Ерик Л'Ом
Магьосникът Кадехар (32)

31.
Хищната пустиня

Някой помръдна зад прозореца. Повече от два часа Гиймо чакаше, сгушен в тъмнината, и вече започваше да се пита дали момчето не се беше пошегувало с него в магазина на бижутера. Ала ето че една ръка се подаде изпод решетестото прозорче и му помаха. Той тихо приближи. Зад стъклото съзря лицето на Кайл.

— Не знам кой си. Но познах медальона, дето показа на бижутера, който ми стана господар. Ако ми помогнеш да избягам, ще ти кажа всичко, което ми е известно.

— Аз съм от Дребните хора от Вирду — след кратко колебание отвърна Гиймо. — И откъде да знам, че ще удържиш на думата си? Щом бъдеш свободен, може да избягаш!

— Ако ти си вирдуанец, то аз пък съм орк! Колкото до думата ми, заклевам се, че ще я удържа. Е?

— Добре тогава — реши Гиймо, като си каза, че няма какво да губи. — Но как да ти помогна да се измъкнеш?

— Лесно е. Една от пръчките на решетката е разядена от ръждата. Сам не мога да я счупя. Но ако сме двама…

Гиймо сграбчи пръчката, Кайл направи същото отвътре. Дърпаха и бутаха с всичка сила, докато желязната пръчка изведнъж поддаде. После помогна на младия роб, чиито глезени бяха все още завързани, да се измъкне навън.

— Благодаря ти, който и да си! Сега да не губим време! Трябва да напуснем този град. И то бързо!

— И къде ще отидем?

— В Хищната пустиня.

— Пустинята ли? — учуди се Гиймо.

— Освен ако не предпочиташ да те обесят: такава е съдбата на всеки във Фергана, който помогне на роб да избяга.

— Добре, да не губим време! — съгласи се Гиймо. — Да погледнем на нещата от добрата им страна: това лято нямах време да си направя бронзов тен.

И за да помогне на Кайл да ходи, преметна ръката му през врата си.

Двамата забързаха към една пролука в укреплението, която новият му приятел добре знаеше, а крадците използваха, за да влизат и излизат незабелязано от богатия град.

* * *

Лесно се измъкнаха от града. Луната вече едва блещукаше и идната нощ щеше напълно да изчезне. Фергана спеше с тежкия сън на самодоволен човек. Скритият отвор в крепостната стена явно бе останал незабелязан от стражите и пред него нямаше постови. Момчетата поеха право на юг, в пустинята. Напредваха трудно заради веригите, които Кайл влачеше на краката си и които не успяха да счупят въпреки обединените си усилия. Вървяха колкото им позволяваха силите чак до зори, за да се отдалечат колкото е възможно повече от града на търговците.

— Уф! — изпъшка Кайл и се строполи в пясъка до Гиймо. — Е, хайде сега кажи ми кой си всъщност.

— Казах ти, Дребен човек от Вирду — отвърна Гиймо, като едва си поемаше дъх.

— Да бе! — присмя се Кайл. — Все пак ще ти кажа само за информация, че вирдуанците говорят тежко, предпочитат да умрат, отколкото да тичат, и говорят ска много по-добре от теб.

— Да се върнем на нашето споразумение — сухо го прекъсна Гиймо. — Аз ти помогнах, сега е твой ред: какво ще ми кажеш за този медальон?

Кайл се вгледа продължително в чирака магьосник, скрит в наметалото си, нацупи се пренебрежително и потъна в мълчание.

— Добре — въздъхна Гиймо, който усети, че така нищо няма да постигне. — Да разкрием картите.

Той смъкна дебелата качулка на вирдуанското наметало и откри лицето си. Кайл се слиса:

— Ама ти… ти си момче!

— Като теб — усмихна се Гиймо на изненадата на Кайл.

— Исках да кажа… Абе ти… Ама как?

— Не задаваш правилния въпрос — поправи го другарят му по бягство. — Не е важно как, а откъде и защо. Искаш ли да узнаеш?

