Ерик Л'Ом
Магьосникът Кадехар (29)

28.
Ромарик се хвърля във водата

— Вал… трябва да ви кажа нещо.

Корали се приближи до бащата на Матси, който погледна момичето с добродушна усмивка.

— Става дума за накитите, които нося. Всъщност аз ги намерих в палатката с вещите. Те не са мои. Връщам ви ги.

Тя свали сините камъни, златната огърлица и сребърната гривна и ги подаде на мъжа, който не вдигна ръка да ги поеме.

— Вземете си ги, Вал. Най-после ми олекна! От самото начало сте толкова добри към мен. Чувствах се виновна, че малко ви… окрадох.

При последната дума тя поруменя. Пазачът на вещи избухна в смях.

— Запази си бижутата, момичето ми. Много по-добре стоят на теб, отколкото в нашата палатка! Впрочем само ние с теб знаем, че те съществуват. И дори да не беше така, нима някой щеше да ти се разсърди? Не преча на никого да идва в палатката и да взема каквото си поиска, но никой никога не идва.

Корали погледна Вал право в почти избелелите му очи и разбра, че той не се шегуваше. Усмихна му се и пак си сложи бижутата. Мъжът я потупа по ръката, като да й каже, че всичко е наред и че няма смисъл повече да отварят дума за това. Внезапно се появи Матси и се хвърли към баща си.

— Брегът! Брегът! Тя тук ли ще си отиде от нас, а? Тук ли? — Момичето ронеше горещи сълзи. — Веднъж и аз да си имам приятелка, само моя приятелка!

Корали с изненада видя, че цялата редица от салове се бе приближила до брега. Пред очите й се разстилаше дълъг плаж, по който тук-там стърчаха скали. Вал успокои дъщеря си:

— Не, Матси, не тук. Ще хвърлим котва по на юг. Този бряг гъмжи от гомони, а земята отвъд принадлежи на жреците от Йенибохор, с които Морският народ не е в много добри отношения.

— Защо? — запита Корали, докато Матси подскачаше от радост наоколо.

— Не толкова отдавна, когато разменяхме нашата риба за тяхното жито, по време на престоите ни изчезваха деца. Това вече е минало, но ние не сме го забравили. Враждата ни е същата като приятелството: жилава.

Днес Вал изглеждаше особено разговорлив.

— Никога не сте ми разказвали за вашия народ, Вал — възползва се Корали.

— Защото няма нищо за разказване, моето момиче. По-точно нищо, което да е по-различно от историята на всеки друг народ и на всеки човек: родили сме се, живеем, ще умрем!

— А тези салове, животът, който прекарвате само във водата?

— Преди много време — продължи Вал — Морският народ живееше на сушата, пръснат по бреговете на Изгарящото море. Бяхме многобройни и преживявахме от риболов и търговия на килими от водорасли, които сами тъкахме. Може да се каже, че бяхме щастливи! Един ден се появиха гомоните, сякаш изникнаха от нищото. Може би бяха проводени от зъл бог, който не обичаше народа ни. Чудовищата ни победиха, за да завземат бреговете. Те са свирепи, силни и жестоки. Шансът да се справим с тях беше нищожен! Те изтребиха моя народ.

Корали побледня и прехапа устните си. Именно Братството и Гилдията в края на Средновековието бяха пленили гомоните по плажовете на Ис и ги бяха изпратили в Несигурния свят, за да се освободят от тях! Вал другояче разбра смущението на момичето.

— Да, беше ужасно. Ето защо селските старейшини се събраха, за да обсъдят бъдещето на народа ни. Беше невъзможно да се укрием навътре в сушата заради войнствените народи, които се бяха заселили там. Но бяхме разбрали, че гомоните, макар да са превъзходни плувци, не обичаха да се отдалечават от брега заради Изгарящите, от които нашите морета гъмжат. Съдбата ни се предопредели сама: единствено в Изгарящото море можехме да намерим убежище. Така всяко селище построи и оборудва гигантски салове. Когато всички бяха пуснати във водата, морето сякаш изчезна! Още не говорехме за племена, а за села — имаше близо триста села, люшкани от вълните, а върху саловете — хиляди селяни, които нямаха и най-малко понятие от навигация! Днес сме не повече от неколкостотин, разпределени в трийсет племена. Другите не можаха да оцелеят сред бурите и морските чудовища или да устоят на зова на сушата, където впрочем ги очакваха единствено беди.

Корали мълчеше и се чувстваше ужасно неловко. Ала за нищо на света не би признала на Вал, че тъкмо нейният народ, макар и неволно, е причина за нещастията на неговия.

— Не казвай нищо, моето момиче. Преди малко те предупредих: народите са смъртни също като хората. Важното е и едните, и другите да са живели добре. Погледни ни: нима сме за оплакване? Не! Никога не изпитваме глад, студ и най-вече — ние сме свободни като морския бриз или като бохика, който се рее в безкрая над вълните!

Развълнувана, Корали се усмихна с признателност на Вал, който бащински я погали по бузата.

Разговорът приключи, защото Матси, на която бе омръзнало да чака, хвана момичето за ръка и я повлече да си играят.

