Ясен Антов
Когато две и две правят пет (9)

Нещо скърца

Всичко е ясно: журналистът е стъпил първо на водопроводния кран, оттам е прекрачил парапета и по каменния перваз е стигнал края на стената. Ето къде е съборил една тухла, ето изронена мазилка… А ето и мястото, на което той стоеше изправен и се вглеждаше в прозорците на сградата, когато портиерът Климент го видя. Той стоеше вторачен в прозорците — в кои ли прозорци е зяпал? Може би на Даниела, онази с минижупа… — не, техните са от другата страна. От това място се виждат прозорците на Първанови, на Крайчеви, на запасния генерал и на професор Доганов. Ето точно от това място се вижда като на кино стаята на момчетата. В момента там е само едното. Портиерът Климент се взря, за да разбере дали е Антон, дали е Андрей, но без резултат. В стаята обаче влезе един мъж, да, това е чичото на момчетата, братът на професора, дето всички му викат „чичо Стан“ и живее на най-горния етаж, точно под ателието на Андрейчо. Чичото сочи нещо с ръка на момчето…

Тук наистина е като на кино. Портиерът Климент проточи врат, за да види по-ясно какво сочи чичото, и в този момент с него се случи същото, което предната вечер се случи с журналиста. Една тухла се изрони, портиерът Климент размаха ръце и се опита да се хване за нещо, но тъй като въздухът не бе подходящ за опора, политна от стената и се свлече в двора. Точно от това място и точно така бе паднал Теофан Кокинов и докато се отупваше от праха и мръсотията в двора, портиерът Климент си рече доволен: „Значи тоя мошеник е надничал в Догановите прозорци!“

Толкова хора минаваха всеки ден покрай стаичката на портиера, а никой не подозираше, че под евтиния каскет и домашно плетения пуловер на Климент се крие един абсолютен Авакум Захов.

„И той така се бе протегнал да зяпа, и той падна от същото място, а ето че и аз съм си разпрал панталона на същия този тел, дето виси за тоя що духа, и защо досега не съм го махнал, дявол ме взел. Ето че и на мене ми протече кръв, значи онзи е искал да види нещо в стаята на братята, което пък ще рече, че той се интересува от тях. Сега Мара, като ме види с разцепен крачол, целия овалян в пепелища и с рана, ще има да вика, но важното е, че всичко ми е ясно като на длан. Оня е наблюдавал братята. Чакай да отида аз и да им кажа.“

Жена му Мара, за щастие, отсъствуваше, та портиерът Климент можа лесно да се отупа, да изчисти драскотината с кислородна вода и да си смени панталона. След това се качи до етажа на професора, позвъни, почака, позвъни втори път, качи се до етажа на Станислав Доганов, позвъни, почака, пак позвъни и си помисли, че единственото място, където може да изчезнат чичото и племенникът, това е ателието на тавана. Защото, ако онези бяха излезли извън сградата, Климент щеше да чуе външната врата да се отключи и заключи, а той не беше чул нито отключване, нито заключване, което показваше, че те не са излизали от сградата.

Доволен и този път от себе си, портиерът Климент изкачи още двадесет стъпала, бутна вратата към таванските помещения и попадна в дълъг и полутъмен коридор. Този коридор бе постоянното полесражение на съкооператорите, защото всеки се стремеше да го използува за лични цели, в смисъл да си държи в него ненужните и пречкащи се вещи. Първанови пазеха в коридора две ръждясали готварски печки. Крайчеви съхраняваха един гигантски дървен цветарник, приличен на пристанищно скеле — явно правен във времето, когато дървения материал не се е ценял много. Запасният генерал считаше, че коридорът може да се използува най-добре, ако в него се подредят тухли от стенна печка, та затова бе заел близо четвърт от полезната площ със зелени кахли — спомен от старата къща, която бе съборена според градоустройствения план заедно с къщата на Доганови. Та този коридор често предизвикваше оживени разговори сред съжителите, понеже откриваха ту счупена тухла, ту надпис с тебешир по печките „Нахалници!“, а веднъж даже видяха, че цветарникът е окичен с всички нечистотии, които, може да се открият в един общ таван, плюс онези, които може да осигури генералското куче Цезар. Генералът бе много стар, за да извежда Цезар на разходка, генералшата страдаше от артрит, а двамата им синове бяха зарязали семейството, бяха си купили един „Опел-рекорд“ и си гледаха живота. По тези причини Цезар трябваше да тича сутрин из коридора, да души опротивелите му кахли и да вдига крак на цветарника. А другите обитатели на сградата ръмжеха и викаха: „Превърнаха къщата в кучкарник!“

