

Фостър: Шоу? Откога си замесен в това?

Шоу: От сега.

 

 

Обърнах се и видях как професорът влиза в стаята, придружен от хърбав мъж на около двадесет години с жълтеникава кожа и татуировки, покриващи ръцете му. Зад тях вървяха двама мъже в гащеризони, бутащи маса за джаги. Ставаше все по-странно. За какво беше тази маса? За отмора преди следващия тест?

Оставиха масата в центъра на стаята, след което професорът застана до нея и ме помоли да се приближа.

— Играл ли си преди?

— Разбира се — изсумтях. — Много съм добър.

— Ще играеш срещу Паоло — рече Фостър и кимна към мъжа с татуировките, който застана от другата страна на масата. — Три от пет.

Погледнах надолу и се намръщих, когато видях, че липсваше нещо много важно.

— Чакай малко, аз нямам вратар, а той има. Не е честно.

— Ти си психокинетик, Рос. Нямаш нужда от вратар.

— Щеше да бъде хубаво да имам…

Професорът взе малката бяла топка и я пусна на масата. Преди да имам време да се съсредоточа върху нея, Паоло я изпрати във вратата ми.

Намръщих се и погледнах към своя противник.

— Доста си бърз.

— Никога не са ме побеждавали.

— Има първи път за всичко.

Паоло се усмихна снизходително и каза на професора да поднови играта. Известно време топката рикошираше наляво-надясно, след което пред Паоло се откри възможност за попадение. Той завъртя дръжката и изстреля топката към вратата ми, но аз я отразих с ума си. Усмихнах се самодоволно, но Паоло реагира светкавично бързо, изпращайки отразената топка във вратата ми.

— Ако Паоло отбележи още един гол, ще спечели.

— Мога да броя — изръмжах. — Пускай топката!

Дуелът бе подновен. Знаех, че мога да контролирам топката с ума си. Проблемът бе скоростта, с която се движеше тя. Трябваше да се опитам да предвидя накъде ще отиде, преди да го направи. Това бе единственият начин да спра Паоло.

Той изстреля топката с всичка сила, но аз я отбих, преди да пресече голлинията ми. Паоло опитваше пак и пак, но аз виждах накъде ще отиде топката. След около минута играта вече ми изглеждаше съвсем проста. Накрая успях да докопам топката и да я изпратя във вратата на противника си.

— Два на един — обяви професорът. Той отново пусна топката на масата и битката продължи.

— Два на два — каза той след малко. — Играчът, който вкара следващия гол, ще победи.

— Хайде — подканих го. — Пускай топката.

Усмихнах се, защото Паоло изглеждаше бесен.

— Започва да ми става скучно — подразних го.

Топката падна и ние дадохме всичко от себе си. Успявах да блокирам всеки негов опит за попадение, защото знаех къде ще се приземи топката, преди тя да го направи. Но Паоло също знаеше къде ще отиде топката — изглежда и той притежаваше някаква специална дарба. Битката продължи над четири минути, което в света на джагите беше като четири години. Усетих, че Фостър получава главоболие, опитвайки се да следи движението на топката. Тя беше твърде бърза за човешкото око.

Изведнъж се чу силен трясък. Паоло се бе изморил и аз най-накрая го бях надвил.

— Не! — изкрещя той. — Как е възможно да ме победи? Никой не може да ме победи!

Вдигнах ръце и запях:

— Шампион! Шампион! Оле, оле, оле!

— Можеш да си починеш, Бентли — каза Фостър. — Заслужи си го. И поздравления — ти си най-новият милионер в света.

— О, това звучи добре!

— Знаех си, че ще ти хареса. Ще се върна след няколко минути. Паоло, можеш да си тръгваш.

— По дяволите! — възкликна Паоло и изрита масата. — Ще искам реванш, Бентли!

— Чао, Паоло — отвърнах и му махнах, след което се обърнах към професора. — И така, свършихме ли най-накрая?

— Мисля, че да. Трябва да ме извиниш, Рос. Ще се върна след малко.

 

 

Всички онлайн и телефонни разговори с участието на служители на Научен консорциум „Голдинг“ се записват и документират от отдел „Сигурност“ на Научен консорциум „Голдинг“, под ръководството на Дерек Шоу. Настоящият разговор бе проведен на трети юли, от 11.16 до 11.22 часа, под надзора на Алан Доуд, член на персонала.

ЗАПИС № 181 399 (Маркиран)

Забележка към директора на „Сигурност“: Маркирах този разговор съгласно разпоредба 2004, параграф 52, забележка А-001: Всеки служител на Научен консорциум „Голдинг“, който открито заплашва Пол Голдинг или застрашава корпорацията, трябва да бъде отстранен от отдел „Сигурност“ на Научен консорциум „Голдинг“.

(Разследването е закрито: професор Марк Фостър)

ЗАПИС № 181 399

Голдинг: Това доказва, че е прекогнитик, не мислиш ли, Фостър?

