Иън Сомърс
Дарба за един милион долара (4)

Четвърта глава
Ден, който да забравиш

Алармата на часовника звънна в осем, но вече бях буден. Всъщност почти не бях спал. Щракнах с пръсти и алармата спря да пищи, а аз отново се обърнах към лаптопа. Бях влязъл в YouTube, но не в канала си. Вече няколко часа гледах един необикновен клип, отново и отново. Казваше се „Дарба за един милион долара.“

Клипът изпрати въображението ми в стратосферата. Той започваше със златен символ, който представляваше земното кълбо в буквата G, въртящо се на черен фон, след което думите „Международен научен консорциум Голдинг“ се появяваха в долната част на екрана. Миг след това се озовавахме в телевизионно студио. Камерата първо се фокусираше върху привлекателна жена, която бе известен американски водещ на новини, но никога преди не бях чувал името й, защото не гледах много телевизия. Срещу нея седяха двама мъже, и двамата около петдесетте. Единият бе официално облечен, с тен и късо подстригана сива коса. Другият бе болезнено кльощав и имаше къса бяла брада и очила с дебели стъкла.

Водещата започна да говори:

— Здравейте, аз съм Мелинда Джонсън и днес ще разговарям с двама много различни мъже, които са обединили усилията си, давайки началото на инициатива, която може да донесе на някой един милион долара. Това е едно много необикновено състезание, наречено „Дарба за един милион долара“. Ще разговарям с мъжете зад тази идея: професор Марк Фостър и предприемачът милиардер Пол Голдинг.

Камерата се фокусира върху двамата гости и добре облеченият мъж започна да се кикоти. Той сложи единия си крак върху другия и се облегна назад на стола.

— Предприемач милиардер не е официалната ми длъжност, но предполагам, че можеше и да е по-лошо!

И тримата се разсмяха, но Голдинг продължи да се смее дълго след като другите двама спряха.

Джонсън пое контрол върху интервюто, обръщайки се към професор Фостър:

— Професоре, много хора може би знаят кой сте, но не заради работата ви като физик.

— Да — отговори Фостър с усмивка. — През последните месеци станах популярна обществена фигура, без да съм искал това, разбира се.

— Разбира се — съгласи се Джонсън с усмивка. — Много хора знаят името ви заради публичния ви скандал с Йохан Ван Гор, известният, вече с лоша слава, екстрасенс и медиум.

— Така е. В интервю за един вестник казах, че според мен Ван Гор е шарлатанин, който краде парите на уязвими хора, загубили близък човек.

Джонсън прекъсна професора, обръщайки се към камерата.

— За тези, които не са чували за Йохан Ван Гор, той имаше телевизионно предаване, в което твърдеше, че разговаря с мъртвите роднини на хора от публиката. Предаването предизвика много критики поради високата цена на билетите.

Професор Фостър се намеси:

— Хиляда долара за билет, доколкото си спомням. Ван Гор не реагира добре на думите ми и отправи остри нападки по мой адрес. Така че аз му отправих предизвикателство — да подложи талантите си на изпитанието на науката. Няма нужда да казвам, че се провали.

— И това предизвикателство, както го наричате, е довело до тази ваша инициатива?

— Може и така да се каже. След предаването с Ван Гор бях затрупан от писма на хора, които твърдяха, че имат специални дарби. Заявих, че ако имах един милион долара, бих ги предложил на всеки, който може да докаже, че греша. Очевидно не разполагам с такава сума и си помислих, че нещата ще свършат дотук.

Джонсън се обърна към другия си гост.

— И тук на сцената излизате вие, господин Голдинг.

— Да. Бях работил по няколко предишни проекта с професора и когато чух за неговото предложение, реших, че ще бъде интересно, ако дам парите.

— И нямате някаква друга цел?

— Никаква, освен да направя реклама на последния си хотел.

— Ще се върнем към това след минутка. Това означава ли, господин Голдинг, че не търсите потенциални служители? Сигурна съм, че един екстрасенс би бил от полза за човек като вас. Със сигурност ще ви даде предимство на следващата ви бизнессреща.

Голдинг се засмя и поклати глава.

— Мога да разчитам хората достатъчно добре и не се нуждая от екстрасенс, който да върти работата ми вместо мен. Предполагам, че откакто прочетох първия си комикс „Супермен“, винаги съм бил заинтригуван от идеята за човек, който има свръхчовешки сили.

— Значи не търсите единствено някой, който може да говори с мъртвите?

— Не — намеси се Фостър. — Търсим някой, който има необикновена дарба. Независимо дали става дума за способността да се четат мисли, да се разговаря с мъртвите, да се общува с животни или дори да се местят предмети, без да се докосват.

След това Джонсън се обърна към Фостър:

— Звучи ми малко като X Factor или American Idol. Вие ли ще играете ролята на Саймън Коуел в това състезание, професоре?

Професор Фостър сякаш доста се обиди от това сравнение и се изправи в стола си.

— Със сигурност не — отвърна той. — Това състезание няма да се излъчва по телевизията.

— Несъмнено очаквате хиляди жадни за слава хора да се запишат за участие?

— Възможно е, но те няма да бъдат допуснати да участват, ако това е единствената им причина. Тук не става дума за слава.

— Но…

Голдинг прекъсна водещата, казвайки:

— Ще съобщим самоличността на победителя само ако той или тя пожелаят това. Но ако победителят предпочете анонимността, мога да ви уверя, че хората никога няма да научат името му.