Но, както е известно, всички общи части на всички съпритежателски сгради винаги са били място, разоравано от снаряди.

Тук обаче имаше и нещо друго — едно скулптурно ателие. Защото чичо Стан бе отстъпил своето таванско помещение на брат си и от двете бяха направили едно общо — обширно и светло. То бе със стъклени капандури на покрива, които майсторите наричаха „табакери“, а Андрей каза, че това било „оберлихт“. Чичо Стан като всеки стар ерген се задоволяваше напълно с малкия си едностаен апартамент на най-горния етаж — точно под ателието. Той не си подновяваше твърде много мебелите, не трупаше вещи и нямаше нужда от таван. Снаха му Виолета като енергичен и предприемчив човек също не робуваше на спомени от миналото и разчистваше с голяма бързина всички омалели дрехи на момчетата, износени балтони на професора, ненужни вече книги и излезли от употреба домакински съдове. Така че Андрей получи лесно едно великолепно помещение за работа, като изключим, разбира се, страхотния вой на съкооператорите, които написаха едно общо и шест индивидуални прошения до кварталните власти. Защото засега момчето наистина било добро, но нищо не се знаело, утре можело да пусне брада и мустаци, да пропие водка и да започне да мъкне всевъзможни госпожици. А знае се какви са госпожиците, които ходят по ателиетата на художниците, и те нямат намерение техните деца да гледат такива сцени и да се учат на лоши неща.

Та по тая причина Андрей не допускаше никого в ателието — той бе обещал това на майка си — освен чичо си Станислав и Антон, който тук тренираше бокс. Когато идваха Ела и Марта, момчетата ги канеха в тяхната стая долу, там, дето ядоха сладко с професора.

Използуването на ателието за тренировки от Антон също бе станало причина за вълнения. Въпреки че то се намираше точно над апартамента на чичо Стан и че никакъв шум не смущаваше нито генерала, пито Крайчеви, нито Първанови, нито семейството на Даниела, отново бяха написани едно общо и две-три индивидуални оплаквания. Тъй като синът на професора наистина бил засега добро момче, но защо не изберял някакъв друг спорт, защото боксът ще стане причина горе да се събират всякакви побойници, в резултат на което децата им ще наблюдават и ще се учат на лоши неща.

Изобщо цялата сграда се грижеше извънредно много децата да не видят нещо лошо и да не започнат да го повтарят, но въпреки тези мерки Даниела за малко не се ожени още с ученическа престилка, синът на Крайчеви беше два пъти задържан заради твърде свободно поведение в късни часове на нощта, а за синовете на генерала да не говорим — те цепеха пространството с техния „Опел-рекорд“, натоварен с бутилки „Джони Уокър“ и лекомислени девойки. И всичко това стана, далеч преди да се направи ателието на тавана. И преди чичо Стан да окачи в единия му край разни кожени чували и „круши“, които Антон блъскаше с удоволствие тайно от майка си, когато имаше изпити.

