Ясен Антов
Когато две и две правят пет (4)

Репортер, царкиня и др.

А в това време Теофан Кокинов седеше на четвъртия ред в спортната зала и се правеше на невидим. Беше си нахлупил такето до очите, беше се прегърбил и свил така, че ако някой по-отдалеч погледне към него, да помисли, че там е седнало някакво малко човече. Даже някое дете, на което майка му е забранила да ходи с гола глава, за да не хване хрема. Лесно им е било едно време на тия от приказките — нахлупят си шапка-невидимка и после тръгват по света и няма скрито-покрито за тях, могат да влизат даже в царски палати, та даже и в спалните на царкини. Теофан усети болки в гърба, но не помръдна, защото царкинята с коси, събрани на плитки, и с лунички по носа седеше на първия ред, а долу, отстрана до ринга се разхождаше лошият цар. Ето, царкинята се обърна за миг…

— Какво ви става, другарю? — попита мъжът до него.

Теофан почти се завря под стола. Бил си изтървал запалката.

Царкинята пак започна да гледа напред. Теофан си намери запалката.

Сега пък царят започна да шари с поглед по редовете.

— Може би този път портфейлът? — попита мъжът до Теофан.

При първия удобен миг той напусна наблюдателния пункт. Мина прегърбен през реда, понесе няколко удара с колена и се изправи зад една колона. Оттук рингът не се виждаше, но затова пък и двамата — и Ела, и Биолчев не можеха да мръднат, без да бъдат забелязани. Защото той следеше Ела и Биолчев, а в същото време…

В същото време в ума му пламна мисъл: седемдесет реда! Тази вечер той трябва да предаде седемдесет реда информация за различни състезания през деня. Мястото в макета е запазено, дежурният чака, сътрудниците са оставили дописките си на бюрото му… Така е, когато човек се захване с нещо, което не му е работа! Така е, когато хукне като замаян подир нещо, което… Какво пък, ако това не ми е работа, тогава кое? Ами, ако всичко излезе така, както го мисля?

Теофан отиде до телефона. Първите две стотинки не свършиха нищо. Вторите го свързаха с някаква възрастна жена, която го посъветва по-внимателно да избира номера. При третия опит чу гласа на дебелия Богдан.

— Първо — каза Теофан, — няма защо да се разбере с кого говориш. Второ, иди и вземи от бюрото ми всичко, което е оставено за мен. Трябва да бъдат пет дописки — за волейбол, една щафета, още веднъж волейбол… така… добре… точно така, и две за футбол. Прекарай ги веднъж през машината и ги стъкми общо до седемдесет реда. И те моля да не проявяваш фантазия, защото спортът не е твоя стихия. Просто да стане ясно кой е спечелил и кой загубил. Хайде, моето момче, че днеска така съм се объркал…

— Търсиха те — каза тихо дебелият Богдан. — Веднъж дежурният, после главният, след това един боксов треньор… и — тук той сниши съвсем гласа си — и Биби те търси, мръсно куче такова. Защо лъжеш момичето? Кого си возил днес в колата си?

— Богдане — извика Теофан. — Моля ти се! Направи седемдесет реда, предай ги на дежурния и го излъжи нещо, а утре всичко ще ти обясня! Моля ти се! На Биби кажи, че съм на конференция, та да почака… Хайде, утре ще ти купя торта!

Богдан каза още веднъж „мръсно куче“ и затвори телефона. Теофан разтри челото си с ръка. Ама, че ден!

Високоговорителите съобщиха, че на ринга ще излязат Асен Чомаков — в синия ъгъл, и Антон Доганов, в червения. Биолчев притегли едно столче и седна до ринга. Ела побутна момчето пред себе си — да се премести надясно, та тя да вижда по-добре. Публиката започна да вика и за Асен, и за Антон. Асен беше известен като безмилостен удряч, неслучайно му викаха Камъка. Имаше хора, които се вдигаха от оня край на града само за да видят как Асен ще изтърбуши още в края на първия рунд противника си с някой страхотен удар в диафрагмата. „Въздуха, Асене!“ — обичаха да викат тия зрители и това беше призив към него не да хвръкне във въздуха или да направи нещо от тоя род, а да лиши противника си от въздух. Два-три удара долу, няколко в главата и накрая — туп! — късо и рязко над линията на пояса и онзи клякаше на колене. Има зрители, които обичат най-много от всичко да гледат как някой се търкаля по земята. Има хора, които най-много от всичко се радват на тежкия край на другите и това изглежда повишава собственото им самочувствие. Сякаш и те са толкова силни, та могат и те да побеждават…

Всякакви зрители има. Веднъж някакъв ентусиаст така се бе развикал „Убий го! Убий го!“, когато единият боксьор бе притиснал другия до въжетата, че се наложи насила да го натъпчат на седалката. Малко след това обаче положението се промени, битият намери отнякъде сила и така подбра противника си, че оня започна да лази на четири крака. Тогава въпросният зрител отново скочи и зарева „Убий го, убий го!“. За него бе все едно кой кого щеше да убие, важно бе да има трупове. Наложи се да го изведат извън залата и понеже продължи да буйствува и на улицата, го набиха. Винаги се намират добри хора, които усмиряват опърничавите.

