Ерик Л'Ом
Магьосникът Кадехар (28)

27.
Магьоснически номера

Гиймо спря в подножието на градските стени, окъпани в силната матовожълта светлина на залязващото слънце. Фергана се намираше близо до Морето на силните ветрове и до Хищната пустиня. За народите, които живееха тук, този град беше основно търговско средище. Някога важна спирка по Пътя на дървото, по който в миналите времена на благоденствие били пренасяни природните богатства на Виолетовия Иртиш към богатите градове на Юга, днес градът дължеше охолството си на своите пазари, привличащи хора от четирите краища на Несигурния свят, и на данъците, с които облагаше всеки, който идваше тук по работа.

Прикрит във вирдуанския си плащ, чиракът магьосник се яви пред една от огромните порти на укрепения град. За да получи разрешение да влезе, трябваше да плати такса за преминаване — един изумруд и два сапфира — на чудовищен страж — явна кръстоска между орк и човешко същество.

* * *

Гиймо се поразходи из кривите улички, по които се разнасяше силна миризма на рагу, пране и урина. Изобилието на лъскави стоки, изложени пред магазинчетата, го очарова, както и представленията на жонгльорите и огнегълтачите, които придаваха живот и на най-тясната уличка. Като навлезе в града, скрит под сивото си наметало, се размина с няколко орки и други странни създания.

Въпреки всичко, населението в по-голямата си част се състоеше от хора.

Стъпките му го изведоха на широк площад, гъмжащ от шумна тълпа. Срещу един малък диамант се нахрани върху мазната маса на една случайна кръчма. Представляваше набързо опъната Шатра между един дресьор на мечки и един шарлатанин, превъзнасящ качествата на чудотворен мехлем. Започна да яде огромно бутче от баташул — нещо като едър фазан, който обитаваше Подвижните хълмове, — пълнено с кутсис, както се наричаха гъбите смръчки от вирдуанските планини, подправени с черен пипер. Плънката беше непоносимо лютива за неговия вкус и за да охлади изгарящото си гърло, той отпи няколко глътки шарап — сладко вино от Срединните острови. Но виното бързо му подейства и главата му се замая. Реши да постъпи разумно и да завърши обяда с палаур — червена и сладка ябълка от източните области на Несигурния свят.

Когато засити глада си, стана и продължи изучаването на града.

Малко по-нататък група деца се блъскаха пред каручката на един мъж, облечен крайно екстравагантно: носеше дълга синя роба, обсипана със звезди, а на главата си имаше островърха шапка.

— А сега аз, Гордог Великолепни, най-великият магьосник, който някога е живял в Несигурния свят, ще направя така, че тази топка да изчезне!

Мъжът разтърси ръка с удивителна бързина и топката, която държеше, наистина изчезна. Изумените деца нададоха продължително „Ооооооооо!“. „Фокусник!“ — развеселен, си помисли Гиймо. Човекът беше доста сръчен. Той направи да изчезнат множество предмети, които след това се появиха на гърба или иззад ухото на невярващите зрители. След това вдигна ръце за тишина и обяви:

— А сега великият магьосник Гордог ще направи така, че да изчезне един от вас.

Потърси с поглед жертвата си измежду децата, които извръщаха очи и се опитваха да се смалят колкото буболечки. Погледът му спря върху Гиймо.

— Ей ти, Дребния човек от Вирду! Ела при мен в каручката!

Избутан от останалите, облекчени, че друг е станал плячка на магьосника, Гиймо се озова пред Гордог. Той го накара да отстъпи крачка наляво. После доволно се обърна към публиката:

— В името на Черепа на предците, аз съм носител на Всемогъщата сила! Имам власт да те накарам да изчезнеш! Изчезни!

Като размаха плаща си така, че да го скрие от останалите, той застана пред Гиймо и едновременно с това настъпи едно копче. Гиймо чу „щрак“ и капакът, върху който беше стъпил, се отвори под краката му и той пропадна под покритата с брезент каруца. Усети как двама души го сграбчват.

