Ерик Л'Ом
Магьосникът Кадехар (21)

20.
Вратата за втория свят

Вратите за двата свята наистина приличаха на врати! Бяха широки и много високи, изработени от дъбово дърво, върху което бяха издълбани стотици графеми, и по нищо не се отличаваха от онази, през която Гиймо бе влязъл в манастира Гифду, като се изключи това, че бяха толкова стари, че никой не знаеше кога са били направени, а също и това, че не бяха прикачени към сграда.

Защото нямаше нищо нито от едната, нито от другата им страна. Вратите си стояха ей така, съвсем самички, върху един гол хълм, в чието подножие се беше разположил лагерът на Братството на Рицарите на вятъра. Обикновено само двама стражи бдяха за сигурността на това място. Ала след неотдавнашните набези на Сянката в страната Ис вече десет рицари стояха на пост.

Това констатира групата, когато хълмът се изправи пред очите им.

— Неприятностите започват! — приглушено възкликна Гонтран, скрит заедно с другарите си зад огромен камък. — Сега какво ще правим, Гиймо?

— Ще действаме според плана — спокойно отговори той. — Трябва само да изчакаме да се съберат на едно място.

— Да не вземеш да ги убиеш? — разтревожи се Корали.

— Да бе, точно така! — иронично потвърди Ромарик. — Ще изкрещи, ще се хвърли върху тях и ще ги убие един след друг с голи ръчички!

— И то, забележи — продължи Гонтран в същия тон, — с ефекта на изненадата.

— Никак не е хубаво да ми се подигравате — засегна се Корали.

— Но и ти престани да дрънкаш врели-некипели — сухо подхвърли сестра й.

Нейната намеса отново въдвори тишина и всички застинаха в очакване.

Ромарик се зачуди какво бе намислил братовчед му.

— Я ми кажи, Гиймо — запита го той, — когато стигнем там, където ще стигнем, искам да кажа в Несигурния свят, какво ще се случи?

— Просто ще си изпълним мисията.

— Ще си изпълним мисията ли? Каква мисия? — Корали сбърчи вежди.

— Ами да изтръгнем Агата от ноктите на Сянката, да ударим един бой на противните гомони, които я отвлякоха, и да оскубем космите от носа на злите орки, които ни нападнаха — изрецитира Амбър, като вдигна рамене.

— Не си много оригинална — отвърна й Корали със стиснати устни. — Само исках да знам какъв е планът.

— Според плана… — Гиймо затършува в раницата, която мъкнеше, без каквото и да е обяснение още от Гифду. — … най-напред трябва да се дегизираме. В противен случай ще си натресем неприятности, преди да сме минали и двайсет метра.

Момчето пусна на земята пакет дрехи, натъпкани в торбичка от растителен найлон, каквито се използваха в Ис, и разкъса опаковката.

— Това са наметала от превъзходно качество, които струват много скъпо там, където отиваме — обясни чиракът на приятелите си, които го гледаха с широко отворени очи. — Носят ги Дребните хора от Вирду, които са банкерите на Несигурния свят. Техният град Вирду се намира в близост до планини, богати на скъпоценни камъни. Преди много години са разработили мини. Там скъпоценните камъни са разменната монета. Чакайте, сега ще разберете.

Гиймо побърника в чантата на чирака магьосник и измъкна оттам кожена кесийка и една карта, която разгъна пред погледите на четиримата.

— Ето — победоносно обяви той и прокара пръст по хартията, — това е карта на Несигурния свят! Цял следобед ми отне да я прерисувам тайно в Гифду! Ето тук е Вирду. Ние трябва да стигнем тук, на един от Срединните острови, където пише „Вратата на света“. За останалото знам колкото и вие. — После отвори кожената кесийка, в която блещукаха трийсетина диаманта. — Това са джобните ни пари за из път, които Гилдията благородно ни отпусна! И понеже не сме от най-богатите, взех тези наметала: при нужда ще ги продам.

— Наистина ли са ти дали тези скъпоценни камъни? — удиви се Гонтран, като си играеше с един диамант.

— Ъъъ… не е съвсем точно казано — изкриви уста в усмивка Гиймо. — Да кажем, че е нещо като заем. Нека да си ги разпределим поравно, така ще е по-сигурно.

Чиракът магьосник ги раздели поравно на всеки.

След това насочиха вниманието си към шестте наметала на земята.

— Защо трябва да се преобличаме като Дребосъците от Вирду? — със съмнение попита Корали, докато се любуваше на сивото наметало, дълго и меко.