Антон също имаше своя публика. За него също викаха, само че никога „Убий го!“ или нещо подобно, тъй като Антон нямаше за цел да убива никого. Не само това — той не удряше почти никога силно. Той докосваше противника си леко, сякаш на ръцете си нямаше боксови ръкавици, а четка за обиране на прах. Той просто бързо и ловко, но с достатъчна сила, за да го респектира, пипаше другия по бузите, брадата, гърдите — след това отскачаше, правеше няколко меки стъпки, сякаш танцуваше танго, плавно се гмуркаше под разсвирепелите чукове на противника, още една стъпка, втора и пак: хоп-хоп-хоп! Три чукания, три отметки в протоколите на съдиите. Точка, втора, трета… Публиката тържествуваше — разбира се, неговата публика, — Антон не се боксираше, а показваше урок по фигурно пързаляне. Точка, пета, шеста… Гонг! Разтърсвайки рамене удрячът се оттегляше в своя ъгъл и си мислеше: „Ще ми се откриеш ти, балерино, ще те клъвна аз веднъж…“А Антон облизваше потта, която надвисваше над горната му устна и сядаше задъхан на своето столче. Защото отстрана е лесно да гледаш. Наляво, надясно, едно, едно-две… Даже ти иде да засвириш с уста „Компарсита“. Но я се изправи срещу тези сбърчени вежди, потъмнели очи и фучащи юмруци, всяко докосване на които означава взрив в главата, зашеметяващ пламък, а след това и черна болка! Боксьорът даже няма време и да изохка, той пада покосен, таванът с лампите се люшва, ревът на публиката заглъхва и сред свръхусилието да не припадне чува само противния глас: „Осем… девет… аут!“

Антон познаваше всичко това. Не са един и двама противници като Асен Камъка. За Асен Камъка деветте минути на срещата са изтезание и затова той търси бърз и сигурен край — удряй, удряй, търпи, ако и тебе удрят, пак удряй, още… още… фрас! — и улученият противник се свлича на земята. Асен Камъка не може да усети красотата, скрита в меките линии на движещите се тела, в изящните дъги и елипси, описвани от рамене, лакти, колена и хълбоци, — Антон често си мислеше, че може да се направи следния опит: по тези точки на тялото, които описват най-широки криви при движението, да се поставят различно оцветени метални пластинки. Целият боксов мач да се снима със специална камера, която да запечатва на филма само движението на тези пластинки. След това филмът се проявява и пред зрителите ще блесне най-разкошната от всички виждани феерии, най-невероятната картина и най-абстрактната, но всъщност най-реална представа за очарованието, скрито в най-баналното от всички банални неща — едно движещо се човешко тяло. Разбира се…

Бух! Първият удар на Асен Камъка. Асен има страхотна дясна ръка. Поразяващата ръка, Олд Четърхенд. Още веднъж и ще свършат красивите елипси и дъги и не знам какво си. Очите на четири!

Впрочем, това бе само контролен мач. И двамата противници бяха от един отбор, те просто тренираха пред публика. Съвсем не бе нужно нито да се избиват, нито да се свличат от умора на пода. Това бе…

А, не така, Асене! Нищо лошо не съм ти направил… Я, щом толкова си се засилил, да те пусна край лявото ми рамо да помиришеш ъгъла, пък през това време аз да си взема точката… Пардон!

Антон направи две последователни леки движения с кръста и краката и Асен, понесъл се, сякаш искаше да събори каменна крепост, хукна към въжетата. Публиката изрева „Браво!“, Антон свали за миг ръце, разтърси рамене и издиша дълбоко. Пфу! Тоя Асен като че ли ме мрази до смърт! Защо е всичко това…

А Теофан Кокинов следеше с поглед ту Антон, ту Ела. И даже повече момичето, което бе замръзнало на стола като омагьосано. То бе вперило големите си и пълни с ужас очи в ринга и винаги, когато Асен Камъка политаше към Антон, устата й се отваряше, сякаш тя изкрещяваше, само че без звук. Когато Антон сполучливо избягваше опасността и сам елегантно и леко поразяваше съперника си, лицето й се отпускаше, тя леко помръдваше на седалката и за миг напрежението като че ли изчезваше. В един от тези мигове тя чу тихия глас на възрастния мъж до нея: „Ръката ми посиня, госпожице! Дали ще имате възможност да ми я пуснете?“. Тя бе стискала, без да види, своя непознат съсед за ръката и сега той я разтриваше с виновна усмивка.

