Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
thefly (2018)
Корекция и форматиране
filthy (2018)

Издание:

Автор: Ясен Антов

Заглавие: Когато две и две правят пет

Издание: първо

Издател: Държавно издателство „Медицина и физкултура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1973

Тип: повест

Националност: българска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“ — Пловдив

Излязла от печат: 30. IX. 1973 г.

Редактор: Максим Наимович

Художествен редактор: Мария Табакова

Технически редактор: Мария Белова

Художник: Александър Хачатурян

Художник на илюстрациите: Александър Хачатурян

Коректор: Мария Боева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8326

История

  1. — Добавяне

Разговор за това, какво представлява жената

Някъде отгоре — сигурно от първия етаж — долетя музика и портиерът Климент си помисли: „По света и у нас! Изтървах новините“.

Портиерът Климент обичаше да следи какво става по света. Наводнение във Венецуела. Нов завод за бира край Чешке Будейовице. Среща на министри на външни работи. Гостуване на певци от Виенската опера. Футбол, циклон и антициклон, точно време.

„Точно сега е времето на новините. И спорт-тото има. А аз ще изтърва всичко заради тоя мошеник“ — и портиерът Климент реши да действува.

— Не мърдай! — извика той. — Виждам те!

Разбира се, той нищо и никого не виждаше. Крушките в коридора на мазетата бяха отдавна изгорели и Климент най-малко три пъти бе молил касиера на дома да отпусне пари за нови, но оня все отговаряше: „Нека тия, дето ги горят, първо си олющят носа в тъмното, па тогава ще купим нови!“ А ако сега имаше крушки, Климент щеше да щракне ключа, светлина щеше да залее коридора и той щеше да види кой се спотайва толкова време в ъгъла. Щеше да разбере какви са намеренията му и главно дали не е задигнал вече нещо.

Някой може да каже, че да се стои на тъмно с непознат човек, при това с явно нечисти помисли и отгоре на всичко в едно забутано и глухо мазе, не е много разумно. Ще се приближи оня с котешки стъпки, ще протегне ръка с някое дърво, ще те хлопне по главата и после — хайде по поликлиники, болници, та даже и по още по-неприятни места. Човешкият живот е нещо много крехко, за да се излага току-така на опасност. А пък и в края на краищата, нали си има милиция, която бди над личната и обществена собственост, защо трябва отделният гражданин да рискува спокойствието си и откъде накъде…

Но това, кой за какво трябва да бди, кой какво трябва да пази и прочие, е една твърде обширна тема и нито Климент имаше време да мисли по нея, нито ние с вас можем сега да седнем да разсъждаваме. Защото в ъгъла наистина се таеше човек.

— Виждам те! — извика пак Климент. — Не мърдай!

— Виждате баба си! — каза онзи ядосано. — И престанете да викате, а запалете една клечка кибрит, че си съдрах панталона.

И се чу шум от събаряне на дъски и железарии и портиерът Климент се захили. Непознатият се бе наврял в старата каца от зеле, която вече три години се търкаляше из коридора, но собствениците й, Първанови от апартамент № 10, твърдяха, че подлежала на ремонт и не я изхвърляха на боклука.

— Сега ще видим коя е баба ми, разбойник с разбойник — рече Климент и реши, че както оня е седял досега в мазето, ще поседи още малко. И като се измъкна през вратата към стълбите, превъртя ключа и се спусна нагоре. — Сега ще видим коя е баба ти, мой човек!

След две минути той се върна с фенерче, отключи, блъсна вратата и светна.

— Излизай, внуче! — изръмжа той. — И не прави опит да се съпротивяваш! Хайде, че ми изстинаха краката да те дебна!

И завъртя лъча на фенерчето.

Но от крадеца нямаше и помен. Вратата към двора зееше, от улицата долиташе звън на трамвай, вятър смиташе листа от тополите и пълнеше мазето.

