Ерик Л'Ом
Магьосникът Кадехар (24)

23.
Изгарящото море

Корали най-сетне отвори очи, които бе стиснала здраво по време на преминаването през Вратата, и се опита да се адаптира към мрака.

Беше легнала насред невъобразима купчина от разнородни предмети, като платове, изящни съдове от скъпоценни метали, ковчежета и фино изработени мебели, нахвърляни един върху друг. Вдигна поглед нагоре — както покривът, така и стените бяха от дебело платно, а страничните цепнатини пропускаха лунна светлина. Корали реши, че се намира в нещо като огромна палатка. Седна на дъсчения под и обърна глава. Зад нея, между ниска масичка и изтърбушен куфар, беше притисната една прекатурена Врата. От куфара се подаваха копринени шалове, които изглеждаха така, сякаш дълго са стояли във вода.

Девойката се надигна и се обезпокои, че не вижда останалите от групата. Върху ъгълчето на една мебел до входа забеляза петролна лампа, чийто меден връх блещукаше в полумрака. Запали фитила с една стара запалка, оставена досами лампата, което беше знак, че тук от време на време идваше някой. После се зае да претършува палатката.

— Хей, приятели! Никак не е смешно да ме плашите, дори и на ужким! Хайде, излизайте… Ах!

Когато повдигна парче от завеса, захвърлено на пода, откри метална касетка, покрита с ръждиви петна и пълна със скъпоценности.

„Трябва да си луд, за да захвърлиш бижута на такова открито място — помисли си тя. — И всички са великолепни!“

Избра няколко накита и потърси огледало. Намери едно върху стол, деформиран от влагата. Закачи на ушите си два сини камъка, на шията си постави златно колие, а на ръката — сребърна гривна.

— На нищо не приличам в главата — измърмори тя.

Извади четка, която грижливо бе скътала в чантичката си, и старателно се среса. После отново се захвана с издирването на другарите си.

* * *

След като претърси шатрата без никакъв резултат, си каза, че може вече да са излезли. Без да я изчакат! Тя сви ядосано устни. Това не беше за първи път. Погледна към вирдуанското наметало и вдигна рамене. И дума не можеше да става да нахлузи това ужасно нещо на гърба си! Тъй или иначе, навън беше нощ. Разтвори платнените крила на входа.

— О, не! Не може да бъде!

Корали не вярваше на очите си. Беше в открито море! Онова, което блещукаше наоколо под светлината на лунния сърп, беше наистина море и нищо друго! Тя се намираше върху широка платформа, нещо като огромен сал. Наоколо се виждаха и много други салове, които се носеха по водата и бяха свързани помежду си с дървени мостчета. Дочуваха се и малките вълнички, които припляскваха в кръглите трупчета на основите.

— Амбър! Гиймо! Гонтран! Ромарик!

Без да излиза от входа на палатката си, тя завика приятелите си по име, като шептеше колкото може по-силно. Никакъв отговор. Върна се да легне отново на мястото, където бе отворила очи, като пътьом не пропусна да вземе парчета дебел плат, от които да си стъкми дюшек и завивка.

Защо беше сама? Корали не можеше да се успокои. Гиймо беше показал някакъв остров на картата и беше казал — тя още си спомняше уверения му глас: „Ще пристигнем в Несигурния свят ето тук…“ Тук, как ли пък не! Салът може и да бе заобиколен отвсякъде с вода, но това не го превръщаше в остров! А тя си беше сигурна, че нещо ще се обърка! Не го ли каза на останалите? Напразно се подиграваха на тревогата й — е, където и да се намираха сега, дано си скубят косите от яд, че този път не я послушаха. А тя със сигурност трябваше да направи нещо по-умно, вместо да се нервира. Утре щеше да види какво да предприеме. Достатъчно небивали неща вече се бяха случили!