— Като Дребните хора от Вирду — поправи я Гиймо. — Защо ли? Първо, защото народите от Несигурния свят ги презират и се страхуват от тях, заради което не ги закачат: това е добре дошло за нас! После, защото са дребни на ръст, по което си приличаме. И накрая, защото това бяха единствените дрехи от Несигурния свят, които можах да намеря в складовете на Гифду. Ето, всеки да вземе по едно наметало.

— А на какъв език се очаква да говорим? — попита Амбър, докато се обличаше.

— На ска, разбира се, като всички там. Надявам се, че не сте бягали от часовете по ска.

— Спокойно, ще се справим — успокои го Амбър, която изглеждаше убедена от аргументите на Гиймо. — Ти, изглежда, знаеш доста неща за Несигурния свят!

— В Гифду имах достатъчно време да изчета почти всички книги за него.

— Предвиждат ли се скоро някакви дребни удоволствия? — обърна се към всички Ромарик, който вече се изнервяше от бездействието.

— Ако искате, да похапнем — предложи Корали.

— Чудесна идея, сестричке — одобри Амбър. — Но трябва да разделим храната на дажби, защото бяхме предвидили провизии само за Гиймо, а сме петима.

— Ще си я разделим — обяви чиракът, като върна в раницата наметалото, което беше в повече. — Съветвам ви след това да прерисувате моята карта на Несигурния свят, в случай че аз я загубя! Тъй или иначе, имаме достатъчно време, нали трябва да изчакаме да се мръкне заради рицарите.

Похапнаха, или по-скоро прогризваха малко храна, сгушени в удобните вирдуански наметала.

Гиймо дъвчеше и гледаше небосвода. Размишляваше за приключението, което бе започнал и в което бе въвлякъл и приятелите си. Какво безразсъдство! Или не — каква дързост! Вече не можеше да се познае. Какво общо имаше днешният Гиймо е предишното момче? Сега се усещаше силен. Много силен. Една мисъл се промъкна в съзнанието му: ами ако графемите, които често призоваваше в себе си, постепенно го променяха, без той да го осъзнава?

До него нещо помръдна и го изтръгна от размишленията.

— Скъпи ми братовчеде — прошепна Ромарик на ухото му, — сега искам да ми признаеш всичко.

— Да ти призная всичко ли? — със същия поверителен тон отговори Гиймо, учуден. — Ама какво да признавам?

— Ами не знам, че ти всъщност си на тайна мисия, възложена от Гилдията, от превото, от който ще да е! Само ми признай, че знаеш нещо, което ние не знаем!

— Честна дума, Ромарик, не те разбирам. Аз не изпълнявам ничия мисия! Нито за Гилдията, нито за превото! Преди малко ви казах самата истина: идеята да замина за Несигурния свят е само моя и на никой друг.

— Братовчед ми напълно се е смахнал! — изстена Ромарик, който схвана, че изобщо не ставаше дума за игра. — Но ако казваш истината, ние сме загубени!

— Какво ти става? — учуди се Гонтран, който на свой ред се бе приближил с момичетата. — Не вдигай толкова шум, защото рицарите ще ни открият!

— Направо сме си живи умрели! — обяви Ромарик. — Не си ли давате сметка? Ехо! Приземете се! Ние сме пет сополиви хлапета, предвождани от един дребосък, който си играе на магьосник и иска да ни завлече в най-лошия от всички възможни светове.

— Дали господин неустрашимият рицар — продължи Амбър със свиреп поглед — няма да се разциври като момиче?

— Спрете, моля ви, спрете! — примоли се Гиймо. — Нека се изясним веднъж завинаги: не ви насилвам да идвате с мен! Все още има време да се откажете. Но аз вече започнах и ще стигна докрай!

— Браво! — одобрително възкликна Амбър и го тупна по рамото, както правеше Уриен Трой. — Ето това е мъжка приказка!

— По-полека, сестричке — подметна Корали, — ти току-що удари един могъщ магьосник!

— Тия всичките са луди — констатира Ромарик.

— След всичко това — намеси се и Гонтран — трябва да признаем, че сме тръгнали малко наслуки.

— Чакайте! — намеси се Корали. — Още не сме тръгнали! Първо Гиймо трябва да отвори Вратата.

— Това не е проблем — отвърна той, като разтриваше рамото си. — Сигурен съм в моята магическа комбинация.

— Вече изпробвал ли си я?

— Не, но в съзнанието ми всичко е съвсем ясно.

— В съзнанието му… Значи всичко е наред, ние сме спасени — въздъхна Ромарик с такова разочарование, че останалите не можаха да сдържат смеха си.