Ясен Антов
Когато две и две правят пет (6)

Семейни истории

Струва ни се, че сме пропуснали да съобщим нещо важно: Антон и Андрей бяха близнаци. И като близнаци имаха еднакво руси коси, еднакво сини очи, еднакви усмивки, еднакво жилави плещи, еднакво дълги крака и ако облечеха еднакви дрехи, не можеха да ги различат даже майка им и баща им. Затова още от дете Антон сресваше косата си право нагоре, носеше син пуловер, а Андрей си правеше перчем и носеше червен пуловер. Като пораснаха намираха начин даже да слагат своя отличителен цвят в облеклото — с тъмносиня и розова риза, тъмносиня и тъмночервена вратовръзка. Даже в училище, когато носеха съвсем еднакви униформи и бяха късо остригани, учителите разрешаваха на Андрей да носи цветна връзка, което предизвикваше завистта и недоволството на другите. Та професор Доганов погледна най-напред синовете си, за да не стане все пак грешка, а след това се поклони на момичетата.

— Здрасти — каза той още веднъж на всички, — извинявайте, ама съм си свършил цигарите. Изглежда обаче, че лошо съм попаднал.

— Вярно е — каза Антон, — тук няма пушачи, но това не значи, че не трябва да се запознаеш с нашите гостенки. Това е Ела — каза той и Ела отново се усмихна мило.

— Моя колежка — рече Андрей. — Учим заедно в академията, само че тя е дизайнер. А това е Марта.

— Тя е пък моя колежка — каза Антон. — Също машинно. Един курс след мене.

Професор Доганов стисна ръцете на момичетата. Марта беше с кръгло лице, къса черна коса и големи кръгли очи. Като тъмно пълнолуние. Имаше вид на здрав човек, който се храни с апетит. „А другата, приятелката на Антон и колежка на… на кого беше колежка… все едно, — прилича на Пипи Дългото чорапче“ — помисли професорът и каза:

— Извинете ме и не мислете, че съм много любопитен. Но все пак трябва нещо да попитам. Вие сестри ли сте?

— Не са — отговори вместо момичетата Антон. — И ако трябва да ти стане всичко съвсем ясно, ето: Ела е моя приятелка и колежка на Андрей, а пък Андрей е приятел на Марта, която е моя колежка. Андрей учи заедно с Ела, а пък аз с Марта.

— Можеше да бъде и по-сложно — каза професорът. — Но, няма значение, всичко се случва. Аз имах един студент, който стана асистент на баща си, който пък беше студент-задочник от по-долен курс, така че моят студент започна да изпитва другия студент, т.е. баща си, поради което баща му подаде молба до ректора да го прехвърлят при друг асистент, за да не си развалят семейните отношения.

— Татко — запита Андрей. — Имаш ли нещо да почерпиш гостенките?

Баща му се почеса по врата. Бяха му изпратили от Грузия бутилка коняк с пет звезди, но да предлага коняк на млади момичета не знаеше дали е много подходящо. Освен това синовете му не вкусваха алкохол, а да седне той да надига чашка сам с гостенките съвсем не вървеше.

— В килера има сладко от вишни — рече той. — Иди, Антоне, и донеси буркана.

— Не знам къде са чинийките — каза Антон. — Ще донеса само буркана и пет лъжички. Пет души сме и ще го изядем цялото, така че няма опасност от захаросване.

Професор Доганов помръдна рамене и погледна момичетата.

— Все пак не сме сами. Не знам дали ще бъде учтиво.

— Няма значение — каза Марта. — Хайде, Тони, донасяй буркана. И една кана с вода. Ще дойда да ти помогна за чашите.

— Точно така — съгласи се професорът. — Няма да надигаме всички каната, поне чаши има в къщата.

Когато след няколко минути двамата се върнаха с пълни ръце, завариха Ела и професора да танцуват танго. Андрей седеше на кревата и пееше в такт: „Рам-пи-пири, тарм-пам-пири…“

— Сладкото е страхотно — каза Марта и се облиза. Пътьом тя беше бръкнала в буркана. — Майка ми правеше същото, ама напоследък започна да купува готови конфитюри. Заповядайте, ето ви лъжичките! Намерихме само четири малки, затова носим и една голяма.

