Ерик Л'Ом
Магьосникът Кадехар (3)

2.
Изненада!

— Мамо! Аз съм! Прибрах се!

Гиймо се втурна в кухнята и отвори хладилника. Извади оттам маслото и го остави на масата до бурканчето с течен шоколад. Отряза дебел резен от питата, която беше върху бюфета, намаза огромната филия с масло и шоколад и лакомо я захапа.

Вълненията изостряха глада! И то не по-малко от дванадесетте километра, които бе принуден да извървява пеша, когато изпуснеше училищната кола.

— Твоя глас ли чух, миличко? Къде си?

— Тук шъм, в кушнята! — изломоти Гиймо с пълна уста.

Майка му влезе енергично в стаята, с усмивка на лице. Беше стройна, облечена с тясна черна рокля (откакто Гиймо се помнеше, тя винаги ходеше в черно), имаше дълги, леко къдрави златисти коси, които падаха до кръста, и огромни очи с цвета на небето. Алисия беше истинска Трой! Със слабоватото си телосложение Гиймо повече приличаше на баща си, поне до такова заключение бе стигнал самият той, защото никой до този момент — въпреки честите му молби — не се бе осмелил да спомене баща му, освен с бегли намеци.

— Добре ли мина денят ти? — попита Алисия Трой, като целуна сина си по челото.

— Не по-лошо от обикновено. — Момчето отклони темата с безизразен глас и заби поглед в програмата на телевизията, оставена на стола. — О, страхотно! Тази вечер има филм!

Лицето на Гиймо вече бе озарено от широка усмивка. Развеселена, госпожа Трой го изгледа, скръстила ръце.

— Тази вечер без телевизия, Гиймо.

Момчето скочи от стола като пружина. Игралните филми бяха твърде рядко събитие в програмата, изготвяна от Комисията по културните въпроси към превото на Ис, която даваше предимство на репортажите и документалните филми. Така че Гиймо се приготви да започне един от онези безкрайни спорове за телевизията, които понякога водеха с майка му. Ала с един жест тя пресече намерението му.

— Забрави ли? Тази вечер вуйчо ти Уриен празнува рождения си ден. Знам, знам, не го обичаш много… но цялата фамилия ще се събере у тях. Цялата фамилия и… неколцина приятели.

Последните думи произнесе с тайнствено изражение. Гиймо понечи да отвори уста, за да протестира, но замръзна.

— Искаш да кажеш, че ще дойдат…

— … братовчед ти Ромарик заедно с твоя приятел Гонтран и близначките Амбър и Корали! Впрочем Ромарик и момичетата би трябвало да минат да те вземат оттук. Изчакай ги. А аз ще отида малко по-рано, за да помогна на брат си да посрещне гостите.

Госпожа Трой нежно се загледа в сина си, който скачаше от радост из кухнята. После излезе, за да довърши приготовленията си.

Гиймо се втурна нагоре по стълбата, като взимаше по две-три стъпала наведнъж, и влетя в стаята си. Един поглед му бе достатъчен, за да му напомни, че не бе разтребвал поне от седмица. Въздъхна и се захвана да въведе малко ред. Те винаги се събираха в стаята му, за да си побъбрят по приятелски, и нямаше да отидат у вуйчо му, преди да са се наприказвали.

Момчето затвори портативния си компютър, оставен върху една табуретка, и го пъхна в чекмеджето на бюрото, подреди пръснатите по килима книги върху лавиците на библиотеката, изтърси покривката на леглото и я метна върху измачканата завивка.

Някой почука на входната врата.

— Гиймо! Ние сме!

— Качвайте се! — изрева Гиймо, докато наблъскваше под гардероба разхвърляните по пода дрехи.

Вратата се хлопна, чуха се смехове и трополене: две момичета и едно момче нахлуха стремително в стаята.

— Така се радвам да ви видя! — възкликна Гиймо.

— Тази година рожденият ден на вуйчо Уриен сигурно е особено важен, защото ни освободиха от училище за цели два дни! — заяви Ромарик Трой — русокосо момче с непокорни сини очи, който изглеждаше толкова як, колкото братовчед му — крехък.

— Да не вземеш сега да се оплакваш! Откога не сме се виждали? — попита Корали Кракал — очарователна стройна брюнетка с морскосини очи, като се усмихваше с една от онези усмивки, чиято тайна знаеше единствено тя и която караше момчетата да се разтапят като пролетен сняг.

— От коледната ваканция — отговори Амбър и изгледа Гиймо толкова настойчиво, че той поруменя до корена на косите си.

