Иън Сомърс
Дарба за един милион долара (29)

Двадесет и девета глава
Тихата пустош

Качих се в очукания джип и Хънтингтън натисна педала на газта още преди да затворя вратата. Съдейки по настроението му, той не искаше да говори с мен, така че дори не се опитах да го заговарям.

Тръгнахме малко преди обяд и пътувахме без почивка до късно през нощта. Хънтингтън сякаш бе решен на всичко да не нарушава нито тишината, нито концентрацията си чак докато стигнем къщата му. И без това не ми се приказваше. Все още изпитвах силни болки и с мъка сдържах сълзите си. Имах чувството, че бях опропастил един цял живот, прекаран в компанията на Роман. Загубата беше огромна и имах усещането, че ще ме смаже под тежестта си.

Часовникът на таблото показваше 2.45 след полунощ, а ние все още хвърчахме по магистралата. Помислих, че пътуването никога няма да свърши, но точно тогава Хънтингтън зави по един черен път, който ни изведе до къщата му. Тя беше малка, бяла и обградена от високи борове. Над нея бяха надвиснали мъгливите шотландски планини, окупирали нощното небе.

Спирачките на джипа изскърцаха, когато Хънтингтън спря пред къщата, отвори вратата и излезе, без да продума. Всъщност той не ми бе казал нито дума през цялото пътуване. Времето, което щях да прекарам с него, нямаше да е приятно. Изобщо нямаше да е като времето, прекарано във фермата на Аткинсън.

Отключи входната врата и се приведе, за да влезе. Остави я открехната и това бе единствената покана, която получих. Когато се приближих, видях нещо, издълбано в дървената каса на вратата. Това беше същият символ, който бе издълбан в дървото на гроба на Роман. Хънтингтън и Роман сигурно бяха принадлежали към някакво тайно общество. Бях сигурен в това.

Когато влязох в къщата, установих, че тя беше студена. Не само температурата, но и атмосферата. Нямаше лични вещи. Имаше мебели и подобни неща, но нищо, което да издава характера на собственика.

— Надолу по коридора — изсумтя Хънтингтън и седна на един дървен стол в дневната. — Последната стая е твоята.

— То можело да говори — казах и се изумих от това, че все още имах чувство за хумор.

— Не сме тук, за да си държим ръцете и да бъдем приятели — надигна глас той. — Тук сме, за да не те докопат лошите. В момента можех да се занимавам с други, много по-важни неща, така че си дръж езика зад зъбите. Иначе ще те изритам навън да се оправяш сам с вълците.

— Имате вълци в Шотландия?

— Говорех метафорично, идиотче такова. — Той се пресегна и развърза един от ботушите си. — Писна ми от тези приказки. Не вдигай шум през нощта. Спя много леко.

„Всички тези приказки?“ Бяхме разговаряли не повече от две минути, а на него вече му беше писнало? Надявах се, че отшелничеството ми тук няма да продължи дълго.

Спалнята ми беше малка и миришеше на застояло, като стара барака в двора. Но тясното единично легло не беше никак лошо. Веднага пропълзях под завивките и протегнах скованите си крайници. Мускулите ми се бяха схванали от дългото седене в джипа, а раната отстрани щипеше ужасно. Дълбокият разрез през скулата ми също ме болеше и според господин Уилямс там щеше да ми остане грозен белег до края на живота. Но не ми пукаше. Тези неща вече ми се струваха маловажни.

Преди да заспя, си спомних последните думи на Роман и се опитах да проумея какъв беше техният смисъл. „Сега знаеш какво означава да притежаваш истинска дарба“, беше казал той точно преди да умре. Но какво бе имал предвид — истинските дарби или саможертвата, която бе направил за нас? Дали се бе опитал да ми каже, че саможертвата е истински дар за човека, когото обичаш, или че всеки, който притежава истинска дарба, има дълг да се жертва за другите?

Сигурно никога нямаше да разбера, но и двете неща ми звучаха логично. Ако исках да бъда добър човек, трябваше да използвам способностите си, за да закрилям тези, които се нуждаеха от закрила. Роман беше добър приятел и мъдър човек. И това прозрение правеше загубата му още по-голяма.

Чух силен трясък и скочих от леглото с вдигнати юмруци. Хънтингтън стоеше на прага със скръстени ръце и изглеждаше дори по-намусен от обикновено.

— Какво има? — извиках. — Какво се е случило?

— Време е за закуска.

Погледнах часовника на стената, обърнах се към него и извиках:

— Шест часа сутринта е! Спал съм само три часа!

— Трябва да закусим рано.

— Защо?

— Защото обучението ти започва в седем часа всяка сутрин.

— За какво ми е притрябвало обучение?

— Ще имаш нужда от обучение, ако искаш да заемеш мястото на Роман в Гилдията на верните.

— Какво, по дяволите, е Гилдията на верните?

— Братство от воини с истински дарби, които защитават надарените от всичко, което ги заплашва. Искаш ли да се присъединиш или не?

Явно бях орисан да живея странен живот. Тъкмо бях решил, че ми предстоят няколко скучни седмици. Как се бях озовал в колиба насред нищото с някакъв странен тип, който искаше да се присъединя към братство с глупаво име? Можеше ли да стане по-лошо от това?

— Искаш да се присъединя към твоята гилдия? — попитах и се усмихнах.

— Е? — попита Хънтингтън. Забелязах бегло подобие на усмивка в крайчеца на устата му, което изчезна толкова бързо, че щях да го пропусна, ако бях мигнал. — Искаш ли да участваш?

— И още как!