Ерик Л'Ом
Магьосникът Кадехар (19)

18.
Любопитството понякога се заплаща

Минаха още доста дни. Тази сутрин Гиймо бе останал в леглото си по-дълго от обикновено. Понякога обичаше да си лежи и да остави мислите му да се реят и да блуждаят в разни мечти. В една от тях двамата, Амбър и той, бяха в ландите, край огъня; тя му искаше прошка за всички неприятности, които му беше създавала! Той великодушно й прощаваше и дори я вземаше в прегръдките си, за да й докаже, че не й се сърди. Приятно нещо бяха фантазиите. Но в крайна сметка те бяха само за да залъже скуката, точно както, за да залъже скуката, бе проникнал в централния компютър и се размотаваше от гимнастическия салон до библиотеките, от библиотеките до стаята си.

Ромарик, Гонтран, Корали и Амбър му липсваха.

Какво ли правеха в този момент? Как ли прекарваха нощите на открито, в които той не участваше? Изправи се и скочи от леглото. Трябваше да действа! Да говори с Кадехар! Магьосникът му се бе притекъл веднъж на помощ у превото, за да спаси ваканцията му. Сигурно щеше да го направи още веднъж! Грабна платнената чанта и тръгна да търси учителя си из манастира.

Първо попита Жералд, който му обясни, че Кадехар е в кабинета на Великия маг, но изказа съжаление, че не може да му покаже пътя: чираците нямали достъп до това място. Като видя, че настойчивостта му ни най-малко нямаше да смекчи сърцето на магьосника компютърен специалист, Гиймо си тръгна. Когато се увери, че е сам, извади от чантата си плана на манастира, който бе задигнал от компютъра и който все още не бе проучил внимателно. Благодарение на точните указания в обяснителните бележки, лесно намери къде беше кабинетът на Шарфалак — в северната кула, в горната част на едно безкрайно стълбище, извито като черупка на охлюв.

Запъти се натам, като се залепваше о стените при най-малкия шум и пристъпваше тихо като котка.

* * *

Момчето стигна до кулата безпрепятствено, но докато изкачваше стъпалата, започна да усеща известно колебание. С изненада установи, че се питаше дали постъпката му бе разумна, като същевременно почувства как решителността му се топеше. Дали не беше от страх да се приближи до Великия маг? Или бе станал жертва на някоя галдра, на магическо заклинание? Разкъсван от съмнения, Гиймо предпазливо призова наум Наутхиз, която да неутрализира евентуално заклинание, и по-смело Изас, графемата на Леда, която да подсили волята и решителността му. Тя блесна и вътрешно го разтърси, а той усети как енергията му се центрира. Така продължи пътя си нагоре.

Най-сетне се озова пред солидна, обкована с гвоздеи врата, която водеше към стаите на Великия маг. Беше полуотворена. Тъкмо се канеше да почука, когато дочу гласовете на мага и на учителя си, които идваха някъде от вътрешността. Хрумна му да се заслуша…

— … душевното състояние на вашия чирак не е нещо, което трябва да се взема под внимание, скъпи ми Кадехар. Това хлапе ще остане тук толкова, колкото с необходимо. Месец, ако трябва, дори година! Аз поемам отговорността пред превото.

— Помислете пак, Велики учителю, признавам, че малко подцених опасността, но…

— Малко ли? — проскърца гласът. — Момчето едва не беше отвлечено, а вие се осмелявате да кажете „малко“? — Пристъп на кашлица задави Великия маг. Когато се успокои, той продължи: — Не, никъде другаде няма да бъде на по-сигурно място от Гифду. Край на обсъждането. В края на краищата, Кадехар, добре знаете, че Сянката иска да се добере до това момче, нали? Да не би да искате да му я предоставите наготово?

— Не, разбира се! Нали тъкмо затова бързо го взехме под наша закрила. Но наистина ли смятате, че Сянката ще дойде да го търси тук?

