Ерик Л'Ом
Магьосникът Кадехар (12)

11.
Отвличането

Със затворени очи Гиймо се опитваше да си представи формата на третата графема от звездната азбука. Макар и прости, очертанията трудно се избистряха в ума му. Направи последно усилие да се концентрира, но като не успя, се отказа и отвори очи. Примигна няколко пъти пред ярката обедна слънчева светлина, която сякаш рикошираше от пясъка на плажа, където той се бе настанил да поработи.

Бяха минали три седмици от вечерта, когато Кадехар, неговият учител магьосник, му бе разкрил Книгата на звездите. Това бяха три седмици, през които той мъчително се опитваше да усвои знаците, тези ключове, които отваряха дверите на истинската магия. Три седмици, които почти изцяло бе прекарал върху първите три графеми, възползвайки се от намалялата взискателност на учителите преди лятната ваканция и изоставяйки изучаването на петте елемента. И какво постигна? Три жалки форми, на които едва ли не трябваше да се моли, за да се появят в ума му, като затвори очи. Учителят му бе показал само вида и наименованието на двадесет и четирите знака, защото смяташе, че той трябва да се упражнява да усеща мощта на графемите, преди да започне да ги изучава в дълбочина.

Гиймо кипна от гняв. Той, надареният чирак, избран заради ефекта на Таркен, да се запъне пред някакви глупави рисунки! Гиймо остави бележника върху пясъка. После си пое дълбоко дъх, отново затвори очи и започна да се концентрира. Първата графема се появи, малко размазана, в мрака на съзнанието му. Беше Феху, която, кой знае защо, му приличаше на едра крава. Втората скоро се присъедини към първата — Уруз, която извикваше представа за дъжд. Най-после и третата застана до тях — Турсаз, която сякаш се смееше като вуйчо му с гръмовен смях. Този път се получи! Момчето ликуваше. Тъкмо тогава един глас го изтръгна от вглъбението му:

— Мислиш ли, че спи? Ей, Гиймо заспалия, буден ли си?

Гиймо подскочи, щом разпозна гласа на Тома Кандаризар. Отвори очи — не беше сън. Червенокосото момче се беше изправило точно пред него, а встрани, с ръце на кръста и злобна усмивка, стоеше Агата Балангрю. А той си мислеше, че се е отървал от нея и бандата й с измисленото си магическо заклинание!

— Трябва да си поговорим, дребен — скръцна със зъби високото момиче, което като че ли вече не се страхуваше от него.

— Аха — включи се и Тома, — добре ни изпързаля оня ден, а?

— Недей да отричаш, мъник — продължи Агата, — аз питах баща ми и той ми каза, че един чирак не може да прави магии.

— Щото още е кръгла нула! — добави Тома. — Ще му трябват много години, докато се научи да бае!

— Затова решихме — завърши заплашително момичето, — че трябва да проверим това сами. Тома, ти си!

Тома се хвърли към Гиймо, който се бе изправил на крака, готов да побегне. Но затова трябваше да се раздели със скъпоценния си бележник. Ето защо не помръдна, а се присви в очакване на удара.

Но ударът така и не дойде. Тома се бе вцепенил, парализиран от страх, а ококорените му очи гледаха към морето. Агата също погледна натам и изпищя от ужас: два гомона излязоха от водата и се спуснаха към тях.

* * *

Гомоните — масивни създания с изцъклени очи, коси от водорасли и покрита с лепкави люспи кожа — по стойка и походка приличаха на хора, но по поведение — по-скоро на животни, и то на хищни животни. Чувствайки се еднакво добре както във водата, така и на пясъка или на крайбрежните скали, където бяха леговищата им, в миналото те били най-злите врагове на рибарите от Ис. Ето защо няколко века по-рано били прогонени в Несигурния свят благодарение на съвместна акция на Гилдията и Братството.

Оттогава жителите на Ис знаеха за тяхното съществуване единствено от книгите и преданията.

Ала гомоните, които се нахвърлиха срещу младежите точно в този момент, бяха дяволски истински.

— Бягай! Бягай, Агата! — ревна на свой ред Тома на високото момиче, което беше парализирано от страх и видимо не можеше да помръдне.

Като изруга, момчето я сграбчи за ръката и насила я повлече след себе си. Гиймо им подвикна да вървят по-бързо. Тримата затичаха към обраслите с треви дюни, където почвата беше по-твърда и имаше някакъв шанс да се изплъзнат на гомоните.

Гиймо тичаше с всичка сила, но вече започваше да се задъхва. Затъваше в пясъка и най-обикновено действие, като поставянето на единия крак пред другия, му струваше неистово усилие. Имаше крайно неприятното усещане, че всяка крачка го връщаше малко назад! Също като в онези кошмарни сънища, при които човек е преследван от някое ужасяващо създание, а краката му са залепнали за земята и не може да мръдне и крачка! Момчето неволно потръпна. Никога нямаше да успее да стигне до дюните! Хвърли поглед назад — Тома и Агата не се справяха по-добре, напротив, понеже бяха по-тежки, се мъчеха дори повече. Двете чудовища вече не бяха твърде далеч.

