Иън Сомърс
Дарба за един милион долара (28)

Двадесет и осма глава
Погребение на приятел

Казаха ми, че съм припаднал веднага след като съм влязъл в къщата и съм бил в безсъзнание над тридесет часа. Междувременно някой бе превързал раните ми, а след като се съвзех, Кати ми помогна да си облека нови дрехи.

— Къде е ръкописът? — извиках аз. — Беше под суичъра ми.

— Господин Уилямс го взе.

— Няма право да го взима. Той беше собственост на Роман!

— Рос, успокой се — каза Кати и сложи ръце на раменете ми. — Този ръкопис е много важен и господин Уилямс ще се погрижи той да бъде на сигурно място. Отпусни се. Хората тук са наши приятели. Докладът на Роман за истинските дарби трябва да остане при тях, а не при нас. Мислиш ли, че Роман щеше да ти позволи да го задържиш?

— Може би…

— Забрави ръкописа за сега. Хайде. Трябва да те запозная с няколко човека.

Помогна ми да сляза по стълбите. Влязохме в трапезария, където бяха насядали около двадесетина души, които пиеха кафе и разговаряха тихо. Имах чувството, че всички знаеха кой бях аз, което не беше особено изненадващо. От друга страна нямах никаква представа кои бяха те.

Кати ми представи повечето от тях. Очевидно всичките бяха надарени хора и това беше приятелският кръг, за който ми бе казала Джун. Кати нямаше нужда да ми казва, че всичките бяха познавали и обичали Роман. Мъката, изписана на лицата им, беше повече от красноречива.

Седнах до една двойна врата и се заслушах в историите, които си разказваха за моя покоен учител. Това, че говореха за Роман в минало време, ми се стори много странно. Още не бях осъзнал, че той наистина беше мъртъв. Това показваше колко уязвими бяхме всъщност — щом умен и силен мъж като Роман можеше да загине толкова нелепо.

Чувствах такава силна омраза към Мариан, гледайки посърналото лице на Джун. Тя седеше в другия край на стаята и гледаше през прозореца към моравата пред къщата. Имах чувството, че нещо в нея бе умряло заедно с Роман. Тя не проговори нито веднъж и през цялото време не се извърна от прозореца. Това така ме натъжи, че едва сдържах сълзите си.

След три дълги и тягостни часа ни съобщиха, че Роман ще бъде погребан по-късно през деня в имота на господин Уилямс. Преди това трябваше да пристигнат още шестима опечалени. Прекарах остатъка от следобеда, разхождайки се около къщата в компанията на Кати. Не говорихме много, а и нямаше какво да си кажем. Просто държах ръката й и двамата черпехме сила един от друг.

Най-накрая се реших да задам въпроса, който ме бе измъчвал, откакто се бях събудил. Почувствах се виновен в мига, в който го зададох, но просто трябваше да знам.

— Какво стана с Мариан?

— Не знам, Рос — отвърна нервно Кати, сякаш самото споменаване на името бе смразило кръвта й. — Никой не знае. Господин Уилямс познава хора в полицията и според тях тя не е била приета в болница, полицейски участък или морга. Всичко е било прикрито. По новините дори не споменаха това, което се случи във фермата.

— Мислиш ли, че е жива?

— Не знам, а ти?

— Куршумът направи дупка в нея, голяма като портокал. Съмнявам се, че някой може да оцелее след подобна рана… но предполагам, че Мариан не е просто някой…

— Не искам да мисля за нея, Рос.

— Знам — отвърнах й и я прегърнах. — Нито пък аз.

— Страх ме е от нея, Рос. Не искам да се връща. Никога.

— Няма да се върне.

Стояхме прегърнати с часове. Почти не говорихме, защото думите не бяха това, от което имахме нужда. Когато Кати най-накрая проговори, небето бе посивяло и бе станало хладно. Това бе първият знак, че лятото бе към края си.

— По-добре да се връщаме в къщата — каза тя. — Не искам да оставям мама сама прекалено дълго. Не прие добре смъртта на Роман.

— Кой би могъл?!

— Така е, но мама се държи много странно. Сякаш е загубила част от душата си или нещо такова.

— Все още има теб.

— Има нас — поправи ме тя, грабна ме за яката на ризата и се взря в очите ми. — Все още има нас, Рос.

