Ясен Антов
Когато две и две правят пет (26)

И най-дългата нощ

От една страна, състезанието приличаше на семеен празник, защото на първия ред в залата седеше почти целият Доганов род. Професор доктор Константин Доганов, жена му Виолета, дъщеря му Лиляна, брат му Станислав и трима братовчеди. Между Лиляна и братовчедите седеше скромно и Франтишек Матоушка, студент по режисура. Именно за този Франтишек Матоушка бе споменала доста завоалирано Виолета Доганова по телефона, говорейки за някакви затруднения. Бъдещият режисьор бе дошъл заедно с тях да прекара ваканцията си в България и да използува случая да се запознае по-цялостно със семейството на пани Доганова. Като споменаваме обаче въпросния Франтишек, нямаме никакво основание да пропуснем Ела и Марта, които бяха на същия ред, откъм професора. Жена му разглеждаше плитките на Ела със смесени чувства.

От друга страна, състезанието приличаше и на профсъюзно мероприятие — колективно посещение на спортна проява, защото на предпоследния ред бяха заели места Теофан Кокинов с Биби, дебелият Богдан, Теменуга Цачева, всички редактори от културния отдел, та даже и язватикът Ставрев, който дойде само за да може на другия ден да измисля афоризми за Тео. Последен пристигна главният редактор с двамата си синове, защото той бе съобщил у дома това, което Теофан му бе разказвал, а децата му бяха рекли, че ако не ги заведе на състезанието, ще бъде просто нечовешко. Децата, както е известно, обичат да употребяват силни изрази.

Дебелият Богдан раздаваше вафли.

Освен всички изброени по пейките се бяха наблъскали още стотици и стотици хора, а проходите бяха заети от правостоящи. Срещата бе от така наречените „възлови“ и запалянковци бяха пристигнали от всички краища на София, за да се порадват на своите любимци или просто да покрещят и да посвиркат. Има ли състезание, на което публиката поне веднъж да не освирка съдията? — Това влиза в цената на билета.

Около ринга се суетяха организатори, съдии, секретари. Поставиха масата с големия часовник и гонга, в двата ъгъла нагласиха столчетата за треньорите, телевизионните оператори местеха своите камери и си избираха гледни точки. Един от тях, покачен на въртяща се стойка, се уговаряше с помощника си: „Като задържа ръката си с палеца надолу, сваляш ме съвсем бавно, за да изтегля един дълъг швенк!“ Помощникът му очевидно знаеше какво е „швенк“, защото само кимна с глава.

А отзад в съблекалните масажистите работеха с пот на чело. Те подготвяха мускулите на тези, които след малко щяха да излязат под светлината на прожекторите, щяха да кимнат късо с глава към четирите страни на света и да се хвърлят в бой. Боксьорите, с новички анцузи, се разгряваха, сумтяха, удряха несъществуващи противници и се кършеха в кръста като йоги. Треньорите се чувствуваха като фелдмаршали пред бой — говореха късо и категорично, викаха някого, отпращаха друг.

А касиерът на залата загаси лампата в своята кабина и бавно си тръгна към дома, защото спортът изобщо не го интересуваше. Билетите бяха отдавна продадени — това бе по-важното.

Изпускаме журналистите. Във всички спортни игрища, стадиони и зали те получават няколко седалки с надпис „Преса“. Техните карти важат точно за там и запалянковците винаги са гледали със завист как тези богове на трибуните заемат тържествено местата си, без да са си мръднали пръста за билети, да са висели на опашки и да са викали по трамвайните спирки: „Търси се!“ Но и сега, както винаги при големи състезания, на местата на журналистите бяха насядали отрано други лица, съвсем не заети с информиране на широката общественост за спортните прояви. Има винаги едни хора, които сядат на запазените за други места и създават след това затруднения за разпоредителите. Защото те не падат от небето — просто няма как да стане това, те биват довеждани я от управителя на стадиона или залата, я от някой друг вътрешен човек и сядат на посочените места мирно и тихо. И когато идват хората със служебни карти, те се свиват гузно и шепнат: „Все ще се сместим някак си, ще се сместим…“.

Теофан Кокинов бе останал този път при колегите си от вестника. Даже си бе купил билет. За него бе по-интересно да бъде с тях, а долу, при другите спортни журналисти, щеше да слезе и наблюдава само срещата, в която щеше да играе Асен Камъка.