— Едно е сигурно: че го иска на всяка цена. Това, което засега ни спасява, е глупостта на гомоните. Този, който проговори, призна, че са били изпратени в Ис, за да отвлекат дете с медальон с изображение на слънце. Мисля, че това указание е било единственото, което са успели да запомнят. Кой може да знае как медальонът се е озовал у онова момиче! Във всеки случай това недоразумение ни даде отсрочка и момчето стана главния ни коз срещу Сянката. Ако то стои тук, Сянката ще бъде принудена сама да дойде да го вземе. Защото нито гомони, нито орки биха дръзнали някога да стъпят в Гифду!

— Разсъжденията ви са логични — въздъхна Кадехар. — Боя се единствено, че всичко това никак няма да се хареса на Гиймо.

— Глупаво дете! Предлага му се възможно най-добрият избор. Не са ли на негово разположение тук най-богатите библиотеки в Ис? Или най-мъдрите люде?

— Но вие вече не си спомняте какво е да си дете, Велики учителю. На тази възраст мисленето е различно. А това важи с още по-голяма сила, когато детето се нарича Гиймо.

— Това е нелепо. Докато вие се тревожите за чувствата на ученика си, ние така и не можем да разберем как Сянката успява да изпрати чудовищата си, където й е угодно, като очевидно не й се налага да използва Вратата!

Гласовете наближиха. Гиймо нямаше нужда да слуша повече. Обърна се и се спусна по стълбите с котешки стъпки.

* * *

Какво означаваше всичко това? Значи най-после гомонът бе проговорил, а Гилдията дори не бе уведомила превото! Страната Ис бе в опасност, Сянката искаше да отвлече него, Гиймо, поради някакви неясни причини, а заради собствената си глупост Агата беше пленница нейде в Несигурния свят. На това отгоре той бе държан като затворник в манастира, беше го чул от устата на Шарфалак! Заради безопасност или каквото и да било там, нямаше значение — той си беше пленник. Гиймо не можа да сдържи сълзите си. И учителят му не бе могъл да стори нищо. Сърцето му се сви още повече. Заради проявената доброта, задето го бе оставил да си живее свободно в Трой, Кадехар бе станал обект на упреци, а онова ужасно старче дори се осмели да го нахока! Цялата тази работа наистина бе стигнала твърде далече. Чувството, че всички около него го лъжеха, го изпълни с горчивина. Имаше само два начина да реагира на всичко това: да прави каквото му казваха и което очакваха от него, като добро момченце, или да не се подчини и да следва интуицията си.

* * *

Гиймо подмина библиотеката на природните науки. Изкачи на бегом стъпалата, които извеждаха горе до гълъбарника на манастира. Значи го считаха за пленник? Тогава щеше да действа като пленник!

Тихо се приближи до просторното квадратно помещение, от което се носеше постоянен шум от пляскане на крила и гукане на стотици гълъби, които пренасяха из цялата държава тайната кореспонденция на Гилдията. Един ден, когато помагаше в разпределянето на писмата, магьосникът Йожен му бе обяснил как работи системата.

За щастие в помещението нямаше хора!

Гиймо се приближи до бюрото на магьосника, бързо написа няколко думи върху специалната свръхлека хартия и я пъхна в метална тръбичка, която залепи със син восък. Добави и етикет с надпис: „Домът на Алисия Трой, за Ромарик Трой“.

Като не забравяше да хвърля поглед към коридора, той хвана птицата, която стоеше в нишата с името „Трой“, погали я и завърза тръбичката и етикета към крачето й. После отиде до прозореца и пусна гълъба в небето. Някъде там, в гълъбарника на Трой, някой щеше да приеме съобщението, скрепено с печата за поверителна кореспонденция на Гилдията, и без да задава въпроси, щеше да го занесе лично на братовчед му.

Птицата разпери криле и скоро се превърна в малка точица в небесната шир.