Ерик Л'Ом
Магьосникът Кадехар (39)

38.
Гиймо се ядосва

— Добре ли си, Гиймо? — попита Кадехар, който бе отишъл при чирака си пред трона и държеше войниците на разстояние, като ги заплашваше с разтворени длани.

— Да, учителю! Толкова се радвам да ви видя!

— И аз, малкия, и аз! Трябва да благодариш на боговете на трите свята, че Тома е изпълнил указанията ти дума по дума! И че срокът, който си му дал, изтече завчера!

Ромарик, Гонтран, Корали, Амбър и Агата, които стражите бяха изпуснали, докато отблъскваха атаката на магьосника, инстинктивно се насъбраха около Кадехар.

Зад тях Тунку се бе изправил от трона. Беше наистина побеснял.

— Проклет демон! Предизвикваш ме в собствения ми дворец! Ще съжаляваш!

Със свиреп рев Тунку се хвърли от подиума право върху Кадехар, който бе толкова изненадан, че не успя да реагира с някоя магия. Двамата мъже се изтъркаляха на пода. Магьосникът се защитаваше, доколкото можеше от ударите, които се сипеха върху него. Но силите бяха твърде неравни.

Като видяха врага на земята в безпомощно състояние, орките и стражите се приближиха, ликуващи от радост.

— Бягайте! — викна им Кадехар.

— Хванете ги! — изрева Тунку, който бе притиснал магьосника е мощна хватка.

Орките се спуснаха към тях.

— Направи нещо, Гиймо! — примоли се Ромарик.

— Да, по-бързо, моля те! — включи се и Корали, като кършеше ръце. — Не искам да прекарам тук остатъка от живота си като робиня, да мета и да лъскам ризници!

Гиймо си пое дълбоко дъх и затвори очи. Трябваше да действа. След злополучното приключение във Фергана, за което не бе споменал на никого, се бе заклел да остави графемите на мира. Но сега нямаше избор. Сдържано ги призова наум. Както тогава, когато се бе скрил в каруцата, нито една не се изяви спонтанно. Какво да прави? До него Гонтран извика: един орк го беше докопал за ръката.

— Направи нещо, умолявам те! — още веднъж се примоли Ромарик, който едва убягна един свиреп удар с меч.

Зад себе си чу как Кадехар простенва от болка. Тогава усети, че го залива вълна на силен гняв. Като събра цялата си воля, заповяда на графемите да се подредят в ума му. Две неща се потвърдиха: първо, те нямаха обичайните си очертания, бяха деформирани и трудно се разпознаваха. Освен това, както и миналия път, Турсаз се опитваше да стои настрани.

— Тъкмо теб искам, приятелко — промълви той като на себе си през зъби. — Хайде, ела, призовавам те! Не се съпротивлявай. И недей да пращаш Изас на твое място, излишно е!

— Какво си говориш? — попита го Амбър, която не го бе изпуснала от поглед от самото начало на схватката и която държеше един орк на почетно разстояние благодарение на изпуснато копие, което бе вдигнала от земята.

Ала Гиймо не я чуваше. Все така със затворени очи, той успя да задвижи Турсаз, която, необичайно издута, трепереше като пламък на свещ, който аха ще угасне. В мига, когато Корали запищя, защото бе сграбчена от чудовищен хибрид, той призова графемата:

— Турсаааааз!

Изведнъж всички се вцепениха. От дълбините на земята се чу страховито боботене. Стражите побледняха и изпуснаха оръжията си, орките изоставиха пленниците и се втурнаха обезумели да бягат. Тунку също отпусна хватката си и като хвърли учуден поглед към Гиймо и размаха юмрук към Кадехар, също си плю на петите.

— Бързо, деца! — каза магьосникът, който се изправи на крака с помощта на Ромарик. — Трябва да напуснем тази сграда.

— Но какво става? Какво направих? — разтревожено попита Гиймо.

— Ти направи магия, която в най-добрия случай може само да спре бягащ гомон. Но понеже я направи точно ти и точно тук, в Несигурния свят, тя предизвика разкъсване на телуричния възел, който минава под двореца на Тунку.

— И какво ще стане? — обезпокои се чиракът.

— Земетресение. Хайде, да изчезваме!

Боботенето се засилваше. Те хукнаха колкото ги държат краката. Стените започнаха да се нацепват, а подът да трепери.

— Бързо, бързо! По-бързо! — подтикваше ги Кадехар, който бе взел Агата на ръце, защото тя не можеше да тича с въжето, което я спъваше.

— Олеле! — изпищя Корали, когато една мраморна плоча се откъсна от тавана и мина на сантиметър от нея.

Зад гърба й един страж виеше от болка, е премазани крака от сриналата се с ужасен трясък монументална колона.

Гиймо се препъна в една завеса и падна на ръба на огромна пукнатина, чието дъно едва се виждаше. Амбър, която вървеше подир чирака като негова сянка, го хвана за раменете, повдигна го и го дръпна назад.