Върнахме се в къщата и ни казаха, че шестимата опечалени бяха пристигнали. Бях очаквал те да бъдат като другите в къщата — възрастни хора, притежаващи дарби, които бяха прекарали по-голямата част от живота си криейки се от останалия свят. Но бях грешал. Шестимата приличаха повече на войници, върнали се от военна мисия. Изглеждаха корави и опасни, както и обучени да използват дарбите си на бойното поле, точно като Роман.

Кати ме представи, преди да се върнем по местата си. Първи бяха Анджела и Джон Портман, които кимнаха учтиво. До тях седеше Линда Фариер, която беше на около двадесет години и ми напомни на Мариан: очите й бяха напрегнати, а движенията резки и отсечени.

До нея седяха трима високи мъже, облечени с дълги, черни палта. Това бяха най-коравите на вид хора, които някога бях виждал, и лицата им говореха за труден живот, изпълнен с опасни приключения.

— Рос — каза Кати, — това са Джим Стърлинг, Доминик Балънтайн и Майк Хънтингтън.

Стиснах ръцете им, но Хънтингтън, висок мъж на около тридесет години със сурово лице, задържа ръката ми малко по-дълго, отколкото беше необходимо, и се взря в лицето ми по начин, който ме накара да се почувствам неудобно.

Не му казах нищо и измъкнах ръката си от неговата.

 

 

Събрахме се в задния двор на къщата. Точно когато слънцето започна да потъва отвъд хоризонта, тръгнахме към високия дъб в другия край на двора, пред който имаше могила от пръст. Тази надгробна плоча ми се стори подходяща за един велик мъж. Роман заслужаваше нещо повече от най-обикновен камък, който щеше да се изрони с времето, и го получи. Дървото изглеждаше достатъчно здраво, за да се извисява на това място до края на времето. В кората му бе издълбана същата вълча глава, която бях видял на онази страница от доклада. Отначало логото ми се стори неподходящо, но колкото повече мислех за него, толкова повече ми харесваше.

Събрахме се около гроба. Повечето държахме старомодни факли, които придаваха топла, но в същото време зловеща атмосфера на сцената. Всички, освен Балънтайн, Стърлинг, Фариер и Хънтингтън изглеждаха покрусени. Четиримата запазиха самообладание, докато тези около тях хлипаха.

Господин Уилямс каза няколко думи, след което постави роза на гроба.

— Той беше силен, докато останалите бяхме слаби. Сражаваше се със злото, докато останалите бягахме от него. Ще ни липсва. Някой друг иска ли да каже нещо?

Джун пристъпи напред, но избухна в сълзи и не успя да се изкаже. Кати я прегърна и двете заплакаха горчиво. Замислих се дали да не пристъпя напред и да кажа няколко думи за това, което Роман бе означавал за мен в краткото време, през което го бях познавал, но Хънтингтън ме изпревари.

Застана до гроба и вдигна горящата факла над главата си, сякаш това беше древен езически ритуал.

— Не съм по речите и ще бъда кратък — обяви той с тежък шотландски акцент. — И без това Роман нямаше да иска да ме слуша. Двамата с него споделихме много опасни приключения през годините и той нито веднъж не показа, че го е страх, и никога не загуби хладнокръвието си. Двамата с него претърсихме света за Кематян — нещо, което малко хора биха направили. Той нито веднъж не ми каза да внимавам или да се пазя. Никога не се поколеба. Винаги бе готов да изложи живота си на опасност за безопасността на другите. Роман беше мой приятел. Мъж, изпитал на свой гръб най-големите човешки злини, който въпреки това остана честен и почтен и винаги се сражаваше на страната на доброто. Мъж, който знаеше истинската стойност на човешкия живот и никога не се поддаде на алчността. Несъмнено беше най-смелият мъж, който съм познавал. Когато се срещнахме в тази къща преди няколко седмици, за да обсъдим… — Хънтингтън погледна към мен, — … Рос Бентли и неговото спасяване, ние знаехме, че тази задача можеше да коства нечий живот. Роман първи изрази желание да се заеме с нея и винаги ще го уважавам за това. Сега съжалявам, че му позволих да направи това сам. Съжалявам, че не бях там, за да му помогна. Той беше добър приятел на всички тук, брат на Джун, скала на нашата общност и герой за всички. Герой в живота и герой в смъртта. Дано примерът му да вдъхновява всички, които го познаваха. Ще ми липсваш, Роман.