Макар сестрите да си приличаха като две капки вода, Амбър се отличаваше с момчешката си прическа и походка. Буйният й нрав будеше недоверие у повечето момчета, но тя хич и не обръщаше внимание на това, а дори се забавляваше! Особено много обичаше да се закача с Гиймо. С него шегите винаги успяваха и макар да полагаше усилия да не се поддава на провокациите й, Гиймо всеки път пламваше като божур. Ала въпреки всичко това, Амбър беше верен приятел, очите й никога не губеха топлотата си и на нея наистина можеше да се разчита.

— Ами Гонтран? — попита Гиймо, за да се отърве от насмешливия поглед на Амбър. — Той няма ли да дойде?

— Разбира се, че ще дойде! — успокои го Ромарик. — Сигурно е отишъл направо в замъка, за да помогне на родителите си да пренесат инструментите. Да беше видял какъв цирк беше, когато тръгвахме! Всички решиха, че се преселват!

Ромарик и Гонтран бяха съседи и живееха на другия край на страната Ис, в градчето Буник, което беше на два дни път с карета от Трой. Амбър и Корали бяха малко по-наблизо, на източния бряг на острова, в село Кракал, където баща им Утигерн беше едновременно кмет и камдар. Камдарът всъщност бе старейшината на семейния клан. Така че Утигерн беше камдар на клана Кракал, както Уриен — вуйчото на Гиймо и Ромарик — беше такъв за клана Трой. По тази причина Кракалите бяха поканени на рождения ден.

Колкото до родителите на Гонтран, те бяха най-добрите музиканти в Ис! Как да не ги поканиш?

— Съжалявам, че съм изпуснал това! — възкликна Гиймо. — Гонтран, преобразен в муле… Представям си как тихо ръмжи от яд и си приглажда косата!

— Тази кокошчица ще го накара малко да се стегне! — подхвърли Амбър и изгледа злобничко сестра си, която се оглеждаше кокетно в стъклото на прозореца.

Всички избухнаха в смях.

— Татко каза, че на тържеството ще присъстват всички от отбраното общество на Ис — весело подхвърли Корали и се присъедини към останалите, които бяха налягали върху дебелия килим от кози кожи.

— И не само приближените на клана Трой — добави Амбър. — Уриен е изпратил покани и на вражески фамилии. Уж за да успокои напрежението.

— Вражески фамилии… като Балангрю или Кандаризар? — попита Гиймо с помръкнало лице.

— Само не ми казвай, че тази гадна Агата и онази отрепка Тома още те тормозят? — ядоса се Ромарик. — Да му се не види, да можех поне веднъж да съм на твоето място! Щях да им избия от главите желанието да тормозят слабаците!

Ромарик прехапа устни и веднага съжали за думите си. Гиймо тъжно се усмихна.

— Така или иначе — поде Ромарик с твърдото намерение да замаже необмислените си слова — тази вечер няма да си сам! Нека само се опитат да докоснат с пръст някой от нашия клан!

Още не беше свършил и Амбър нададе войнствен вик, скочи на крака и се замята в импровизиран индиански танц. Ромарик се присъедини към нея, като изрева:

— Елате ми тук, Агата Скелета и Тома Невестулката, елате да премерите сили с Ромарик Стоманения мускул, Хитрия Гонтран, Корали Феята, Безмилостната Амбър и Рицаря Гиймо!

Корали заръкопляска на представлението и обяви с блеснали очи:

— Нямам търпение да отида на бала! И аз обожавам да танцувам!

— Това, което обожаваш, е да гледаш как разни кретени се блъскат, за да те канят на танц — уточни Амбър с добре премерена доза презрение. — Аз пък се надявам да има кавалери… но истински!

— А аз — включи се и Ромарик — ще се задоволя с трапезата. Леле, какви ястия се сервират в тази къща! Ами ти, Гиймо?

— А на мен — въздъхна Гиймо, който не откъсваше мислите си от медальона и не изпитваше особена радост от гостуването у вуйчо си — ми се иска да си останем тук, насаме, далече от Агата и бандата й.

— Я се стегни, дявол да те вземе! Тук сме във владенията на Трой и не ти, а тя трябва да се чувства зле! — подвикна му Амбър и приятелски го разтърси, като го хвана за рамото. — Стига си мислил за тази Агата, няма ли други момичета?

И тя отново му хвърли онзи поглед, с който за пореден път го накара да почервенее и да предизвика лудешки смях у присъстващите.

— Време е — обяви Ромарик, като погледна часовника си. — Ако закъснея, аз ще бъда в центъра на празника, а не вуйчо Уриен…

— Ах, горкичкият! — превзето подхвърли Корали.

— Татко ще му се кара! — подигра се Амбър и дружелюбно го заудря с юмручета.

— Стига де, не е смешно… — Ромарик хвърли най-близката възглавница към нападателите си.

Голяма грешка, ако си сам срещу трима и ако в стаята има още много възглавници!

Почти омаломощен, не след дълго той помоли за милост.