Ясен Антов
Когато две и две правят пет (5)

Професор Доганов спи с панталони

Професор доктор Константин Доганов спеше на дивана и виждаше на сън жена си. Тя се бе изправила зад черна, тежка катедра и със строг глас четеше беседа. Зад гърба й висеше портрет на мъж с брада, навярно светило на науката. На черната дъска бе нарисувана схема с означения А, Б, В, и а¹, б¹ и в¹. Жена му говореше и от време на време се обръщаше към схемата, сочеше буквите, после поглеждаше в аудиторията.

— Коста, свали си панталона! — рече тя ненадейно и посочи мъжа си. Той погледна смутено дали другите са чули, но видя, че е сам. Жена му четеше беседа само за него.

Повтарям: „А“ — свали си панталона, „Б“ — сложи си пижамата и „В“ — няма кой да ти глади дрехите, щом се търкаляш с тях и ги правиш на нищо и никакво. Сто пъти съм ти повтаряла…

Професор доктор Константин Доганов, директор на институт, учен от международен мащаб, носител на държавни награди и автор на шест дебели книги по юридическите науки, трепна и се събуди. Да, той си беше легнал с панталони. Той бе направил едно от най-приятните за всеки мъж неща: да се протегне уж за момент след обеда, да се престори, че чете вестник, и ле-е-еко да се унесе в сън — така, както си е с панталон, бяла риза и вратовръзка. И то напук на жена си, която твърди, че нищо не скъсявало толкова много живота, колкото грижите за мъж с лоши навици. Има някакъв особен чар в това да си полегнеш с дрехи, да си позволиш една малка свобода (типично мъжка малка свобода, която носи много радост!), да извършиш този жест на самостоятелност, напомнящ приятните години на студентството. А пък и студентите посрещаха по-добре професора си, когато идваше с омачкан панталон и вратовръзка накриво. Те виждаха просто свой по-възрастен колега, човек, който знае много повече от тях и е дошъл да им го разправи, а не да ги поучава: младежи и девойки, бъдете примерни, сериозни, задълбочени, стегнати и така нататък. Често сутрин, след дълга нощ над книгите и ръкописите, недоспал, зле обръснат и закъснял за първия час, той влиташе в аудиторията с тежка чанта в ръка, казваше „добро утро“, хвърляше балтона и шапката си на катедрата и питаше: „Каква е днешната ни лекция?“ После запалваше цигара, премяташе крак връз крак, разказваше им какво е прочел вчера в едно списание и всичко тръгваше от само себе си. Нямаше нужда да вика „ш-шт“, да приканва към тишина и да се кара. Понякога даже той продължаваше лекцията си и в междучасието, пропуснал да обърне внимание на звънеца, но никой не мърдаше. Защото, когато говореше за правото, той разказваше за красотата и противоречията в човешките отношения. Защото в лекциите му имаше и стихове, и Девета симфония от Бетховен, имаше спомени и разкази за съдби и драми. Понякога го заварваше колегата, който трябваше да изнесе лекция следния час. Тогава професор Доганов поглеждаше виновно, извиняваше се на студентите, а те ръкопляскаха, въпреки че във висшите учебни заведения не е прието да се ръкопляска, когато професорът завършва словото си.

А колегата, който трябваше да изнесе следващата лекция, се чувствуваше неудобно. Може би тъкмо поради неудобството, което ще изпитват някои професори, не е прието във висшите учебни заведения да се ръкопляска. Представяте ли си едного да аплодират бурно, а другиго да изпратят с учтиви и хладни похлопвания на дланите!… Но, както и да е.

Професорът си помисли: „Все пак утре трябва да ида на парна гладачница. Панталонът ми наистина е смачкан, жена ми е права“. И отново задряма — честит, безгрижен и щастлив, защото жена му бе далеч оттук на стотици и даже хиляди километри. Професор Доганов задряма спокойно и затова, защото до заседанието на катедрата имаше още цял час, а нощес до късно бе чел дисертацията на един абсолютно кръгъл бездарник — занимание изтощително, вредно за здравето и изобщо противно. Телефонът бе изключен, от момчетата нямаше и следа — можеше спокойно да си поспи.

