Ясен Антов
Когато две и две правят пет (7)

Трима мъже ядат пилешка супа

Като сме започнали със семейството на професора, да изкараме докрай. Разбира се, ако се впуснем да описваме всички разклонения на големия Догановски род — сестри, зетьове, племенници и внуци, братовчеди, дядовци, лели и баби, — на нас ще ни бъде необходима поне една година. Но за Станислав Доганов не можем да не отделим няколко минути, тъй като за него и без това вече стана дума, а пък той бе наистина член на семейството, защото открай време живееше с брат си, снаха си и трите деца.

Той бе пет години по-млад от професора и когато Константин учеше в гимназията, Станислав още ходеше в кварталното училище. Когато големият постъпи в университета, малкият носеше гимназиалната куртка и шапка с кокарда, останали от брат му. А когато Константин вече бе поел по пътя на науката — защищаваше своя първи изследователски труд, Станислав бе станал най-силният боксьор в страната. Всички знаем как даже и днес някои гледат на спорта и още повече на бокса, та няма да ни бъде трудно да си представим как Догановците — все потомствени учители, държавни чиновници и достопочтени служещи — погледнаха на увлечението на по-малкия син. Отначало даже не говореха за това, защото старите го считаха изобщо за срамно. Шушнеха си на ушите, както се говори за болест, сравняваха тайно Станислав с онзи техен роднина-хаймана, който бе зарязал учението и бе постъпил в оперетата. Съветваха баща му и майка му, а пък те от своя страна говореха често и дълго на сина си. Даже баща му се опита веднъж да го заплаши с шамари, но се отказа. Първо — за да му удари шамарите, трябваше да подскача, тъй като Станислав бе с глава и половина по-висок от него, и, второ — все пак Доганов син е, а в този род физическите наказания бяха отдавна отречени като метод на внушение. Майка му плака, лелите — и те си поплакаха, баща му сумтя една година, но нищо не помогна. Връщане нямаше!

Той се боксираше, четеше книги за бокса, украсяваше стаята си със снимки на Демпсей и Примо Карнера. Сутрин ставаше с кокошките, вечер си лягаше преди тях. Беше пил само веднъж през живота си вино и му бе станало лошо. Димът на цигарите го караше да излиза от стаята. Нямаше нито време, нито желание да обръща внимание на момичета. (И по-късно разбра, че е сбъркал — остана си ерген.) Когато родителите им вече не бяха живи, събраха се с брат си Константин — единият пишеше статии по юридическите науки, другият, вече във възраст, когато не бе за ринга, пишеше планове за подготовката на млади боксьори. Включиха го в някаква школа за треньори и я завърши като първенец, въпреки че заедно с него се явиха момчета, излезли от гимназията съвсем наскоро. Не се ожени, нямаше свое семейство, но имаше брат си, двамата си племенници и племенничката, онази, дето открай време си беше любовчийка, та сега даже принуди майка си да иде с нея да изучава история на изкуството в чужбина. Чичо Стан — така му казваха децата — имаше, разбира се, и снаха, жената на професора, но с нея отношенията му бяха доста сдържани, може да се окаже като между членове на стар английски род. Защото Виолета, майката на Антон и Андрей, се плашеше от влиянието на чичо Стан. Тя се плашеше от начина, по който умееше да разказва. Тя бе заварвала десетки пъти двете момчета как зяпат в устата чичо си, как забравят уроци, родителски съвети и домашни задължения, когато чичо Стан заговори за големите мъже, за силните мъже на века, за непобедимия Джек Джонсон, за благородството на Демпсей, за поразяващата ръка на Карнера. Тя се плашеше, че тези момчета ще хукнат също подир примамващата боксови халюцинация, ще нахлузят ръкавиците и ще идат да се бият като гамени пред очите на стотици други гамени. Защото за нея човек, който вместо на опера ходи на боксов мач, не бе нищо друго освен… както и да е.

И неизбежното стана. Това, от което се страхуваше Виолета Доганова, се случи. Боксът, това некрасиво и несериозно занимание, това подобие на спорт… (Какво нещо е тенисът! Сред зелени дървета, сред песен на птици и изящен разговор на красиви хора двама млади, облечени в бяло, прехвърлят малка топка през мрежата елегантно и нежно и когато единият особено майсторски направи движението с ракетата, другият му подава благородно ръка и го поздравява за умението, а зрителите наоколо оставят на плетените масички до себе си чашите чай и леко ръкопляскат…) Та това подобие на спорт — защото спорт ли е да се изправят двама дангалаци един срещу друг и да започнат да си къртят зъбите? — взе своята поредна жертва в рода. Влиянието на чичо Стан измъкна едната рожба на Догановите от кръга на умното, смисленото и сериозното, измъкна го от ласкавите прегръдки на майката, отдели го от приятелите, които свиреха на цигулки, пишеха стихове и мечтаеха за славата на Яша Хейфиц и Есенин, и го запрати на ринга. Един циркаджийски подиум, заграден като арена с въжета, отгоре светнали лампи (да не би някой от озверелите зяпачи да пропусне и най-малката подробност как на сина й Антон ще му насиняват окото!) — и там, под лампите, нейното дете, този Тони, дето с русите си вълнисти коси повече прилича на Амур, отколкото на гладиатор… Ах, този Станислав, този „чичо Стан“, дявол го взел…

Но неизбежното вече бе станало. Това, от което се страхуваше Виолета Доганова, се случи. Антон Доганов — професорският син! — се подстрига късо, налапа парче гума в устата, набута ръцете си в две кожени топки и отиде да се бие. Като последен гамен и хулиган.