Кайл бурно закима, все така ококорен. Гиймо продължи:

— Аз не съм от този свят. Идвам от един друг свят, който се нарича страната Ис. Вярно, момче съм, поне в известна степен. И съм тук, защото… съм малко луд! Във всеки случай наистина ще ми помогнеш, ако ми кажеш каквото знаеш за медальона, който показах на бижутера. Изгубих едни мои приятели и се опитвам да ги намеря. И може би този медальон…

Настана мълчание. Избягалият роб изгледа продължително момчето от Ис и се реши да заговори:

— Казвам се Кайл, както вече знаеш. Преди около година разбойници нападнаха моя народ, който живее в пустинята. Плениха ме, заведоха ме във Фергана и там ме продадоха на човека, когото видя в работилницата.

— Това е ужасно! — съчувствено каза Гиймо.

— О, той не ми стори нищо лошо. Всъщност не беше зъл човек. Можеше да бъде и много по-тежко…

— Ами… медальонът? — прекъсна го Гиймо, за да избегне отклоненията.

— Тъкмо за това щях да започна. Такъв медальон носят наемните убийци на командира Тунку, господаря на Ядигар. Познавам го, защото племето ми доста пътува и понякога минава покрай този град.

— Кажи ми нещо повече за този Тунку! — помоли чиракът.

— Той е опасен и груб човек, който се препитава с разбойничество и тормози цялата област. Командва истинска армия, но не само от хора, а и от орки и други изроди, все от същата пасмина. Има много влиятелни приятели. Например повелителят Ша.

Гиймо трепна. Вече беше чувал това име! Или по-скоро някъде го бе прочел. Може би в Гифду, да, точно така, в Гифду, в една книга за Несигурния свят. Но за какво ставаше дума? Вече не помнеше.

— Нещо друго? — подкани го той.

— Ами, доколкото знам, Тунку никога не е воювал с моя народ. Ние сме обвързани с Ядигар по силата на един много стар мирен договор: пустинята — на Пясъчните хора, Каменният път — на града!

Гиймо се замисли върху думите на Кайл. Извади картата на Несигурния свят от чантата си. Фергана беше тук, Каменният път на Ядигар беше там, а те двамата бяха ето тук. В пустинята. Той въздъхна.

Вече бе минало доста време, откакто преминаха през Вратата. Дали приятелите му преживяваха трудни моменти като него? И най-вече — дали щеше да ги открие в Ядигар, както се надяваше от самото начало? Дали изобщо бяха все още живи?

— Какво е това? — Кайл се бе приближил любопитно.

— Това е карта на твоя свят. Ето, ние сме приблизително на това място. — Кайл гледаше като омагьосан. — За първи път ли виждаш карта?

— Да… А онези знаци какви са?

Гиймо го погледна.

— Това са букви и думи. Не можеш ли да четеш?

— Не.

— Тук няма ли училище? — продължи чиракът.

— Има няколко, но са малко и са запазени за някои хора.

— Не знаеш какъв късмет имаш. Хайде, тръгваме — обяви Гиймо, като прибра картата. — А, да, всъщност — прибави той, като протегна ръка на Кайл — казвам се Гиймо.

Отново поеха по изнурителния си път. Няколко часа по-късно започна да се развиделява. Кайл се развълнува.

— Бързо, трябва да намерим някоя бокта, преди слънцето да е изгряло.

— Бокта ли? — учуди се Гиймо, който беше почнал да се тревожи от паниката, обхванала спътника му.

— Да, това е скална плоча. На всяка цена трябва да намерим една по най-бърз начин, иначе Хищната пустиня ще ни погълне!

Гиймо отложи въпросите за по-късно и се включи към трескавото търсене на Кайл. За щастие той скоро се провикна радостно:

— Виждам една ето там!

Втурнаха се към един камък с размерите на лодка и се настаниха отгоре му. След минутка слънцето се показа на хоризонта. Пясъкът около тях започна да шумоли и да потрепва. Усетиха как под широкия камък пустинята хлътва. После всичко застина. Но само външно. Гиймо погледна спътника си въпросително.

— Хищната пустиня е жива — обясни Кайл на удивения Гиймо. — През деня поглъща всичко, което не е от камък: живи същества, метал, дърво! Ала през нощта спи, спокойно можеш да си вървиш по нея.

— Има ли хора, които живеят в този пъкъл?

— Да, Пясъчните хора. Въпрос на приспособяване.

Млъкнаха, за да пестят слюнката си, защото бяха тръгнали, без да се запасят с вода.