Ерик Л'Ом
Магьосникът Кадехар (20)

19.
Бягството

Бяха изминали няколко дни, откакто Гиймо се бе промъкнал в гълъбарника на манастира. Никой не показа, че е забелязал това, и за него животът в Гифду продължи както бе започнал. Кадехар така и не бе намерил смелост да обяви на ученика си решението на Великия маг. Дали защото наистина имаше работа, или за да избегне погледа на момчето, той отсъстваше през целия ден и се прибираше в стаичката късно през нощта. От своя страна Гиймо прекарваше цялото си време в тършуване из библиотеките на манастира и в издирване на тайнствени сведения, които отбелязваше в бележника си със заговорническо изражение. Все така усърдно посещаваше гимнастическия салон и Кадуан го бе научил на Поздрава на деня, който се състоеше в серия от упражнения, които се изпълняваха призори. Изучаваше и основните движения на куатен, древното бойно изкуство на Ис.

В манастира надойдоха чираци, съпровождащи учителите си, но Гиймо само ги поздрави отдалече. Не го беше грижа, че момчетата приеха неговата сдържаност за високомерие: той нямаше и най-малко желание да си създава нови приятели. Тези, които вече имаше, като че ли го бяха забравили, а увереността, която го беше изпълнила в гълъбарника, се бе изпарила. Дори се питаше как е могъл да повярва, че приятелите му ще се откажат от приятния и безгрижен живот в Трой и ще дойдат в Гифду, за да му помогнат в едно лудо начинание!

Мисълта, че Ромарик и останалите са го изоставили на печалната му съдба, го изпълни с гняв: за да го потуши, измайстори от папиемаше^[1] един Бъбрив камък, който изпрати новодошлите в пералните помещения в подземието. В края на краищата защо само неговата ваканция да бъде провалена? Лошата му шега предизвика истинска ярост у главния интендант на Гифду — едър и строг брадат магьосник, но наказанието му, беше само лишаване от десерт и той така и не го спази благодарение на приятелството си с Жералд.

* * *

И тази сутрин Гиймо се протегна мързеливо в леглото. Един поглед надясно го осведоми, че Кадехар вече е излязъл. Той въздъхна: още един ден далече от Трой. Стана и отиде в банята.

Докато се търкаше с хавлията, чу глухо тупкане в стаята като от камък, който пада на пода. Втурна се към прозорчето на банята. В подножието на манастира, полускрити между скалите, съзря Ромарик, Гонтран, Амбър и Корали! Те хвърляха камъчета към отворения прозорец на стаята, от който висеше червена кърпичка.

Колко е бил глупав! Те се отзоваха на призива му! Как е могъл да си помисли, че приятелите му няма да дойдат? Нима той нямаше да премине през планини и долини заради всеки един от тях? Толкова горещо съжали, че се бе усъмнил в предаността им, че насмалко да заплаче!

Още едно камъче изтопурка по пода.

Той бързо се облече, грабна чантата си, както и една голяма раница. Изпод дюшека измъкна въже, което бе успял да задигне от един шкаф в гимнастическия салон, и здраво го завърза за куката на капака на прозореца. После прекрачи перваза под тревожните погледи на групичката. Леко се олюля и започна да слиза с несигурни движения. Бе прекарал въжето зад гърба си и около бедрото си и се спускаше едва-едва, висейки в пространството, като подпираше крака в стената. На няколко пъти Амбър, Корали, Гонтран и Ромарик бяха готови да го окуражат с викове, но това си беше бягство и не трябваше да привличат вниманието. Вятърът, който духаше на пристъпи, принуждаваше чирака да разтваря широко бедра, за да пази равновесие. За щастие камъните бяха сухи и гладки и подметките му идеално прилепваха към тях! Ала допусна грешката да погледне надолу и главозамайването го накара да спре за малко. Затвори очи, за да възвърне смелостта си, и овладя треперенето на мускулите. После продължи безкрайното спускане. Отдолу Гифду беше впечатляваща гледка, но от мястото, където момчето се намираше, изгледът беше коренно различен! Триенето на въжето го изгаряше, той стисна зъби и най-сетне докосна земята, за огромно облекчение на приятелите си.

— Бързо, да не губим време! — подвикна им Гиймо с изтънял от вълнение глас, когато се събраха.

Краката му бяха омекнали като памук. Но и дума не можеше да става да стоят на открито. Ромарик го подхвана и всички хукнаха към клисурите. Спряха да си поемат дъх едва зад една огромна скала, скрити от манастира.

— Уф! — запъхтяно изрече беглецът. — Мислех, че няма да успея… Ама че мъчение!

— Мъчение беше идването ни дотук! — отбеляза Гонтран.

— Да бе, това наистина е краят на света! — добави Корали.

— Значи получихте съобщението ми? — запита Гиймо, който постепенно успокояваше дишането си.

— Ха — избоботи Ромарик, — че как иначе щяхме да дойдем?

— Как само се втрещихме, когато отговорникът на гълъбарника дойде при Ромарик и му връчи послание от Гилдията! — възкликна Корали. — Отначало помислихме, че си отвлечен!

— Горе-долу така си беше! — вметна Гиймо.