Корали се уви в импровизираната завивка и се опита да заспи. Но лекото поклащане я дразнеше, а плисъкът на водата в сала на няколко пъти я накара да подскочи. Разбра, че трудно ще заспи. Замисли се за родното си село Кракал, за майка си, за баща си и за Амбър. Къде ли беше тя сега? Тази вечер би дала мило и драго за хапливите й забележки! От очите й рукнаха сълзи.

Накрая шумът на вълните я унесе и късно през нощта Корали се предаде на съня.

* * *

— Гледай, тате, нали ти казах, че през нощта видях светлина и чух шум в палатката с вещите!

Корали отвори очи. Беше свита на същото място, но навън слънцето бе заместило звездите. Някой говореше. И това не беше сън.

— Какво правиш тук?

Корали се надигна върху дюшека си. Пред нея стояха момиченце и мъж и я оглеждаха.

— Повтарям въпроса: какво правиш тук? Разбираш ли ска?

Мъжът не й говореше недружелюбно, просто изглеждаше заинтригуван. Корали го разгледа, преди да отговори. Не беше висок и бе облечен само в широки къси панталони. Загорялата му от слънцето кожа беше напукана от солта. Това, което удиви девойката от Ис, беше косата му, почти бяла, и изпъкналите му очи. Момиченцето удивително приличаше на него.

— Да, господине, говоря ска. Но за да ви обясня какво правя тук…

Момиченцето — с дълга бяла коса, облечено в лека туника, под която се виждаше нещо като бански костюм — сграбчи баща си за ръка.

— Остави я, тате, сигурно е пашанка. Моля те, може ли да си я оставя за мен?

Мъжът погледна дъщеря си и нежно се усмихна.

— Добре, Матси. Но само до следващия бряг, знаеш правилото!

Човекът с прежурената от солта кожа излезе от палатката. Дъщеря му, която трябва да беше на около десетина години, весело се приближи до Корали.

— Аз се казвам Матси!

— А аз Корали. Матси, баща ти да не би да ми е ядосан?

— Не — широко се усмихна момичето. — Когато сме близо до брега, пашаните често се качват на нашите салове, за да се скрият. Но винаги ги намират.

— Пашаните… Какви са те?

— Ами че нелегални пътници! Хайде, ела навън да си играем! Когато наближим някой бряг, ще те върнат на сушата и пак ще си остана самичка.

Тя хвана Корали за ръката и я повлече вън от палатката.

* * *

— Защо очите ти са толкова светли? Сякаш кожата отдолу е прозрачна.

Уморени от гонениците сред смях и цамбуркане във водата, Корали и Матси седяха на ръба на сала и си говореха, докато се сушаха на слънцето.

— За да виждам под водата. Татко ми каза, че всички деца на Морския народ се раждат такива.

— Много ли сте? — попита пак Корали, като с възхищение огледа понтоните на осемнайсетте сала на Шестото племе на Морския народ, към което принадлежаха Матси и баща й.

— Общо сме трийсет племена — гордо обяви момиченцето. — Някои имат по четиридесет сала. Когато баща ми е бил млад, нашето е имало двадесет и седем! По-добре е да имаш много салове. По-стабилно стоиш върху морето. Пък и има повече място за игра.

— Никога ли не слизате на сушата? — учуди се Корали. — Целия си живот ли прекарвате на тези салове?

— Какво да правим на сушата? — отвърна Матси. — Само се приближаваме към бреговете. Понякога отделяме един сал и го изпращаме на някой плаж, където да заменим риба срещу разни неща. Сушата е опасна. Тук сме на сигурно място. Само дето… само дето съм много самотна.

— Нямаш ли си приятели? На саловете нали има и други деца.

— Така е — сериозно отвърна момиченцето. — Но баща ми е пазител на вещите и другите деца не искат да играят с мен.

— Не искат да играят с теб, защото баща ти е важна клечка? — изненада се Корали.

Матси избухна в смях и зацамбурка с крачета във водата.