А Теофан Кокинов следеше с поглед ту Антон, ту Ела и колкото повече минути минаваха, толкова повече се убеждаваше, че е на прав път. Ела беше момичето на Антон. Днес, когато той случайно я срещна и покани да я отведе до нейната академия с автомобил (след като вече за трети път случайно я срещаше, което разбира се, предизвикваше смях у момичето), той бе почти сигурен, че Ела ще бъде вечерта на контролната среща. Трудно можеше да се допусне, че едно момиче, влюбено в Антон, няма да ходи на неговите мачове. Впрочем и тя самата каза такова нещо. А тя го каза, защото Теофан водеше разговора по избраните от него пътеки — към личността на Антон Доганов, студент по машинно инженерство, боксьор, син на професор Константин Доганов и брат на Андрей Доганов, който пък е студент по скулптура и има приятелка, която се нарича Марта. И Ела се смееше и не виждаше нищо лошо един такъв приятен мъж като Тео да я повози на автомобил и да й разказва забавни неща. Ето защо тя отговаряше на въпросите му леко и свободно, без да се замисля, че всъщност този забавен мъж й е поставил капан. И че на този приятен мъж не му е чак толкова приятно да я вози на автомобила си! Първо, защото той видя изненадата, с която Биби го съзря в колата заедно с предизвикателните плитки и лунички. И второ, защото видя радостта в очите на Ставрев, който също го видя. А щом Ставрев го беше видял с момиче, това означаваше, че новината ще се разнесе за по-малко от двадесет минути по всички меридиани и паралели на планетата, та даже и по-нататък…

Сега оставаше последният рунд и последната проверка: дали Биолчев познава Ела и как се държи с нея. За утре ще остане една случайна среща с Марта, която ще има стойността само на проверка. И след това всичко трябва да се развие светкавично, защото цялата игра може да пропадне.

Теофан се измъкна иззад колоната и тръгна по задните коридори към съблекалните. Асен Камъка бе претърпял поредната загуба. Той бе нанесъл само три-четири удара в тялото на Антон и около триста-четиристотин във въздуха. Не знам дали някога сте се опитвали да набиете въздуха — на пръв поглед изглежда лесно, но всъщност, за да направи това, човек трябва да е много здрав, даже по-здрав от Асен Камъка.

В съблекалнята миришеше на… съблекалня. Да не навлизаме в подробности. Теофан се скри зад дървените гардероби и като си мислеше, че ако някой случайно надникне отзад, доста ще се учуди на неговото присъствие, наостри уши. Отначало се чуваше само дишането на Асен и Антон. След това прозвуча гласът на Биолчев — мек, приятен, галещ. Той окуражи и двамата. И се скара и на двамата. Каза им, че всичко било чудесно, но ако продължават така, ще се намери някой, който ще ги тръшне на пода. След това Асен зашляпа с джапанките си към душа, а Биолчев каза:

— Този Кокинов, нали го знаеш… нещо се увърта наоколо. Днес е возил Ела в колата си. Ще трябва да го отрежеш, ако се появи при теб, няма да правим сензации. А на Ела нито дума — тя няма нищо общо с това. И изобщо не я питай за колата, защото не е виновна. Оня хитрец кой знае как я е залъгал. Нали?

От тавана падна капка вода право в окото на Теофан. От шкафа пред него идваше на талази миризма на гуменки.

— Ясно — каза Антон. — Има нещо, защото днес той беше при нашия портиер. Бил си съдрал крачола.

В съблекалнята нахлу тълпа запалянковци, която съпровождаше следващата слязла от ринга двойка. Гласът на Антон се изгуби в шумотевицата. Теофан направи бърза крачка напред, пъхна се в навалицата и се измъкна навън.

Нямаше нужда да чака Ела, та да види как ще се държи с Биолчев. Всичко бе ясно.

— Биби — каза след малко Теофан. — Конференцията завърши. Искаш ли след двадесет минути да се видим в клуба… какво?… Ало, ало!… Хайде, след двадесет минути…

Предстоеше неговият мач. Двубоят Тео–Биби, в който Биби щеше да гледа тъжно и да мълчи, а Тео щеше да говори неверни неща, в смисъл да измисля разни приказки за случайната му среща с онова момиче с плитки и лунички, която е племенничка на леля му по бащина линия…

Изобщо… хм!

А не е ли по-добре да й обясни всичко и да привлече и нея в играта?