— Тя е за другаря професор! — извика Ела. — Голям човек с голяма лъжица яде! Да ви е сладко, другарю професор!

— Етикецията изисква — каза той — първи да загребат дамите, но тъй като и без това ще повтаряме, приемам. Това е любимото ми сладко между другото. И е последният буркан, за сведение. Дано майка ви, като се върне, направи нови.

И, разбира се, си окапа ревера.

— Снощи — продължи той, като седна на кревата до Андрей — четох една страхотна дисертация. Вулкан от дивотии — труд на един безумно работоспособен глупак. Лепил, снаждал, кърпил и преплитал, можеш да полудееш. Но нямаше как — трябваше да я прочета докрай. И докато четях, изпих един чайник кафе и изядох предпоследния буркан. Този наистина е последен.

Марта огреба дъното и после го изплакна с вода от каната. Като я гледаше как надига буркана, професорът изведнъж си помисли, че е виждал някъде това кръгло лице. Къде ли…, къде ли… Ами да, разбира се, какъв съм недосетлив — глинената глава на Андрей от първия семестър! Тогава той му беше казал да й удължи малко брадата, за да не помисли някой, че я е правил с пергел. Но Андрей му рече, че нищо не разбирал от характерни лица.

— Аз пак ще попитам нещо — каза той. — Не ми се сърдете, но понеже за нас това винаги е било проблем, интересува ме как го решават другите. Вие например — обърна се той към Марта — идвате у дома и търсете Андрей. Отваря ви Антон и как Вие…

— Не знам — Марта се изчерви, — познавам някак си.

— От пръв поглед?

— От пръв — Марта стана морава.

— А Вие? — обърна се професорът към Ела.

— И аз — каза Ела, но не се изчерви. Даже се засмя. — Има нещо неясно в цялата тази работа, но действително познавам Тони от пръв поглед. Даже когато двамата вървят по улицата, ги разпознавам в гръб.

Кой знае защо на професора му стана тъжно. А пък те с майка им и досега ги бъркат. Къпали са ги като бебета, друсали са ги и са им пели, хранили и обличали, гледали са ги всеки ден и въпреки това, ако Антон облече червения пуловер на Андрей, той ще му извика: „Хайде, не се заплесвай, ами отивай на тавана да мачкаш глината!“ Когато Антон започна да тренира бокс, имаше период, в който го познаваше по раменете — бяха му станали по-широки, някак си по-плътни, но след това и Андрей се амбицира и макар да не се отдаде сериозно на един спорт, започна всеки ден да вдига някакви железа на тавана и да опъва пружини. И сега бе същият — плещест, жилав и силен. Пък и работата му бе такава — като хванеше глината…

— Не знам — каза той и пак усети, че му става жал. Родните баща и майка не разпознават децата си, а едни съвсем чужди момичета ги отличават от пръв поглед. А пък може би не са им чак толкова чужди, може би…

— Това е странна работа — продължи той замислено. — Веднъж отидох да гледам как Антон се боксира на ринга. И там, като го видях, си помислих…

— Татко! — извика Антон. — Четири без двадесет! Заседанието ти е от четири! Ще става нужда май да те закарам с мотопеда!

— Да, да — рече професор Доганов, — само това остава! Да се развея из града на мотопед. И без това колегите ми се мръщят, че пуша по време на лекции и пия кафе в студентското кафене. Голяма радост ще им доставя!

И като стисна ръцете на момчетата, хукна навън. След минута се появи с шапка на глава.

— И пак заповядайте! Някоя вечер ще ви поканим на гювеч. Моят брат Станислав е най-големият готвач на света! Довиждане!

— Знаем го — каза Марта. — Чичо Стан е наистина цар!

В тролейбуса професор Доганов си помисли две неща. Първо: добре, че я нямаше жена му. И второ: както тия момичета викат на брат му Станислав „чичо Стан“, нищо чудно след време да започнат на него да му казват „татко Коста“. А на жена му Виолета ще казват…

— Мамо Вили — рече той на глас и се засмя. Кой знае защо, му стана драго.