— Благодаря!

— По-късно! Да побързаме!

От своя страна Ромарик беше твърде зает с Корали, която дърпаше за ръка, и с Гонтран, когото подтикваше да бърза между отломките и откъснатите парчета от стени. На няколко крачки от тях един орк изчезна с рев в една пукнатина.

— Оттук! — викна Кадехар, който бягаше начело.

Страховито пращене съпътстваше разрушаването на сградата, сякаш нещо неописуемо голямо се разкъсваше в земните недра.

— И това го направих аз, аз! — повтаряше си Гиймо, като се кълнеше, че ако излезе жив оттук, никога повече нямаше да призовава графеми в този наистина несигурен свят.

— Още малко усилие! — окуражаваше ги магьосникът. — Почти стигнахме!

През изтърбушената стена пред тях проникваше слънчева светлина. Те се втурнаха натам.

Излязоха от двореца в мига, когато той се срути пред вцепенените погледи на стражите и на струпалата се по улиците тълпа, и се шмугнаха между две сгради.

— Последвайте ме! — нареди Кадехар. — Когато се окопитят, целият град ще се втурне по петите ни.

Той ги повлече в един лабиринт от тесни улички. Повери Агата в ръцете на Гонтран и Ромарик и тръгна начело на малката група. Зад него беше Гиймо, който очакваше упреците на учителя си.

— Гиймо! — избухна Кадехар. — Гиймо!

Вървеше с жива стъпка и момчето, както и другарите му, понякога трябваше да подтичват, за да не изостават.

— Даваш ли си сметка какво направи? Да използваш един гълъб и печата на Гилдията за лични цели! Да напуснеш Гифду по този начин, като крадец! И най-сетне, да отвориш Вратата на Несигурния свят и да завлечеш там и приятелите си!

Гиймо беше блед като мъртвец. Но Кадехар се успокои и дори на лицето му пробяга усмивка.

— Ако Тома не ми беше описал с най-големи подробности магията с отварянето на Вратите, сигурно щях да го помисля за луд! Нашият Велик маг остана със зяпнала от удивление уста!

Гиймо усети, че с упреците беше приключено.

— Учителю, трябваше да го направя! Не знам защо, но трябваше.

Кадехар не го слушаше, а мръщеше вежди, сякаш нещо го тревожеше.

— Това, което не мога да разбера, Гиймо, е, че магията проработи нормално. А ти забрави да включиш Вунджо в твоята галдра.

Гиймо се прокашля:

— Ъъъ… точно за това… учителю…

— Не, по-късно ще говорим за това, момчето ми — прекъсна го магьосникът. — Единственото, което сега е от значение, е, че ви открих живи и здрави.

Кадехар спря пред ниска врата. Избра един ключ от голяма връзка, която извади от чантата си, и го пъхна в ключалката.

— Ние, Преследвачите, сме длъжни да си имаме скривалища навсякъде — обясни магьосникът на недоумяващата групичка. — Вратата на този свят е толкова далече оттук!

Влязоха в стаичка без прозорец. Кадехар затвори вратата зад себе си и запали газена лампа.

— Тук сме на сигурно място за известно време.

— Колко време? — попита Гиймо.

— Всичко зависи от желанието на Тунку да ни открие — отговори Кадехар. — А той ще обърне небето и земята, за да те плени.

— Ама защо? — простена чиракът.

— Някой те иска, момчето ми, и ще плати прескъпо. Вече съм ти го казвал: магията в теб е много силна! А всяка сила буди алчност. Включително и на такова създание като Сянката, която несъмнено е в основата на твоето отвличане!

Гиймо не отговори. Макар да го знаеше, понеже го беше чул в Гифду от устата на самия Велик маг, че Сянката иска да се добере до него, той не беше убеден в това обяснение. Но учителят нямаше да обели и дума повече, това беше сигурно. Затова запази тези размишления за себе си и се обърна към приятелите си, които бяха не по-малко радостни, че са живи и здрави. През това време Кадехар мислеше и върху лицето му се четеше напрежение.

— Обаче, братовчеде, когато се ядосваш, наистина се ядосваш! — подхвърли Ромарик на Гиймо и го удари леко по рамото.

— Знаеш ли какво? — поде Гонтран. — В подобни моменти имаш нещо от галския бард Охранитурикс!

— Това като комплимент ли да го разбирам? — полюбопитства Гиймо.

— Щом идва от музикант, не съм толкова сигурен — намеси се Ромарик.

Тримата продължиха да се закачат.

През това време Агата се отърсваше от нервното напрежение, което бе насъбрала през изминалите седмици, като плачеше на рамото на Корали. Амбър забрави неприязънта, която й вдъхваше това момиче, и с няколко думи се опита да я утеши. Когато изтощената Агата заспа, малката група се насъбра около Кадехар.