Тук е необходимо едно пояснение. Асен Камъка напусна отдавна Биолчев и сега щеше да излезе срещу своите бивши съотборници. Най-после той щеше да се изправи в решителен, а не тренировъчен сблъсък с онова русокосо петле, дето месеци наред го държа на пейката. Оня префърцунен аристократ, дето се показва винаги много фин и даже се хвърля да го спасява от побой в кръчмата само за да покаже на Асен, че е кой знае какво! Асен бе тренирал както никога и ако не бе лекото безсъние, което го бе хванало в дните преди срещата, можеше да се каже, че е в блестяща форма. Разбира се — неговата си, Асенова форма, за която няма нужда да говорим. Та точно за срещата Асен Камъка — Доганов щеше да слезе долу и Тео, по-близко до ринга, тъй като тази среща…

Биолчев се бе разделил с блестящата си бяла риза и бе в млечносиво поло. Като всички дребни хора и той бе суетен и винаги, когато ходеше с поло, си слагаше карирано каскетче с копче в средата. Сега каскетчето висеше на окачалката.

Биолчев беше неспокоен. Тази среща ще бъде за него ходене по ръба. Изчисленията му бяха абсолютно точни, но може ли човек да разчита само на математиката, когато има работа с хора? Един от тия „герои“ да се разхлаби нещо и — готово! Добре поне, че Тони Доганов и брат му се върнаха в последния момент, та за срещата с Асен Камъка ще има сигурна точка. Той се уговори с Тони да играе много внимателно, защото Асен отдавна гледа на кръв. Да търси минимална победа — без никакви рискове. И бе сигурен, че Тони — въпреки всичко, което се бе случило в последно време — ще му донесе победата. С Тошко обаче, който изкуствено отиде в горната категория… дано не се уплаши, а си заиграе мъжката, както той си знае. Виж ония двамата, Славчо и Пимпо…

Някой го бутна по рамото. Беше един от разпоредителите.

— В канцеларията, другарю Биолчев, викат ви в канцеларията.

Това сигурно е пак някой приятел, който е останал извън залата и сега звъни отвън като луд, за да го вкара някак си!

— Няма ме — каза Биолчев.

— Няма как да ви няма — рече стеснително разпоредителят. — В канцеларията ви чака един другар, той ме изпрати. Преди малко дойде и каза да ви извикам.

Биолчев рече на масажиста: „Стига му толкова! Хващай следващия!“ и тръгна към канцеларията. Намерили в кой момент да го викат!

Той се промуши през коридора, изпълнен с тичащи и блъскащи се хора, бутна вратата и влезе. В канцеларията имаше три бюра, двете бяха свободни, само едно бе заето. Човекът зад бюрото вдигна глава.

— А — каза Биолчев. — Вие ли сте, другарю Павлов?

— Аз съм — каза Павлов. — Седни, трябва да поговорим.

— Оттатък момчетата — понечи да отвори уста онзи, но го прекъснаха.

— Разговорът ни, Биолчев, ще трае точно две минути. Искам само да ми кажеш дали вече си направил избора си за тази вечер: Антон Доганов или Андрей Доганов?

Никога от устата на Стария Лисиц не бе излизал толкова неопределен звук. Нещо като „ъик“, само че по-неясно.

И чак сега забеляза, че в ъгъла, седнал като ученичка, се свиваше Геренски.

Той се опита още веднъж да отвори уста, но пак без голям ефект.

— Нямаме време за губене, Биолчев — каза Павлов. — Ти сам каза, че бързаш. Но докато си помислиш, ако още не си решил кой от двамата братя да пуснеш тази вечер, аз ще ти кажа нещо. Ние — имам предвид ръководството на дружеството — и самият аз като председател, сме много виновни. И пред момчетата, пред целия отбор, пред всички. Хиляда други грижи ни отклоняваха от бокса и го бяхме поверили изцяло на Геренски и на тебе.

— Другарю председател… — каза тъжно Геренски от ъгъла.

— … и затова вие свършихте една работа…

— Какво… за братя… казвате, другарю Павлов… — Биолчев се бе сдобил с дар слово, макар и не много добро. — Кои… братя казвате?…

Председателят стана, прекоси канцеларията и отвори вратата към съседното помещение. През вратата минаха двама съвсем еднакви руси млади хора, еднакво сресани, с еднакви спортни екипи, еднакво усмихнати.