— Избяга, кучето! — изруга на глас портиерът Климент и си помисли, че явно младостта отдавна е минала и той, Климент, ефрейторът от Петнадесета Дунавска дивизия, който на фронта бе заловил с голи ръце трима германци, за което лично генералът го награди с орден и лента, вече не става за нищо. Та дори един крадец по мазетата не може да пипне, а онзи се беше наврял като мишка в капан!

— Не може ли? — изпъна се изведнъж той. — Я да видим! Я да видим къде е изчезнало момчето!

Защото дворът бе ограден с висок тухлен зид и само котка би могла да го прехвърли. Климент се спусна навън, зашари със светлината наляво и надясно, обиколи зида, надникна зад пейката в ъгъла („Тая пейка трябва изобщо да я махнем. Кой ли идиот ще вземе да сяда на нея, когато отсреща има такъв парк!“). Провери и в кофите за смет, макар в тях да бе невъзможно да се скрие някой…

— Стълбите! — блесна изведнъж в ума му. — Оня се е скрил зад вратата и когато съм отворил, е излязъл зад гърба по стълбите. Но ще има да взима!

Още миналата година Климент бе успял да убеди касиера на дома да отпусне пари за една специална брава. Такава, която се отваря и отвън, и отвътре само с ключ, та да не могат разни случайни хора и пройдохи да си влизат и излизат, когато им скимне, и по тоя начин да отварят работа на портиера, пък и евентуално да нанасят щети. Тази брава обаче създаваше много ядове на разсеяните обитатели. Те забравяха ключовете си, поради което ставаше нужда или да се връщат и да ги търсят, ругаейки новата техника, или да стоят вън на студа и да свиркат с уста „Кажи ми, Кармен, любиш ли ме ти“, докато отгоре ги чуят и им хвърлят ключ. Но така или иначе, бравата вършеше добра работа, та ето даже и сега нямаше да пусне крадеца да избяга.

Крадецът стоеше тъжно край входната врата и отупваше с ръка сакото си.

— Предавам се — каза той, — но без много шум. Да влезем у вас и да се разберем. А ако имате игла и конец да си зашия панталона, ще бъде чудесно.

Я вижте какво стана! — и показа десния си крачол.

От коляното надолу шевът се бе разпрал. Подаваше се крак, обут в чорап на ромбове. От коляното към чорапа течеше кръв.

— Можеше и по-лошо да бъде — каза портиерът. — Дай си паспорта и недей много да знаеш!

И го сграбчи за реверите. Стар, стар, ама ако се опита да бяга, ще го тръшне на земята. Тия номера на него не му минават — уж панталонът скъсан, уж крака си одрал и не знам какво си, уж говори тихо и възпитано, а после — гони Михаля!

— Къде ти е паспортът?

— Ще ви го покажа, бе другарю — каза онзи, — нали се разбрахме, че се предавам. Хайде, да влезем у вас и всичко ще се оправи. Вижте ме на какво приличам!

И Климент отвори вратата към своето малко портиерско жилище, натика вътре пленника, мислейки си какъв свят се е навъдил — вместо да се свие и да си кротува, да моли за милост и пощада, иска да го канят на гости и да му кърпят гащите.

— Ютия ще трябва ли? — и го тръсна на един стол.

— Сигурно ще трябва — каза онзи. — А сега, ето паспортът ми. Мога ли в това време да се измия?

Паспортът беше редовен. Издаден от Първо районно управление, с печат, снимка и прочие. Теофан Василев Кокинов, тридесетгодишен, живущ улица „Розова градина“, номер дванадесет, неженен, по професия…

— Къде работиш? — попита Климент. — Печатът на учреждението ти не е много ясен.

— Журналист съм — каза пленникът. — Работя във вестник.

— А като работиш във вестник, можеш ли да опишеш в него как съм те пипнал в чуждо мазе като плъх, как не те е срам, бе другарю, ти, дето учиш хората на акъл и поведение, да правиш такива работи

На вратата се позвъни.