Фостър: Съгласен съм, но психокинезата е по-силната му способност.

Голдинг: Прав си. Той изтощен ли е като вчера?

Фостър: Не, не показва следи от умора.

Голдинг: Добре. Доста е избухлив, нали?

Фостър: Ужасяващо избухлив.

Голдинг: Искаш да кажеш „прекрасно избухлив“. Струва ми се, че трябва да му дадем един-два дни, за да си почине и да помисли как ще похарчи парите, преди да проведем теста за насилие.

Фостър: Тест за насилие?

Голдинг: Да. Неговата цел е да повреди трайно психиката на субекта.

Фостър: И как ще постигнеш това?

Голдинг: Всъщност е много просто. Тестът има две цели: първо, да премахне всички задръжки относно използването на дарбата върху други хора. Второ, да направи субекта склонен към насилие и способен незабавно да използва негативна енергия.

Фостър: Обясни ми теста, Голдинг.

Голдинг: Намираме някой, към когото Бентли е привързан… роднина или може би приятелката му, ако има такава. След това изпращаме специален екип, който да… направи така, че този човек да изчезне. Изчакваме няколко седмици, докато гневът на субекта расте все повече и повече, след което му довеждаме изкупителна жертва. Казваме на субекта, че този мъж е отговорен за убийството на близкия му човек и ги оставяме насаме. С други думи, караме Бентли да убие невинен човек, след което той се превръща в убиец. Казваме му, че само ние можем да го защитим от полицията и той започва да изпълнява нашите заповеди, защото няма друг избор.

Фостър: Това е най-отвратителното и неморално нещо, което някога съм чувал. Как можеш дори да обмисляш нещо такова?

Голдинг: Неморално, но ефикасно, защото работи.

Фостър: Правил си го и преди?

Голдинг: Да, Шоу създаде теста и го проведе.

Фостър: Върху кого?

Голдинг: Върху Мариан, разбира се… защо мислиш, че тя е толкова склонна към насилие?

Фостър: Няма да участвам в това! Вие сте ненормални! Оставете момчето на мира! Ако направиш това, ще отида в полицията.

Голдинг: Отворих ти вратата, Фостър, но ти я затръшна в лицето ми. Очаквах повече от теб. Отстранявам те… от длъжността ти. Шоу те чака в коридора. Иска да си поговорите лице в лице.

 

 

Чаках в коридора от почти един час и започвах да се отегчавам. Тъкмо се канех да попитам дали мога да си тръгна, когато вратата се отвори. Очаквах Фостър, но на прага стоеше мъж, когото не бях виждал преди. Главата му беше обръсната нула номер и носеше сив костюм. Тръгна към мен, крачейки бързо и уверено. Когато се приближи, видях, че на лицето му имаше ужасяващ белег, който започваше от брадичката, минаваше през устните и дясната буза и стигаше чак до ухото му.

— Казвам се Шоу — съобщи той, стисна ръката ми и се усмихна. Забеляза, че зяпам белезите му, но не се обиди от любопитството ми. — Не се подвеждай по белезите. Всъщност съм много свестен човек.

— Как се случи? — попитах.

— В предишния си живот бях нещо като… пазач на дивеч. Едно от животните полудя и направи това — обясни той и посочи лицето си. — Ужасни са, нали?

— Какво животно може да направи това?

— Много опасно животно. Но да забравим това за момент — Шоу извади един плик и ми го подаде. — Нося документи с подробности относно твоята нова банкова сметка.

— Банкова сметка?

— Открих я за теб и когато видиш салдото, челюстта ти ще увисне.

— Значи няма да има повече тестове?

— Няма. Но знаеш ли, Рос, нашата корпорация е много богата. Трябва да се установиш тук, в Лондон, и може би ще успея да ти уредя работа в една от нашите компании. Приятна работа с приятна заплата.

— Звучи интересно.

— Наистина е интересно, повярвай ми. Но да не говорим за работа точно сега! Имаш нужда от няколко дни почивка, за да се позабавляваш.

— И още как! Иска ми се през цялото време да се бях занимавал с теб, а не с Фостър.

— Повече няма да ти се налага да се занимаваш с него, обещавам ти.

Посегнах и взех плика. Отворих го и извадих две страници. Едната беше пълна с обичайните банкови термини, а на нея с кламер бе закачена дебитна карта. На другата бе изписано салдото ми: 629 000 00 английски лири, които се равняваха на един милион долара! Погледнах към Шоу и се усмихнах.

— Благодаря. Започвах да подозирам, че всички вие сте някакви чудовища.

— В никакъв случай! — засмя се Шоу и ме потупа по рамото. — Ние сме добрите.

— Виждам това. Къде е Фостър?

— О… сигурно е изникнало нещо спешно.

— Надявам се, че не е станала някаква беля.

— И аз.