Хънтингтън кимна на тълпата, хвърли ми още един смръщен поглед, след което закрачи обратно към къщата. Нямаше нищо друго за казване.

 

 

Останах до гроба дълго след като другите се разотидоха. Чувствах се толкова гузен. Глупостта ми бе станала причина за смъртта на Роман. Ако не се бях обадил на татко и на Джема, това нямаше да се случи, и в момента щях да седя в кухнята на семейство Аткинсън и да вечерям заедно с Кати, Джун и Роман.

Вината беше почти непоносима, но освен това изпитвах и страх. Какво щяха да кажат останалите, ако знаеха, че аз бях причината Мариан да ни открие? Дали Кати щеше да ме намрази? Дали Хънтингтън щеше да се опита да ме убие? И без това сякаш ме мразеше, а изглеждаше като изпечен убиец.

Облегнах се на високия дъб и заплаках. Единствената ми утеха беше това, че бях признал вината си пред Роман преди смъртта му и той не ме бе намразил. Зачудих се дали да не кажа на всички в къщата за обажданията, които бях направил, но после реших да запазя това в тайна, поне за известно време. С какво щях да им помогна, ако им кажа? Само щях да ги натъжа още повече. Смъртта на Роман беше нещо, с което трябваше да се науча да живея. Някой ден, когато успея да се помиря с това, което бях направил, щях да кажа на останалите и да приема последствията.

Върнах се в къщата, когато факлата ми изгасна. Роман щеше много да ми липсва. Всъщност вече ми липсваше. Нямах представа какво щеше да се случи сега. Къде щях да отида? Този въпрос щеше да получи своя отговор много по-скоро, отколкото си мислех.

Когато станах на следващата сутрин, в къщата беше тихо. Слязох долу и заварих само Кати, господин Уилямс и Майк Хънтингтън, седнали около кухненската маса.

— Какво става? — попитах.

— Обсъждаме какво да правим сега — отговори господин Уилямс.

— И какво ще правим?

— Твърде опасно е да останеш тук — съобщи ми господин Уилямс. — Моите приятели в полицията ми казаха, че в момента претърсват целия район за теб. А наоколо дебнат и други неприятни хора.

— Неприятни хора?

— Най-вероятно хората на Голдинг.

— Разбирам. Къде можем да отидем, Кати?

— Аз трябва да остана с мама, Рос. Състоянието й все повече се влошава… умът й е…

— Джун трябва да остане тук — прекъсна я господин Уилямс. — Ще се опитам да я излекувам от болката, обсебила ума й. Кати ще ми помага, така че и тя трябва да остане.

— Няма да е завинаги, Рос — каза Кати и докосна ръката ми.

— ОК — отговорих. — Ще се върна при баща ми, докато нещата се уталожат.

— Не — отсече господин Уилямс. — Не можеш да се върнеш там. Ще те открият и със сигурност ще убият баща ти. Трябва да останеш под закрилата на гилдията.

— Гилдията?

— Това, което старецът се опитва да ти каже — прекъсна ни Хънтингтън, — е, че трябва да останеш с някой от… по-активните членове на общността.

— Кой може да е това?

— Познай.

— Кога?

— Веднага.

Имах само час, за да се подготвя за заминаване. Исках да се свържа с татко и с Джема, но ми казаха, че рискът беше твърде голям и след случилото се във фермата на Аткинсън, трябваше да се съглася. Реших по-късно да им напиша писма, в които да им обясня как стояха нещата. Не ми беше приятно да пренебрегвам баща си по този начин, но нямах избор. Не можех да рискувам живота му. Бях решен никога повече да не застраша живота на човек, когото обичам.

Едва ми стигна времето да се сбогувам с Джун. След това двамата с Кати останахме няколко минути насаме, докато тя събираше дрехи за мен от една гостна на втория етаж.

— Няма да е завинаги — каза тъжно тя. — Ще те чакам. Скоро отново ще бъдем заедно.

— Надявам се. Аз… наистина те харесвам.

— Ще го кажа, дори и теб да те е страх. Обичам те, Рос Бентли.