— … дето и най-изпадналият човек се срамува да ги прави…

Климент махна с ръка и отиде да отвори.

— Добър вечер, бай Клименте — каза някой, — пак съм си забравил ключа. Би ли ми услужил, извинявай много…

— Гледай сега какво, Антончо — чу се гласът на портиера, — аз ще ти услужа и сега, пък и като се връщаш, та да не свириш като щиглец под прозорците. Ама не е хубаво. Аз да забравя, както и да е — вече съм стар. А ти си млад човек и къде си губиш акъла, аман от тия момичета, дето ти го взимат… Впрочем, я ела да ти покажа едно интересно пиле…

И бай Климент вкара в стаята висок млад човек с тъмносин пуловер и каубойски панталони, с торба през рамо.

— Тоя… — подхвана портиерът, когато новодошлият застана срещу пленника.

— Добър вечер! — неочаквано извика младежът. — Какво правите тук, другарю Кокинов? Здравейте!

— Здрасти, Тони — рече онзи. — Закачих си панталона на една ограда, та влязох при вашия любезен портиер да го закърпя. Човек не знае какво може да му се случи. А ти тук ли живееш?

— Тук — каза Антон — на втория етаж. Бай Клименте, това е другарят Кокинов, спортен коментатор, той веднъж писа за мен във вестника, помниш ли — аз ти показах дописката? Когато спечелих през пролетта… Вие къде отивате сега, другарю Кокинов? Ако нямате нищо против, мога да ви откарам с мотопеда — аз отивам към залата.

— Не, благодаря — рече Кокинов. — Отивам в редакцията. А пък и трябва да си закърпя панталона. Главният, ако ме види така, ще помисли, че съм се бил някъде.

— Вярно — каза момчето, — вие, журналистите, трябва да бъдете винаги изрядни. Аз обаче побягвам, че съм закъснял. Бай Клименте, ела да ми отвориш, моля ти се. И много здраве на леля Мара! Довиждане, чао!

 

 

— Виж сега какво — каза портиерът след един час, когато жена му се върна от пазар и започна да реже зеле в кухнята. — Светът се обърка, Маро. Ти знаеш ли какво значи журналист? Знам, че ще ми кажеш, че знаеш. А пък аз ще ти кажа, че нищо не знаеш. Образовани хора, пишат по вестниците, и по телевизията излизат, а се врат по мазетата и обират прахоляка, дрехите си късат, дето се вика, на маймуни се правят и се излагат — може ли такова нещо!

— Значи, това е само любовна история — каза леля Мара. — Тоя твой журналист е залюбил някоя от нашата къща. Може да е и оная Даниела от петия етаж, дето носи палто до земята, а под палтото ходи с една пола до… — Леля Мара показа докъде е полата. — Значи, тя е страхотна фръцла, Климе, аз да съм й майка, като ще я хвана за палтото…

— Остави я ти Даниелка — рече бай Климент. — Аз, да ти кажа право, нямам нищо против палтото й. Ама тоя бе, журналист, известна личност, ето — познава се с Антончо, на професора сина — той из мазетата да се крие… а пък после даже не си заши панталона, само го закачи с две безопасни, метна се на един автомобил и запраши…

— Е, тя ще е съвсем дълбока — рече леля Мара. — Щом има и автомобил, много е хлътнал по Даниела… я вземи да режеш, че ме заболяха ръцете…

— Маро — каза бай Климент след малко. — Зелето ти ми се вижда екстра. Отдели малко в една чиния да го опитам с ракия.

Той отвори кухненския долап и измъкна едно шише.

— Браво! Добро е. А аз тая работа няма да я оставя така. Журналист, журналист, ама защо избяга като подгонен с автомобила… Я дай малко червен пипер.

— Може да е видял фръцлата — рече замислено жена му. — Жената, Климе, е голяма работа. Ти знаеш ли какво значи, когато една лисица си завърти опашката?

— Знам — рече Климент. — Не съм вчерашен.