Ерик Л'Ом
Магьосникът Кадехар (25)

24.
Виолетовият Иртиш

Трябва да беше ранен следобед. От близо час Амбър непрекъснато се извръщаше назад: струваше й се, че някой върви по стъпките й. Усещаше нечие присъствие и изпитваше неприятното чувство, че е следена. Но колкото и да се обръщаше, не виждаше никого. Продължи да върви под високите дървета, без да може да се отърси от страха си.

* * *

Също както Гиймо на хълма и Корали върху сала, предната вечер тя се бе озовала в тъмнина. Без да изпада в паника, бе изчакала очите й да привикнат с полумрака. Малко по-късно бе започнала да различава гигантски неподвижни форми наоколо, а над главата й — луната, скрита зад плътни движещи се маси.

„Е, значи съм в гора — успокои се тя и се приближи до едно дърво, за да докосне кората му. — Затова е толкова мрачно.“

С един бърз поглед наоколо бе установила, че приятелите й ги нямаше тук. Не можа да сдържи една дълбока въздишка. Какво се бе случило? Със сигурност нищо добро. Може би Гиймо се беше заблудил и съществуваха няколко Врати в Несигурния свят? И нали магическото заклинание трябваше да ги държи заедно по време на прехода?

„За да разбера всичко, трябва да открия този чирак магьосник!“ — измърмори тя.

После си представи колко ли беше объркана сестра й, ако и тя се бе озовала самичка пред някоя Врата. Стисна здраво юмруци.

„Само някой да посмее да й стори зло, дори и на шега! Ох, Гиймо, Гиймо! Защо?“

Ядосваше се на собствената си сляпа доверчивост, а също и задето бе подтикнала и другите да го последват. Но оплакването и самосъжалението сега не можеха да помогнат. Тя вдигна предизвикателно брадичка, сложи ръце на кръста и заоглежда мястото, където се намираше.

* * *

Най-после видя Вратата, през която бе дошла, гравирана в ствола на гигантски дъб. Тъй като тъмнината вече беше прекалено гъста за проучване на гората, момичето се покатери до първия дебел клон на дървото и се сгуши там, като се уви добре във вирдуанското си наметало.

„Тук поне съм защитена от опасни животни, ако въобще ги има!“

Амбър не изпитваше страх. Последната мисъл, преди да заспи, изтощена от усилията и напрежението на изминалия ден, беше за сестра й.

* * *

Още при първите светлинки на зазоряването тя отвори огромните си сини очи. През нощта се бе събуждала неведнъж. Бе чула странен шум в основата на дървото и по-късно нещо я докосна. Това не я разтревожи особено, защото знаеше, че животът в гората е по-активен на лунна светлина, отколкото на слънчева. Птичи трели приветстваха събуждането й и тя лениво се протегна, както си седеше на клона с провиснали крака.

Когато се покатери до върха на дъба, разбра, че се намира в сърцето на безкрайна гора: докъдето стигаше погледът, нямаше нищо друго, освен дървета. После се плъзна надолу по дънера и леко стъпи на земята. Картата на Несигурния свят й показа, че със сигурност се бе озовала в областта Виолетовия Иртиш. Където и да се намираше, трябваше да се насочи право на запад!

„Първото нещо, което трябва да предприема, е да се измъкна оттук и да отида в някое населено място, където да разпитам и да реша как да открия останалите“ — заключи тя.

След като прецени разположението на слънцето, пое на запад. По пътя усети, че някой я следи.

* * *

Повървя доста, без да успее да се освободи от неприятното чувство, като се провираше между дебелите дъбови дървета с напукана кора и клони, които се извиваха над главата й като сводове на катедрала. Харесваше тази гора, която й напомняше гората в Пемперол в страната Ис, където често се разхождаше с баща си. Както винаги, Амбър се чувстваше прекрасно сред природата и особено в гората. В страната Ис горите не бяха така осеяни със следи от човешко присъствие, както в Сигурния свят. Бяха диви, тайнствени и населени с многобройни и странни създания, така че хората, които се осмеляваха да навлязат вътре, бяха просто едни от тях. Между природата и обитателите на страната Ис съществуваше уважение и дори в известен смисъл нещо като съзаклятие. Беше нещо като древен пакт, сключен толкова отдавна във времето, че човешката памет не го беше съхранила като спомен.

Скоро Амбър излезе на широка поляна. Остатъците от овъглени съчки и руините от колиба ясно показваха, че през изминалия сезон тук бяха живели въглищари, добиващи дървени въглища. Зарадвана, че е открила следи от човешко присъствие, тя излезе на средата на поляната. Тъкмо в този момент интуицията й подсказа да внимава. Девойката замръзна намясто и побледня. Колко е била глупава! Трябваше да се върне в гората, и то бързо! Ако това, което вървеше по петите й, беше животно, защо още не я бе нападнало? Сигурно заради дърветата, които я закриляха! Дърветата, където можеше да се скрие! Тя се обърна и хукна назад. Но вече беше късно. От сянката на гората изникна един звяр с внушителен ръст и се хвърли към нея с ръмжене. Имаше тяло и крака на глиган и глава на куче! След себе си водеше цяла орда подобни създания. Амбър изпищя, врътна се в обратна посока и се втурна към някогашната въглищарска колиба. Грабна един клон от земята и успя да се покатери на нестабилния гредоред на покрива.