— Да не ти разправям какво стана, когато прочетохме писмото! — продължи красавицата. — „Задържан като пленник в манастира Гифду. Елате да ме измъкнете. Ще сложа червена кърпичка на прозореца на моята стая. Носете и храна“.

— Носите, нали? — разтревожи се Гиймо.

— Не се притеснявай — успокои го Амбър. — Скрихме провизиите малко по-надолу в клисурите. Съжаляваме за закъснението, но трябваше да измислим някаква версия за пред майка ти и да се подготвим.

— Трябваше и да открием този проклет манастир! — намеси се Гонтран. — Тия магьосници наистина не са с всичкия си, щом са избрали такова затънтено място!

— И какво представлява манастирът Гифду? — запита Корали с блеснал от любопитство поглед. — Все пак това е едно от най-загадъчните кътчета в Ис! Разкажи ни!

— Да, Гиймо, разказвай!

— По-полека, по-полека. Забравяте, че макар да съм беглец, все още спазвам обета за мълчание на чираците! Да не се бавим, още тази вечер Кадехар ще открие бягството ми. Трябва да спечелим време.

— Може ли поне да знаем къде отиваме? — възропта Ромарик.

— Съвсем скоро ще разберете. Да тръгваме!

Петимата поеха по тесния път в клисурите на Гифду.

* * *

Падаше нощта, когато стигнаха Даштиказар. Един човек бе проявил добрината да ги качи в каруцата си на излизане от клисурите, а друг ги бе закарал близо до столицата. През лятото никой в Ис не се учудваше на кръстосващите по пътищата групи хлапетии — нали бяха във ваканция?

— И къде отиваме сега? — запита Ромарик, който все по-зле понасяше факта, че Гиймо не споделяше плановете си с него.

— При Вратите за двата свята — хладнокръвно заяви чиракът.

Всички замръзнаха намясто.

— При… Вратите за двата свята? — ококори се Корали.

— Да не си полудял? — разтревожи се Ромарик и изгледа братовчед си, сякаш бе някой друг.

— Спокойно, спокойно! — намеси се Гонтран. — Няма ли първо да ни кажеш какво ще търсим там?

Гиймо помисли малко и кимна.

— Добре. За да не крия нищо от вас, знайте, че искам да отида в Несигурния свят.

— Така си е — изстена Ромарик. — Сигурен бях: той е полудял!

— Изслушайте ме — започна Гиймо. — В Гифду имах достатъчно време да мисля. Нямам намерение да остана доживотен пленник в този манастир! Научих ужасяващи неща, които искаха да скрият от мен! Първо за Сянката, а после и за Агата.

— Агата ли? — учуди се Гонтран. — Мислех, че си много щастлив, задето се отърва от нея!

— Знам, че може да ви се стори откачено — продължи Гиймо, — но всъщност Сянката иска мен! Гомонът е искал да отвлече мен на плажа! Агата е била взета вместо мен! Аз съм виновен, задето тя е пленница в Несигурния свят. Трябва да направя нещо, за да я спася! Но не ви моля да ме разберете, а само да ми помогнете.

— Какво точно искаш от нас? — попита Корали.

— Да наблюдавате всичко, което правя, за да може, ако сгреша, да разкажете на Кадехар. И да го помолите да ми прости, че не му се подчиних.

— И как смяташ да се доближиш до Вратите, а? — опита за сетен път да се възпротиви Ромарик. — Това е невъзможно, те се пазят непрекъснато от рицари.

— Вярвам в моята магия.

— А как ще ги отвориш? Ти си само един дребен чирак, не си маг, не си дори магьосник!

— Вярвам в моята магия — повтори Гиймо.

Амбър, която до този момент мълчеше, се приближи до момчето и впи поглед в очите му.

— Никъде няма да ходиш сам, Гиймо. Или идваме с теб, или те връщаме с вързани ръце и крака в Гифду.

— Да не си луда? — удиви се Гиймо.

— Не, тя има право! — на свой ред се намеси Ромарик, който още не знаеше как да гледа на тази история, но за нищо на света не искаше да пропусне възможността за приключение. — Нали, Гонтран? Корали?

— С теб сме — потвърди Гонтран. — Достатъчно дълго беше изоставил приятелите си!

— Сигурни ли сте, че не рискуваме нищо? — обезпокои се Корали.

— Да не би да си забравила, принцесо? Ще пътуваме в компанията на един свиреп рицар и един могъщ магьосник!

Всички се изсмяха на разстроеното изражение на девойката, а после се наредиха в кръг, съединиха ръцете си, като поставиха длани едни върху други, както бяха виждали да правят хората, когато полагат клетва: „Един за всички, всички за един!“.

— Това, което правите, е направо невероятно! — развълнувано каза Гиймо.

— Ами! — намигна му Ромарик. — На живот и смърт, нали така?

— Страхотно е дори само това, че дойдохте в Гифду. Не сте длъжни да правите нищо повече — продължи чиракът.

— Лично аз — изсмя се Амбър — съм любопитна да те видя как ще се направиш на спасител на онази… Агата Балангрю! Дори ще добавя, че за нищо на света не искам да изпусна това събитие!

Скоро градът остана назад и всички поеха към хълма, където се издигаха Вратите за двата свята.