* * *

Ромарик излезе от пещерата, в която се криеше от два дни. Беше в разгара на следобеда и слънцето прежуряше. Той бе изчерпал всичките си провизии и нямаше капка вода. Нито един кораб не се бе появил в близост до брега! Щеше да изпълни плана си: да напусне този плаж и да потърси късмета си навътре в сушата.

Огледа водната шир. В далечината отляво му се стори, че вижда огромно тъмно петно, люшкано от вълните. Дали беше зрителна измама? Виждаше трудно и присвиваше очи заради блясъка на слънцето и отраженията му във водата.

После вниманието му бе привлечено от нещо още по-голямо, от дясната му страна. Сигурно бяха плаващи дънери или останки от корабокрушение. Не, бяха салове, беше уверен в това! Момчето се отдели от скалите и хукна по пясъка, като викаше и размахваше ръце. Но много бързо се спря като закован: от саловете нямаше как да го забележат.

За разлика от три гомона, които идваха право срещу него, привлечени от виковете му.

Момчето се поколеба. Да се върне при скалите беше безполезно. Можеше да избяга през нивите, ако гомоните не бяха му отрязали пътя, когато почнаха да го обграждат. Оставаше му само една възможност, твърде рискована, защото чудовищата бяха чудесни плувци: да се опита да стигне до саловете, които тъкмо в този момент минаваха по линията на хоризонта. Без повече да му мисли, хукна и се гмурна в една вълна.

Щом излезе от зоната на прибоя, той заплува кроул и бързо се отдалечи от брега. Пляскаше с крака с все сила, с мисълта, че едра гомонска лапа във всеки момент ще го сграбчи за глезена и ще го повлече към дъното. Но когато се обърна, видя, че трите чудовища бяха останали на плажа и го наблюдаваха неподвижни. Ромарик изпита огромно облекчение и малко намали скоростта. Зави леко наляво към саловете, без да разбере, че огромната тъмна сянка, която бе видял по-рано, се приближаваше опасно към него.

* * *

— Погледни там! — викна Матси и стисна ръката на приятелката си.

— Какво има? — отвърна Корали, която, заслепена от слънцето, не виждаше съвсем ясно.

— На плажа има гомони. Виждаш ли ги?

— Да, да, виждам ги! Колко са грозни! Нас ли гледат така?

— Струва ми се, че по-скоро гледат момчето, което плува към нас. Или Изгарящите, които скоро ще го хванат.

— Какво момче? Къде е, Матси, къде е?

— Ето там — посочи с пръст момичето.

Най-после Корали съгледа плувеца и се закова намясто. Това беше невъзможно! Обаче беше факт.

— О, не, само това не! — изстена момичето и закърши ръце. — Това е ужасно! Ромарик.

— Познаваш ли го? — учуди се Матси.

— Разбира се, това е Ромарик! Той ми е приятел!

— Е, приятелят ти ще умре — спокойно съобщи момиченцето.

Мрачната сянка вече беше съвсем близо до Ромарик, когато той я забеляза. Започна да плува със сетни сили към саловете, които вече бяха само на няколко метра, като хвърляше ужасени погледи към Изгарящите. Телата им бързо се издуваха и разпускаха, а прозрачните им нишки в края на пипалата им потрепваха от възбуда.

— Ще го хванат, преди да стигне до саловете. Трябва да… Не, никога не бих могла! — промълви Корали.

Тя затвори очи и си представи как се гмурка в гигантското желе от касис. Потръпна от отвращение. Нямаше как, не би могла.

Ромарик нададе задавен вик, който удари Корали като електрически ток и помете всичките й колебания.

Като движена от внезапно вдъхновение, тя тръгна към борда.

— Какво правиш? — разтревожи се Матси.

— Ще докажа за пореден път — отвърна Корали с пресеклив глас и пресилена усмивка, — че момчетата изобщо не могат да се справят без момичетата!

И пред смаяния поглед на момиченцето тя скочи във водата.

Живителният контакт с водата изведнъж й върна самообладанието и куража. С няколко замаха стигна до приятеля си, който проявяваше явни признаци на изтощение. Когато я видя пред себе си, той глътна вода от изненада и замалко да се задави. Корали пъхна ръка под брадичката му и му помогна да си поеме дъх. Изгарящите се, носеха на по-малко от метър зад тях в плътна маса.

— Не трябва да ги гледам, не трябва да ги гледам — промълви девойката, като трепереше и извръщаше глава. После се обърна към изнемощелия Ромарик: — Давай след мен и прави точно каквото правя аз!

— Но как? Какво… какво…?

— По-късно. Няма време. Готов ли си?

Ромарик потвърди. Тя пое голяма глътка въздух и се гмурна. Той побърза, да направи същото. Заплуваха с все сили към саловете. Когато се показаха на повърхността, за да поемат въздух, Изгарящите, объркани от внезапното им изчезване, бяха останали на същото място.

— Получи се! — изкрещя Корали. — Хайде, Ромарик, още едно усилие!

Гмурна се отново, като благодари наум на Матси за находчивите й съвети.

Няколко минути след това силните ръце на мъжете от Шестото племе ги издърпаха нагоре, далече от водите на Изгарящото море.