— Добър вечер, другарю Биолчев — казаха те с еднакви гласове.

— Ето ги двамата. Те ми разказаха всичко. Те намериха доблест…

— Другарю председател…

— Ето ги и двамата — налице са, остава само да посочиш кой от тях ще играе тази вечер под името на Антон Доганов. Защото от утре и Андрей ще бъде записан в отбора. Тази вечер е последна за двойника. И ние ти даваме за последен път думата — кой от двамата?…

Нека сега отново се пронесем в залата. Там беше станало по-интересно, защото на ринга бе излязъл съдията в бели дрехи. Зад секретарската маса се бяха наредили другите, а отстрани, като че ли ще пият уиски, се крепяха на високите си столчета страничните съдии. Високоговорителят изфуча и рече: „Хляги хлитеви…“ — явно искаше да каже „драги зрители“. Публиката радостно започна да свири. Няколко души замериха с книжни топчета продавача на гевреци, които се мушеше сред редовете. На местата на журналистите избухна кавга — отнякъде се бе появила и жена с момиченце.

Теменуга Цачева каза: „Интересно от психологически аспект…“

А Ставрев рече, че това е сборище на гаменории. Каза го тихо, за да не чуе главният редактор.

На първия ред, на свободния стол до Марта седна… Теофан Кокинов не знаеше кой бе седнал. Или Антон, или Андрей. Беше с шлифер.

Високоговорителят най-после успя да съобщи на драгите зрители, че състезанието започва със среща в… тук нещо пак засече и публиката нададе вълчи вой. Но така или иначе на ринга се бяха качили двама боксьори, съдията в бяло огледа внимателно ръкавиците им, сякаш щеше да ги купува, каза им нещо, което никой не чу, гонгът прозвуча и двете леки и пъргави момчета допряха ръце.

Позволете ни сега да прескочим първите двубои, не само защото не представляват особен интерес за нас, а понеже изобщо не бяха интересни. С малки изключения нещата се развиха по линия на големия бой. А ако искаме да гледаме, а след това и да разказваме за хубав бой, по-добре е да идем на каубойски филм, където се удрят не само с юмруци, но и с дървета, приклади, дръжки на пистолети, камъни и ритници. Така че нека преминем направо към този момент, когато бе обявено, че в синия ъгъл застава Антон Доганов, а в червения Асен…

— Камъка! — изреваха в публиката. — Хайде, Асене, изкарай му въздуха!

— Защо въздуха, Константине? — попита Виолета Доганова. — И защо изобщо дойдохме на тоя резил? Да гледаме как се бият разни непознати момчета, а сега и Тони…

— Трябваше — каза професорът. — Трябваше най-после и ние веднъж да дойдем тук, за да разберем някои неща. След това ще си говорим у дома.

— Това е любимецът на нашия Тео — каза на предпоследния ред дебелият Богдан. Той си бе намерил отнякъде нуга-халва и сега я дъвчеше. — Това е неговото живо доказателство за красотата в спорта!

— Че какво, момчето си е много хубаво! — каза ентусиазирано Влайкова от културния отдел. — Гледай само какви крака има!

Ставрев се захили щастливо. Цяла седмица ще има за какво да се говори в редакцията! Влайкова харесала крачетата на момчето, хи-хи!

А Биолчев каза през зъби на своя състезател: „Върви по дяволите!“ Той не бе видял нито една от срещите досега, въпреки че седеше до ринга и механично вършеше това, което бе вършил години наред. Боксът в този момент не го интересуваше. Да се пребият, дано, в болница да ги откарат!

И все пак тази среща щеше да гледа. Защото искаше да види как Асен Камъка ще умъртви този проклет професорски син. Или по-точно „искаше му се“ да види… Тони играеше къде-къде по-добре от Камъка…

Гонг!

Противно на друг път Асен не се спусна като бик. Размърда раменете си, скри главата си и бавно настъпи. Антон направи три светкавични стъпки и го удари по брадата.

— Браво, Тони! — извика някой. — Пускай тангото!

Виолета Доганова пак попита мъжа си: „Защо танго, бе Константине?“. Той й каза да мълчи.