След няколко минути къщата беше обградена от запенени зверове, които лаеха и оголваха страховити зъби.

— Махайте се! Долу! Марш в колибката! — кресна им Амбър с треперещ глас, като размаха заплашително клона.

Преглътна напиращите сълзи. Какъв смисъл имаше да циври? Сега важното беше да брани живота си докрай.

— Хайде, кутренца, елате да опитате тоягата ми! Хайде, противни прасета, елате ми! — провикна се тя с последния остатък от свойствената й ирония.

В този миг предводителят на глутницата успя да се изкачи по една греда и предпазливо да приближи с нестабилните си копита към Амбър. Тя замахна и силно го удари по муцуната, след което той се сгромоляса в развалините.

— Това беше първият! Кой е следващият?

Глутницата виеше. След минути щеше да се нахвърли върху колибата. Амбър знаеше това, но — чудна работа — не изпитваше страх. Само една възбуда, диво желание да се бие докрай, до последни сили! Внезапно отекна звук от ловджийски рог и на поляната нахлуха конници. Зверовете бяха видимо недоволни от това, че плячката им се изплъзваше, поколебаха се, но накрая отстъпиха. Конниците се приближиха до колибата, върху която стоеше Амбър, стиснала здраво тоягата.

* * *

Бяха десетина и всички носеха леки метални ризници с виолетов отблясък. Гребените на върха на шлемовете им наподобяваха череп на горско животно. През рамо носеха бойни копия, а на пояса им висяха мечове. Конете им бяха яки и силни. Зад седлата на някои от тях беше преметнато убито животно, което приличаше на елен. Този, който трябваше да е предводителят, слезе от коня, а останалите го последваха и коленичиха пред него.

Той пристъпи към Амбър и свали шлема си, който завършваше с череп на мечка.

— Жена! — възкликна девойката и от изненада изпусна тоягата си.

Сваленият шлем освободи дълга руса коса и красиво лице, озарено от зелени очи.

— Казвам се Кушумай. Ловджийката Кушумай.

Тя протегна ръка на Амбър и й помогна да слезе от нестабилното укритие.

— А аз се казвам Амбър. Амбър Кракал.

Ловджийката се усмихна и продължи, пак на езика ска:

— Е, Амбър, добре дошла в опасната гора Виолетовия Иртиш!

* * *

Младата жена, към която конниците, изглежда, питаеха необикновено уважение, взе Амбър на коня си. Цял час яздиха мълчаливо. Амбър реши да наруши мълчанието. Разкъсваше се от твърде много въпроси!

— Извинете, госпожо, но… къде отиваме?

— Наричай ме Кушумай; Преди малко ти казах името си. Имаш право да си служиш с него.

— Извинявай, ъъъ… Кушумай… значи… къде отиваме?

— У дома, в моя замък Гор.

Кушумай отговаряше лаконично. Амбър се почувства неловко, но не спря да задава въпроси.

— Вие сигурно сте били на лов, когато сте чули онези чудовища да лаят?

— Нищо не може да се скрие от теб. Тези чудовища, които се наричат рукхи, никога не стоят тихо и кротко.

— И откъде идват тези… рукхи?

— От градовете, където ги обучават да се бият помежду си. Победителите ги отрупват с грижи, победените ги убиват или изоставят, сиреч принуждават ги да оцелеят сами в горите.

— Искате да кажете, че не са диви?

— Това са нещастни животни, създадени от безскрупулни магьосници. Те носят в себе си човешката лудост и затова са лоши. Дивият свят е суров, понякога жесток, но не е лош. Природата не е нито добра, нито лоша, тя съществува извън понятията за добро и зло.

Амбър се замисли над думите на Кушумай и продължи:

— Добре че минавахте оттам все пак. Да ме бяхте видели как тичах из поляната, обезумяла от страх!

— Та ние те видяхме — спокойно отвърна Кушумай.

Амбър се слиса съвсем.

— Вие… сте ме видели? Значи сте били там…

— … от самото начало — завърши вместо нея младата жена.

— Ама защо… Защо? — заекна Амбър.

— Защото искахме да видим дали си струва да ти помогнем — изсмя се ловджийката. — Ако се беше предала, ако беше отстъпила пред рукхите, те щяха да се сдобият с вкусна храна и това щеше да е добре за тях. Но ти не скръсти ръце, започна да се бориш и ми се прииска да дойда и да ти помогна. Това беше добре за теб.

— Но това е чудовищно! — възмути се Амбър.

— Казах ти — завърши Кушумай с нежен, но непоколебим глас. — Както и моята майка, природата, аз съм извън доброто и злото.

Ловджийката пришпори коня си и те препуснаха между гигантските дървета.