А пък ние ще си позволим да отворим една скоба. Защото не искаме да останете с впечатление, че жената на професора е човек твърде строг, суров, някакъв домашен надзирател или нещо подобно. Жената на професор Доганов просто бе надарена от природата с прекомерно много енергия. Тя бе родена за велик администратор, за човек, който може едновременно да запомни, да започне и да довърши много неща, да оправи най-заплетени възли, да пришпорва всичко около себе си, да напомня, да ръководи, да се намесва в най-невероятните бъркотии (професорът понякога смяташе, че тя невинаги се намесва по най-подходящ начин, но никога не го казваше). Изобщо времето й стигаше за всичко, включително и за добрия й вид, за доброто й настроение и, разбира се, и за няколко скандала, които тя обаче бързо изживяваше. Бе отгледала сама трите си деца, двама сина и една дъщеря, беше ги довела успешно до висшето образование, създала им бе навици да залягат над книгите, но и да не забравят удоволствията си. Имаше само един смущаваш я момент — това бе въпросът за контактите на децата й с лица от противния пол, защото над всяко запознанство тя виждаше да ляга сянката на чиновника от райсъвета, онзи, който произнася многозначителните думи: „Живейте задружно и задружно делете радостите и тежестите на семейния живот“. Та по тая причина тя вече месеци наред се намираше на стотици и даже хиляди километри далеч, при своята, общо взето, умна, но все пак твърде неопитна дъщеря. Тя бе отишла в Прага да учи история на изкуството, но на пътя към познанието бе срещнала някакъв режисьор, който бе предложил да й обясни по-сложните моменти в тази наистина объркана материя. И щом майката научи, че в образователните усилия на дъщеря й се намесва чужда режисура, води веднага три телефонни разговора със свои познати в Прага, уреди по някакъв начин всички формалности, купи си билет за самолета и замина при дъщеря си. Тя бе абсолютно убедена, че една майка може много по-добре да обясни на детето си засуканите моменти в историята на световното изкуство, отколкото някакъв млад човек, па макар и с театрално образование.

Та затова професор Доганов дремеше с панталони. Разстоянието Прага–София не е чак толкова малко.

— Петре, ти си проклет звяр — каза той по едно време, защото на корема му бе тупнало нещо меко. Техният стар и наложил се като член на семейството котарак Петър имаше отвратителния навик да скача върху корема на хората, без да го канят. — Петре, върви по дяволите, чудовище такова!

Дългото отсъствие на жена му го бе направило и по-волен в устата. А иначе в нейно присъствие всичко трябваше да бъде изгладено като панталоните.

Той замахна с ръка да пропъди животното, но меката топка на корема му не мръдна. Професор Доганов отвори очи и първото нещо, което видя на стола до себе си, бе котаракът. А на корема му лежеше боксова ръкавица.

— Антоне, ти ли си? — попита тогава професорът, защото Антон, синът му, мъкнеше из къщи своите боксови ръкавици, забравяше ги даже и в кабинета му, а понякога, когато майка му забраняваше да ходи на тренировки с оглед на предстоящи изпити, ги криеше върху шкафа с книгите на баща си.

— Извинявай — каза младият човек, който бе влязъл тихо в стаята. — Извинявай, но като минавах край теб, изтървах, без да искам, едната ръкавица. Да те завия ли с одеяло?

— Намери кога да ме завиваш — протегна се професорът. — Първо, сънувах лош сън, след това…, впрочем, какъв е този шум от другата стая?

— Ще излизаме — каза младежът, — с приятели, та са дошли да ни вземат. Пуснаха малко музика, но скоро ще тръгваме. Хайде, поспи си още!

Професорът изсумтя и пак затвори очи. Боксът — и това е един въпрос, дето ще видим как ще го оправяме. След два месеца тя си идва заради ваканцията на дъщерята. И като разбере, че Антон през цялото време се е трепал като каруцар по ринговете, на мен ще си го изкара. Тя му разрешава да се боксира само след като е приключила сесията. А пък и онзи, другият, Андрей, дали е напреднал с изпитната работа? По цял ден чезне на тавана, уж мачка глината, ама не ми е останало време да ида да го проверя. Утре ще дойде краят на годината, ще му поискат… де да знам какво ще му поискат. Първия семестър правеше глава на момиче. Сега какво ли моделира?

Професорът усети, че не може да заспи и стана. Бръкна в джоба на сакото си за цигари и като не намери, тръгна към стаята на момчетата. Антон и Андрей не пушеха, но може би някой от колегите им щеше да има. Той бутна вратата и видя, че музиката, дето ехтеше из цялата къща, не бе за тоя, що духа. Синовете му танцуваха с две момичета. Едното, това, дето бе прегърнало Антон, бе с руси плитки и с лунички. Момичето видя професора, усмихна му се и луничките се разшаваха. Беше късно за отстъпление — професорът каза „Здрасти“.