Дясната ръка на Асен рязко се сви и след това излетя като граната. Ако бе срещнала гърдите на Антон, щеше да го хвърли чак при съдиите. Тя обаче срещна въздуха, а Антон отново го клъцна по брадата.

— Тен хлапец се чини! (Това момче работи добре!) — рече Франтишек Матоушка на Лиляна Доганова.

— Йе сквели, же Франтишко? (Чудесен е, Франтишко, нали?) — отвърна му тя на чешки, понеже вече бе научила езика.

Асен Камъка не издържа повече. И започна старата песен: ляв прав, десен прав, ха сега веднъж долу, да ти изхвръкне въздухът, танцьор мръсен, ще ме правиш за резил пред хората… на ти сега веднъж в лицето, че като те разтърся веднъж-дваж, да ми заиграеш още по-ситно… на ти още веднъж…

Разбира се, това Асен си казваше наум и би бил много щастлив, ако всичко, което си казваше, ставаше и в действителност. Защото Антон отбягваше леко залповете и чукаше, чукаше…

Теофан Кокинов бе замръзнал на пейката на журналистите. Бяха му подали момиченцето и сега той го държеше в ръце. Какво става на ринга?

— Чичо — каза детето. — Кога ще излязат маймуните?

То мислеше, че са го завели на цирк.

Да, какво ставаше на ринга? Кой играеше срещу Асен — Тони или Андрей? Тео не би се хванал на бас с никого. Защото…

Ето, една атака на Асен е посрещната спокойно с удар — бърз, правилно насочен, достигащ целта. Но това не е удар с върха на шпагата, това е…

— Това е Андрей! — едва не извика той.

Защото само преди миг Асен Камъка, който се бе хвърлил на живот и смърт, без да брои ударите, които получаваше, размахан, освирепял, с кръв в очите — една жестока и злобна маса от мускули — бе спряна отново. Бе спряна със страхотен къс удар на лявата ръка на Антон… или Андрей — все едно… отскочи от място и взрив разтърси главата на противника му. Той се завъртя, коленете му се свиха за миг и само страшната воля го удържа прав…

— Тони… — простена майка му, — какво направи?…

Биби стискаше ръката на дебелия Богдан, а той повтаряше: „Мъжка работа! Мъжка работа!“ Ставрев попита Биби дали е знаела, че Тео има дете от първия си брак.

Биолчев изсъска отново: „Да пукнеш дано!“ Той имаше предвид сина на Доганов, който бе на ринга. Той отново бе излъган, отново подигран, защото момчетата искаха сега да му дадат урок. На него, на Малкия Фери, който се е бил поне двеста пъти по ринговете! На Стария Лисиц, който е спечелил с хитрина победите на много свои състезатели! Сега те му трият носа: ако срещу мен играят технически, и аз ще играя красиво! Но ако искат да ме убият, ще ги накажа!

И той разбра, че двама големи боксьори се изплъзват от ръцете му.

— То йе страшнйе! — рече пък Франтишек Матоушка и погали скришно ръката на Лиляна Доганова. Един от братовчедите ги видя и се усмихна сдържано.

А в това време бе прозвучал гонгът, късата почивка бе изтекла и отново двамата съперници се бяха спуснали един към друг. Очите на Асен бяха напълно изчезнали, брадата му се стягаше и разпускаше, от двете й страни изскачаха буци. Един път ще те намеря… само веднъж… ти пак ме удряй, аз само веднъж… само веднъж… И той се хвърли, пронизан от отровата на беса, главата му потърси веждата на Антон и изведнъж окото му се изпълни с кръв. Чия е тази кръв?… моя ли е тази кръв?…

Лекарят установи аркада — спукване на веждата. Съдията вдигна ръката на Антон, Виолета Доганова издиша целия сдържан дотогава въздух в гърдите си, а другият син — този, дето седеше до Ела, хукна към съблекалнята. Биолчев се загледа към тавана — изведнъж отново му бе станало съвсем все едно. Мислеше си за покрива, който пак протече. Тези мръсници, каза той по адрес на майсторите, защото онзи ден беше идвал техник за антената.

А през нощта Биолчев дълго не можа да заспи. Лежеше в леглото, пушеше и проклинаше тези нощи, тези безкрайно дълги нощи…