Тома също се извърна. Видя, че люспестите създания бяха само на няколко крачки зад него. Обхвана го неудържима паника и той извика. После пусна ръката на Агата, за да ускори хода си. Момичето загуби опора, препъна се и падна. Само след миг първият гомон беше върху й. Агата изпищя и се замята на всички страни, когато огромните ръце я сграбчиха. Чудовището я повдигна, сякаш беше лека като перце, метна я на рамо, обърна се и я понесе към океана, без да обръща внимание на крясъците и виковете й за помощ. Вторият гомон се приближи до двете момчета, които, шокирани от разигралата се сцена, бяха застинали на място. Отворената му паст, разкриваща остри зъби, и ножът, който проблясваше в ръката му, бързо им подсказаха намеренията му: те нямаше да бъдат отвлечени, а убити!

— Аааааааа!

Двамата нададоха едновременно вик на ужас и побягнаха.

— По-бързо! По-бързо! — задъхано крещеше Гиймо към Тома, който изоставаше.

Ромонът, свикнал да се придвижва по пясъка, ги настигаше. Дюните бяха съвсем близо, все още можеха да се изплъзнат, но ако това станеше, щеше да е небивал късмет! Точно в този момент Тома се спъна и се сгромоляса на пясъка, като виеше от болка. Гиймо спря и се върна да помогне на своя другар по бягство.

— Ставай, Тома! Хайде, изправи се!

Проснатото на земята момче гледаше с уголемени от страх очи приближаващия се преследвач. Направи опит да се изправи, но глезенът му, който явно бе изкълчен при падането, поддаде и момчето отново падна.

— Твърде късно е — простена Тома. — Бягай, махай се!

Гиймо се поколеба.

Чувстваше, че може да надбяга гомона, само да стигнеше до дюните!

Първите къщи бяха само на десетина минути път оттам и той можеше скоро да доведе помощ. Но не чак толкова скоро, че да спаси Тома. Хиляди пъти бе пожелавал смъртта му, когато червенокоското го тормозеше в училище! Но едно е да искаш нещо под влиянието на гнева, а съвсем друго е да видиш, че се случва… Участта, която очакваше Тома, не беше съизмерима с подлите номера, които му погаждаше! Не, щеше да се бори заедно с него докрай и нямаше да го изостави! Каквото и да става! „Явно човек не може да изневери на природата си“ — помисли си Гиймо. Това, че бе станал чирак магьосник, не го бе избавило от опасните му рицарски наклонности.

Гомонът вече беше на няколко крачки, нямаше как да му избягат. Подпомаган от Гиймо, Тома Кандаризар, подлудял от ужас, пълзеше по земята, стискаш с ръка глезена си, в едно последно усилие. Съществото трябваше само да протегне ръка, за да ги сграбчи. То знаеше това и сякаш за удоволствие забавяше този миг. Острието на ножа в ръката му блестеше още по-силно на слънцето.

Тъкмо тогава се случи нещо странно.

В главата на Гиймо се появи третата графема, при това, без да я е призовавал, и то много по-ясно, отколкото по време на упражненията. Изображението бързо обхвана съзнанието на момчето, уголеми се и пламна, като разпръскваше отначало мека, а скоро след това почти непоносима топлина. Струваше му се, че графемата го пареше, изгаряше го отвътре. Гиймо пусна Тома и се изправи с лице към преследвача им. Стиснал главата си с ръце, той се извиваше от болка, стенейки.

Изненадан, гомонът се вкамени, втренчил в него изцъклените си очи. В този момент на Гиймо му се стори, че е открил единствения начин да се отърве от болката и изкрещя името на графемата, като с цялата си душа се надяваше, че това ще го избави от изгарящия пламък.

— Турсааааз!!!

Гомонът изведнъж отстъпи, сякаш бе ударен от огромен юмрук. Изръмжа, изгледа двете момчета с недоумение, а после като треснат от гръм се строполи върху пясъка.

— А стига бе! — възкликна Тома и се изправи. — Как го направи?

След като извика името на графемата, Гиймо почувства незабавно облекчение. Сякаш магическият знак се бе задействал сам, за да го накара да си послужи с нея както трябва, без никога да го е знаел. Той гледате проснатия на земята гомон и не вярваше на очите си, също като Тома, който се бе облегнал на рамото му.

— Как го направи, а, как? — повтори Тома с треперещ глас, в който прозираше възхищение.

И двамата още се олюляваха. Никога през живота си Гиймо не беше изпитвал такъв страх! Дори тогава, когато вуйчо му Уриен го бе гонил из замъка на Трой, за да го накаже хубавичко, задето с Ромарик бяха пъхнали умрял плъх в леглото му.

Пое си дълбоко дъх, преди да отговори:

— Уча магически науки… Не ти ли споменах?

Тома Кандаризар не намери за уместно да добави каквото и да било и се задоволи да поклати глава със сериозен вид. После изведнъж си спомниха, че Агата бе изчезнала, а сцената с отвличането й рязко помрачи радостта им, че са живи.

— Да побързаме да предупредим Братството — подвикна Гиймо на Тома, който под въздействието на шока от страховитото премеждие, подсилен от изчезването на приятелката му, горестно изхлипа.

Гиймо се върна до мястото, където бе оставил бележника си, взе го и го пъхна в чантата си. После, като подкрепяше, доколкото можеше, едрото накуцващо момче, го помъкна към Даштиказар.