— И аз те обичам.

Целунах я и я прегърнах с всичка сила. Исках да остана с нея завинаги, но времето ни заедно изтичаше. Всеки трябваше да поеме по различни пътища, но бях сигурен, че те отново щяха да се съберат. В най-близко бъдеще.

— Знам адреса на мястото, където ще живееш — каза ми Кати. — Ще ти пиша писма всяка седмица.

— Имейли?

— Не можем да общуваме по електронен път. Трябва да го правим по старомодния начин.

— Супер. Никога не съм получавал любовно писмо.

— Скоро ще получиш.

Целунах я за последно, преди да изляза от стаята. Тъкмо се канех да сляза по стълбите, когато чух гласове от коридора долу.

Питър Уилямс вървеше след Хънтингтън и трябваше да подтичва, за да не изостане. Младият мъж сякаш нарочно крачеше възможно най-бързо към входната врата.

— Хънтър! — извика господин Уилямсън и аз реших, че това беше прякорът на Хънтингтън. — Хънтър, по дяволите! Чакай малко!

— Какво има, Питър? Чака ме дълго шофиране.

— Не бъди твърде строг с момчето.

— Защо?

— Има нещо, което не знаеш.

— И то е?

— Прегледах нараняванията на Роман и преди умът на Джун Аткинсън да се затвори, я разпитах за случилото се. Според мен физическите наранявания на Роман не са били достатъчно тежки, за да го убият, което означава, че намесата на момчето, когато се е изправил срещу Мариан, е спасила живота на твоя приятел. Бентли не е разглезеното хлапе, за което го смяташ.

— От какво е умрял Роман, ако не от нараняванията си?

— Изтощил се е твърде много по време на бягството. Жертвал е себе си за Бентли, но преди това момчето е направило същото за него. Бентли наистина е спасил живота на Роман.

Хънтингтън не отговори. Той потупа господин Уилямс по рамото и излезе в двора.

Хънтингтън беше пренебрегнал думите на стареца, но те оказаха влияние върху мен. Вече не се срамувах толкова много от себе си. Роман не беше умрял само от нараняванията, нанесени му от Мариан. Аз го бях спасил, макар и за кратко, давайки му шанс да преживее неприятностите, които му бях причинил.

Но именно аз ги бях причинил, не друг.

Спуснах се надолу по стълбите, прекосих коридора и излязох на двора. Господин Уилямс стоеше близо до вратата и ме спря, когато се опитах да мина покрай него.

— Хънтингън не е толкова лош, колкото си мислиш. Просто трябва да го опознаеш — рече ми той. — Беше най-добрият приятел на Роман и в момента е твърде разстроен.

— Той обвинява мен за това, което се случи… и може би е прав.

Старецът сложи ръка на рамото ми и се взря в очите ми.

— Чуй ме, младежо. Каквото и да се е случило онази нощ или ще се случи в бъдеще, знам едно — ти не си се скрил. Опълчил си се на Мариан и си рискувал живота си за Роман и за другите.

Добих усещането, че по някакъв начин господин Уилямс знаеше, че именно аз бях издал местоположението ни на Мариан. Очите ми се напълниха със сълзи и устата ми пресъхна.

— Господин Уилямс, аз бях виновен за…

— Това, което се случи, не е било нито по твоя вина, нито по вината на някой от нас. Случи се поради алчността на Пол Голдинг. Нищо друго. Трябва да преодолееш вината, която изпитваш. Трябва да бъдеш силен, ако искаш да оцелееш. Роман ти даде втори шанс и аз ти предлагам да не го пропиляваш, чувствайки се гузен. Той се усмихна и кимна към къщата. — Там вътре те чака една прекрасна млада дама, която е силно привързана към теб. Преодолей тези чувства заради нея. Върни се тук като мъжа, в когото се е влюбила, а не като някой, който е смазан под тежестта на своята вина.

— Благодаря ви, господин Уилямс. Благодаря ви за всичко.

Това бяха последните думи, които си разменихме. Той просто стисна ръката ми и се прибра в къщата.

Чувствах се малко по-добре, но това продължи само няколко секунди. Обърнах се и видях, че Хънтингтън ме гледа смръщено от шофьорското място на своя очукан джип 4х4.

— Нямам цял ден — изсумтя той.