Водещата изглеждаше малко смутена от този отговор, но бързо се съвзе и попита:

— Кога ще се проведе състезанието?

— Започва на първи юни — отвърна Голдинг. — Ще се проведе в Лондон, Англия, в хотел „Голдинг Плаза“, който притежавам. Интервютата и тестовете ще бъдат проведени в конферентната зала от квалифицирани служители, подбрани лично от професора.

— Доколкото знам, състезанието ще продължи един месец, нали?

— Да, само един месец. Официалното отваряне на хотела е насрочено за края на юли, така че решихме последните интервюта да бъдат проведени на първи юли.

Джонсън се обърна към камерата и се усмихна.

— Звучи като един много вълнуващ месец. Ако искате да се запишете за участие в „Дарба за един милион долара“, можете да отидете в официалния уебсайт за повече информация.

Клипът свърши и мозъкът ми се изпълни с възможности. Вече бях проверил разменните курсове онлайн и един милион долара се равняваха на повече от седемстотин и петдесет хиляди евро. Това бяха много пари. Достатъчно, за да променят живота ми завинаги, но вече бе краят на юни и оставаше само една седмица до състезанието.

Освен това то се провеждаше в друга държава, а татко не бе от тези родители, които биха пуснали седемнадесетгодишния си син да се лута сам из Лондон. Какво можех да му кажа? Бях си блъскал главата над това цяла сутрин, но още не бях успял да измисля правдоподобна причина да замина за Лондон. Ако възнамерявах да отида, трябваше да пазя причините за това в тайна, което можеше да ми причини големи неприятности. Освен това трябваше да напусна работа. Не че това звучеше толкова лошо, но в случай на неуспех, щях да се завърна в живот, който бе дори по-ужасен от този, който бях изоставил.

Но мислите за едно ново начало ме бяха развълнували. С тези пари можех да направя толкова много неща! Можех да се преместя в Калифорния, да си направя яка татуировка, да си купя скъпи дрехи, нов скейтборд…

Всъщност можех да си купя сто нови скейтборда и готин апартамент на крайбрежието. Усмихнах се, представяйки си една много по-готина версия на себе си, караща скейтборд край океана. Наистина ли можех да го направя, или просто мечтаех? Едно беше сигурно — ако не опитах, щях да съжалявам за това до края на живота си.

Потокът на мислите ми бе прекъснат, когато баща ми почука на вратата. Да говоря с него бе последното нещо, което исках в момента, особено след караницата от снощи, но трябваше да отговоря. Ако исках да го убедя да ме пусне да отида до Лондон, първо трябваше да се сдобря с него.

— Влез — казах.

— Излизам за няколко часа — рече той, пристъпвайки предпазливо вътре. — Реших отново да пробвам да си намеря работа. Предполагам, че последните няколко седмици се застоях вкъщи.

— Татко, не исках да кажа тези неща, които ти наговорих снощи. Знам, че даваш всичко от себе си, опитвайки се да си намериш работа.

— Напоследък не се опитвам достатъчно.

— Не те обвинявам. Колко пъти си чувал думите „Молбата ви се отхвърля“?

— Загубих бройката.

Той се приближи, а аз бързо натиснах копчето Back Space и браузърът зареди предишната страница — фрийрън клипче. Не исках баща ми да вижда клипа за „Дарба за един милион долара“.

— Значи така си прекарваш времето — рече той, — гледайки тези ненормални клипове.

— Не са толкова ненормални.

— На мен ми изглежда ненормално да скачаш от стени.

— Нарича се фрийрън и е много популярен спорт.

— Добри пари ли изкарват тези, които го практикуват?

— Не искам отново да подхващаме тази тема.

— Нито пък аз. Но ми изглежда опасно, Рос. Можеш да си счупиш врата, опитвайки се да правиш такива каскади.

— Няма да счупя нищо.

— Така ли? Да не си специален?

— Нямаш представа…

— Всеки мисли, че е специален, преди да осъзнае колко уязвим е всъщност.

Тъкмо се канех да му отвърна нещо остроумно, когато се сетих за разговора ни снощи и за това как бе свършил той. Затова просто свих рамене и не казах нищо.

— Е, аз по-добре да тръгвам — рече татко, поглеждайки към часовника над прозореца. — Днес на работа ли си?

Аз също погледнах часовника. Вече бе девет и пет. Закъснявах.

— На работа съм. Тръгвам след няколко минути.

— Добре. Приятен ден — каза той и излезе от стаята ми.

— И на теб — извиках след него. — И късмет.

Това беше най-цивилизованият разговор, който бяхме водили от години. Струваше ми се, че и двамата бяхме започнали да ненавиждаме дългата тишина, изсмукала живота от тази къща. Може би нещата бяха започнали да се променят. Може би това беше краят на трудния период. Само ако му бях обяснил защо бях отказал на Манчестър Юнайтед… Нещата можеха да са много по-различни. Само ако майка ми беше жива. Тя щеше да изглади нещата. Умееше да прави това. Може би нямаше да крия силите си, ако тя все още бе жива. Не мисля, че щях да ги крия от нея. Нямаше да мога, а и нямаше да искам да го правя.

Изключих лаптопа. Реших, че ще помисля за „Дарба за един милион долара“ след края на смяната ми в „Дилейни“.