— Баща ми — важна клечка? Ама не, напротив! Той е най-маловажният от всички! Пашеяк, който води саловете ни от бряг към бряг по морските течения — той е важен човек. Халеяк, който лови най-едрите риби от цялото племе, е важна клечка. Уснак, който плува бързо и стига много надалече, е важна клечка. Но баща ми Вал само пази вещите, които морето ни изпраща или Уснак изнася от дъното. Защо да е важен? Той пази неща, които не служат за нищо.

Корали бе слисана. Тези вещи не служат за нищо? Но как можеха…? Тя помисли малко за доводите, с които да убеди Матси в тяхната важност, но за своя изненада не откри нито един. Естествено беше доста трудно в тази обстановка, където всички ходеха полуголи, да хвалиш и превъзнасяш рокли и бижута! Накрая попита:

— Щом са безполезни, защо ги пазите?

— Защото винаги са ги пазили. Както винаги е имало водач на саловете, така и винаги е имало пазител на вещите, това е.

— Неприятно ли ти е, че баща ти е пазител?

— Неприятно ми е само, че другите не искат да играят с мен. Гледай, ето там! Изгарящите!!!

Матси сочеше към гигантско тъмно петно, което се люлееше в ритъма на морето.

— Това опасно ли е? — обезпокои се Корали.

— Не, стига да си стоиш върху сала и да не ходиш във водата.

* * *

Не след дълго саловете се озоваха в средата на обезпокояващото петно. Никой от племето не показа видимо вълнение, но всеки внимаваше да не се доближава прекалено до ръба.

— Прилича на… медузи! — възкликна Корали, която с погнуса наблюдаваше гъстата желатинова маса. — Каква отврат! Мразя медузите!

Усети как я побиват ледени тръпки. Това беше по-силно от нея: изпитваше непреодолимо отвращение към всичко, което наподобяваше желе! Когато беше малка, Амбър я тормозеше, като я гонеше с бурканче желе от френско грозде. Корали надаваше ужасени писъци, докато майка й се появеше на помощ. Не можеше да си обясни откъде идваше тази погнуса. Но тя беше упорита и така и не изчезна с времето.

— Не, това са Изгарящи — поправи я Матси. — Поединично не са опасни, но когато са заедно, могат да убият кит! Някога сме се освобождавали от пашаните, като сме ги хвърляли на Изгарящите — добави със смях. — Днес не е толкова забавно, просто ги сваляме на брега, когато ходим там да разменяме стоки!

— Бррррр! — потрепери Корали. — Сигурно е голям ужас да паднеш там!

— Ще умреш за няколко минути — спокойно я осведоми момиченцето. — Единственият ти шанс ще бъде да се гмурнеш и да им се изплъзнеш, като плуваш под вода.

— И така става ли?

— Да, аз веднъж го направих.

Корали я погледна с възхита.

— Във всеки случай по-лесно е, отколкото да се изплъзнеш на гомон — уточни Матси.

Корали не можа да не се усъмни в това и се запита дали не предпочиташе да си има работа с онези чудовища, вместо с тези противни желатинови гадини!

— Гомоните идват ли дотук? — попита тя.

— Не. Когато ни атакуват, това става край бреговете или на самите плажове.

— Това… го знам — промърмори Корали и лицето й потъмня.

Споменът за пленяването на гомона и отвличането на Агата — събития, които бяха в основата на цялото това приключение — прогони мисълта за медузите. В паметта й изникнаха образите на сестра й и приятелите и изведнъж я обзе тъга. Но защо да се оставя в плен на мъката? Докато не стъпеше на твърда земя, нищо не можеше да предприеме.

— Какво ти е? — разтревожи се. Матси, като забеляза сълзи в очите на новата си приятелка.

— Нищо, нищо — съвзе се Корали, като тръсна глава. — Я по-добре да отидем при баща ти, защото ни прави някакви знаци.

Миризмата на печена риба, която от известно време се носеше във въздуха, бе станала по-настойчива и бащата на Матси ги викаше да похапнат.