По този повод професорът рече веднъж на брат си:

— Между нас казано, Станиславе, аз нямам нищо против Тони да се боксира, но мислиш ли, че той ще може…

А Станислав Доганов извика:

— Дали ще може? — Та той е жива математика, бе Коста? Той просто е направен за бокс! Тони изчислява всичко като кибернетична машина! Повярвай ми, че той играе не бокс, а шахмат. Още след първите секунди на ринга той разчита схемата на противника си, забелязва къде му е силата, къде е слаб…

Професор Доганов вдигна ръка като студент.

— Може ли да запитам нещо?

Чичо Стан кимна с глава.

— А първото му излизане на ринга?

Когато излезе за първи път, бе покосен още в началните минути. Чичо Стан му бе внушил, че боксът — спортът, в който може да се развихрят най-неподозирани и поради това най-опасни страсти, — е игра за благородници. И той излезе, за да играе. Чичо Стан му бе говорил: „Нашата игра, Тони, не допуска до себе си грубите, безогледно устремени към победата самолюбци. Тя не позволява да се показват лошите черти в характерите, извращенията в душите…“

Много хубаво нещо са беседите на по-умните от нас хора, от тях винаги може много да се научи. И след тази беседа Тони излезе да играе играта, която не допуска…

Събориха го със страшен удар още в началото на срещата.

А чичо Стан бе казал още: „Играта не допуска до себе си хора с комплекси за малоценност или величие, които в крайна сметка представляват едно и също. Боксът е игра на амбиция и страст, но в същото време и проява на духовно богатство, чистота и великодушие. И този, който не приеме бокса именно от тази негова най-съществена и най-важна страна, излиза извън играта. Той, макар и накичен с медали, си остава един бияч“.

Именно един бияч просна на ринга Антон още в първите минути. Тези, биячите, не обичат да слушат беседи, те просто бият.

Майка му (не на бияча, а на Тони), разбира се, не научи нищо. Баща му, който бе сред публиката, все едно че не бе присъствувал на побоя. Андрей, също мълчеше, а чичо Стан се тревожеше, защото първата среща на ринга е като първата любовна среща. Запомняш я за цял живот, добра или лоша. Чичо Стан знаеше, че Антон е плакал от обида — да те тръснат на пода като дрипа, и то още в самото начало! Да те отстранят от игра само с няколко удара…

И чичо Стан разбра, че бе избързал — явно, че освен математиката бе необходимо и време. Просто трябваше да минат някой и друг месец… — изминаха шест. Чак след шест месеца Антон излезе за втори път, и то срещу същия противник.

Тогава именно се пусна за него приказка, че бил много надут и високомерен. Тъй като той буквално накара онзи да лети по ринга, размахан, разперен и смешен, а Антон не го удряше — само го пипаше с ръкавицата и даже в един миг, когато другият се бе нагласил самичък, стоеше като за снимка и чакаше да го пратят на земята, Антон само го докосна и меко се оттегли.

— Фукльо-о-о! — извика някой от публиката и в този миг Антон обикна истински играта. Защото това бе вече наистина игра. Той намери онова, което търсеше, усети вълнението от победата — такава, каквато ти я искаш, а не победа на всяка цена! И дълго като щастливо дете целува чичо си след мача. А Андрей подскачаше наоколо и викаше, че брат му е изобретател, че е Томас Едисон на интелектуалния бокс, че е постигнал синтез между ума и тялото и други такива измислици, които Антон слушаше с малко притеснение, но и с удоволствие.

След това тримата отидоха да ядат пилешка супа. Имаше на времето една гостилница на булевард „Дондуков“, където правеха най-хубавата пилешка супа в Европа. (Но тогава заведението бе „гостилница“, а тази дума произлиза от „гощавам“ и това може би обяснява всичко. А сега е ресторант.) Те бяха само трима, защото професор Доганов си бе измислил повод да не гледа втората среща на сина си — казал бе, че има заседание в института, а всъщност до девет часа игра карти с още трима професори. Като се обади у дома и разбра, че Антон се е върнал победител, той извика: „Току-що завършихме заседанието, идвам си веднага“. А партньорът му го дърпаше и викаше: „Чакай, бе Коста, точно ни тръгнаха козовете!“

Трудно е да се разбере какво става в душата на един баща, който току-що е научил, че синът му е слязъл от ринга с изпъчени гърди.