— Хайде, Дребен, дай ни скъпоценните камъни и наметалото или се прости с живота!

Гиймо се опита да се пребори, ала напразно. Призова на помощ графемите. Те обаче не бързаха и когато чиракът извика Турсаз, Планината, вместо нея се появи Изас, Брилянтът. Всички знаци трептяха и Гиймо едва ги разпознаваше. Ала нямаше никакво време да разсъждава върху тази мистерия и макар да му се искаше да има подкрепата на графемата на защитата, миг преди да получи удар от нападателите си, той промълви името на графемата на неподвижността и самообладанието:

— Изаааас…

Усети как натискът на ръцете около тялото му отслабна. Освободи се от вирдуанското наметало, в което се чувстваше като пленник. Двамата съучастници на лъжливия магьосник паднаха на земята, вкаменени като статуи и съвършено замръзнали! Той потрепери. Там горе Гордог продължаваше да забавлява публиката с евтини фокуси, явно за да осигури на другарчетата си време да си свършат работата докрай. Гиймо изпълзя до задната част на каруцата и хукна да бяга по уличките на Фергана.

* * *

С магията му ставаше нещо необяснимо! За преминаването през Вратата добре, можеше да го обясни някак: беше забравил една от графемите в галдрата. Беше глупаво, това изобщо не трябваше да се допуска и заради тази грешка той и приятелите му бяха в крайно неприятно положение. Но той все пак знаеше защо се бе случило! Имаше обяснение! А не можеше да открие нито едно, което да му отговори защо графемите, които беше призовал, идваха обърнати наопаки. Понякога това ставаше при умора или липса на концентрация. Но той така и не успя да им придаде устойчивост, а винаги досега бе успявал! И защо толкова трудно ги различаваше? Те бяха напълно деформирани! Освен това бе призовал Турсаз, която отказа да дойде, а вместо нея се появи Изас. Вярно, не за първи път графемите действаха, независимо от него. Но как така онези типове замръзнаха? Изас трябваше да подейства върху него, а не върху тях! Що за мистерия? О!… Внезапно си спомни! Учителят Кадехар го бе предупредил, че поведението на графемите в Несигурния свят е различно от това в страната Ис. Но тогава как щеше да ги управлява тук?

Гиймо мисли още дълго за злополучното си приключение и се зарече, докато не си изясни всичко, да не прибягва към магия в Несигурния свят.

После съсредоточи вниманието си върху надписите на магазинчетата край улицата.

Скоро откри това, което търсеше: в една странична уличка се намираше все още отворено магазинчето на един златар, а светлинката от газената му лампа хвърляше слаб отблясък върху паветата. Побутна вратата.

До една маса в дъното на дюкянчето седеше мъж с очила, наведен над купчина разглобени часовници. Беше почти старец. Долу в краката му, направо на пода, седеше момче, което му подаваше необходимите инструменти.

— Какво искаш? — грубо попита мъжът.

— Искам да науча откъде идва този медальон — отговори Гиймо също на езика ска и му подаде сребърното бижу, което Тома му бе поверил преди влизането през Вратата.

Бижутерът взе медальона и го заобръща в дланта си.

— Никога не съм го виждал. Сега си отивай. Затварям. — После се обърна към момчето: — Кайл, придружи Дребния човек от Вирду до вратата и завърти два пъти ключа.

Момчето се изправи. Сигурно беше на възрастта на Гиймо. Тялото му беше слабо, но силно, а сините му очи се открояваха на фона на тъмните коси и загорялата от слънцето кожа. Босите му крака бяха овързани с масивна верига, която правеше походката му недодялана и тежка. То изпроводи Гиймо до вратата, както бе наредил бижутерът. Но на излизане му прошепна:

— След един час. При прозорчето на избата, на отсрещната страна на улицата. Мога да ти помогна.

После вратата се затвори и Гиймо чу звука от резето. Почти веднага след това светлината угасна и всичко потъна в мрак.