Та портиерът Климент се провря през коридора, отиде до вратата на ателието и се ослуша. Да, чичото и племенникът бяха вътре. Чичото говореше:

— И все пак смяната на ритъма изисква много голяма издръжливост. Ти се хвърляш още веднага с една бърза и продължителна серия от удари. Три-пет-десет-двадесет! Противникът ти бяга, ти вървиш по петите му, но идва момент, когато трябва да поемеш дъх, да се успокоиш. Ти трябва да го накараш да помисли, че вече си уморен и си разочарован от неуспеха на първия натиск. И точно когато реши да предприеме нещо, отново го помиташ със серия крошета.

— Чука се — каза племенникът. — Влез!

Портиерът Климент открехна вратата. Чичо Стан се изправи и закуца към него. Преди няколко години невнимателен моторист го бе изпратил задълго в болницата и тогава той скъса официално със спорта. Стан считаше, че един куц човек не може да бъде пример за младежите, защото един треньор не само трябва да казва какво да правят, но и да им показва. Той вече не можеше да тича покрай момчетата, не можеше да им „изиграва“ движенията с кръста и раменете… Чичо Стан напусна спорта и отиде да работи в тотализатора.

— Исках нещо да ви съобщя — рече портиерът Климент. — Снощи Антончо видя един човек при мене, някакъв журналист. Тоя журналист се беше качил на оградата и гледаше във вашите прозорци, но се хлъзна и падна в двора. И аз го залових, записах му данните на паспорта и го пуснах, още повече че Антончо го познава, но аз все пак исках да ви предупредя, защото де да знаеш каква е работата. Един човек, като вземе да надзърта по прозорците… Дявол те взел, акъла ми изкара!

Последните думи бяха по адрес на кучето Цезар, което бе дошло на разходка в коридора и бе завряло глава между краката на портиера. Цезар бе старо, но извънредно любопитно куче.

— Марш нататък, Цезаре! Какво се увираш в стаята! Също като господарката си — каза Климент тихо. — Като беше здрава, тя само шареше по стълбата и си пъхаше носа навсякъде. Та… такива работи, хайде със здраве. Само исках да ви кажа за тоя журналист, да знаете.

И повлече кучето за гердана към другия край на коридора, а чичо Стан закуца из ателието, изсумтя няколко пъти и запита:

— Ти… знаеш ли нещо за тази работа?

— Не — каза момчето. — Нищо не знам.

— Хм… та това исках да ти обясня. Хвърляш се като фъртуна, но не мислиш, че ти е необходим и отдих. Малък отдих преди втората атака. И още един преди третата, а за това се иска издръжливост, Андрейка, голяма сила, много въздух в дробовете и сърце като мотор. Ти стана един чудесен спаринг-партньор на брат си, но виждам, че вече ти сам тръгваш на бой, а за това се иска още повече! И ако си решил и ти да се качиш на ринга…

— Ти знаеш, чичо, че това няма да стане! Майка ми се връща след два месеца и аз хвърлям ръкавиците. Аз съм й обещал тържествено и официално, просто клетва съм й дал, че с бокс няма да се занимавам. Тя едва понесе боксиранего на Тони… така че…

А чичо Стан си мислеше: с всеки става така! Идва момент, в който лъвчетата се превръщат в лъвове и чувствуват нужда да заменят ловните си игри със същински лов. И съжаляваше малко, че се съгласи да показва тайните на боксовата игра не само на Антон, но и на брат му, без никой да знае, просто така за негово удоволствие и за да не заживее момчето с мисълта, че брат му прави нещо, което той не може. Защото близнаците не са като другите братя — единият е винаги огледало за другия и голяма грешка правят онези родители, които позволяват нещо на единия, а забраняват на другия.

Бе се случило нещо напоследък с Андрей, това ясно личеше, но чичо Стан не знаеше какво е то. Само усещаше, че е настъпила промяна, че нещо е скръцнало във вечно веселия Андрей, станал е припрян, нервен, понякога работи с часове с глината, понякога с часове бие кожения чувал…

— Да не би пък нещо с Марта… — помисли си той, но, разбира се, не го каза на глас.