Ясен Антов
Когато две и две правят пет (12)

Още едно начало

Ако сега не четяхме книга, а гледахме кино, образът пред нас щеше да се замъгли, бели облачета щяха да нахлуят в екрана, говорът щеше да стане неясен, а музиката да заглъхне. И ние щяхме да разберем, че ни предстои да се пренесем в минало време, т.е. режисьорът си е послужил с така наречената „ретроспекция“, за да ни изясни предисторията на историята. В такива случаи героят обикновено се явява или като дете, или като младеж, бабите стават девойки, генералите — младши лейтенанти, а началник-отделите — обикновени деловодители. И това връщане назад във времето и в биографията носи размисъл и мъдрост и героят започва да се държи по-умно от по-рано, става по-честен, върши деяния по-смислени и изобщо от екрана се разнася лек дъх на благородство. И малко тъга има в този внезапен скок в миналото, защото той е скок към безвъзвратно отлетели неща, но това чувство се компенсира с ползата, която героят е извлякъл от вглеждането в своите минали дни.

Използуването на „ретроспекция“ става често в киното и по-рядко в живота.

В случая и ние ще се върнем малко назад, но без претенцията да правим по този начин героите си по-умни или изобщо да ги накараме да мислят. В случая ще се върнем назад само за да стане по-ясно поведението на журналиста Теофан Кокинов и тревогата, която то предизвика у треньора Фердинанд Биолчев.

И така, бе отдавна.

Бе времето, в което жената на професор Константин Доганов, сломена от упорството на Антон, бе вдигнала бял байрак — щом синът й чак толкова иска да се занимава с този „див“ спорт, да се занимава. Добре, че другото й дете, Андрей, бъдещият Микеланджело Доганов, излезе по-разумен и й даде дума, че не изпитва никакво влечение към размяната на удари и че никога няма да стъпва на ринга. Бе времето, когато раменете на Антон видимо наедряваха, ръцете му се изпълваха със сила, а краката му ставаха плетеници от игриви мускули. За първи път двамата братя се разделяха — единият внесъл в живота си нещо ново, другият останал едно стъпало по-назад. Андрей се радваше заради брат си, тържествуваше при първата му победа, даже се хвалеше с него. Още от първолашките години бяха един до друг — в училището, в игрите, в увлеченията, пакостите, наказанията и тържествата. Бяха приблизително равни в успеха, почти равни в спортните игри и съвсем равни в очите на приятелите им (и момичетата, разбира се) — Антон и Андрей, Андрей и Антон. Сега за пръв път единият щеше да се радва на успехите на другия, успехи, които той не можеше да достигне. И в тази радост, колкото и чиста и истинска да беше, имаше нещо смущаващо. Двама братя се разделяха, единият ставаше пръв, а другият естествено втори. И то не в друго, а в проявата на мъжество!

Ето, това е нещо, което иначе умната и добра майка Виолета Доганова не можа да разбере.

И Андрей се нахвърли върху спортните пособия на брат си като дълго държано на верига зверче. Започна да си ляга вечер преди него, за да стане сутрин преди него и грабне гирите, ластиците и пружините, за да бяга крос из гората, да плува до зашеметяване в басейна. Разчерта разни листове на графи и всеки ден в графите се появяваха все по-големи числа: тежестите, вдигнати над главата, се увеличаваха, минутите, прекарани в усилие, нарастваха, а и желанието по-често да прегръща брат си през кръста и да се опитва да го повали на пода явно ставаше все по-голямо и по-голямо. Макар и, разбира се, съвсем неосъзнато.

Ето, това бе още нещо, което иначе твърде умната и добра майка Виолета Доганова пак не можа да забележи.

Андрей просто искаше да бъде като брат си, да му бъде разрешено това, което е разрешено на Антон, да бъдат отново равни. Родители (извинете ни за поучителния тон!), никога не делете децата си на първо и второ! Децата по начало трудно приемат степенуването и подреждането на хората, мъчно разбират защо има различия, категории и класификации, защо едни са първи, а други последни, защо бащата на Иванчо има служебен автомобил, а бащата на Стоянчо няма. А когато това делене се извършва от самите родители…

Още повече в случаи, когато става дума не за друго, а за проява на мъжество! Двамата носят еднакви обувки, еднакви ризи и пуловери, а само единият може да се боксира!

Професор-доктор Константин Доганов изобщо не обърна внимание — той бе приятел със студентите си, приятел с децата си, приятел с всички. Но бе свикнал за децата да се грижи жена му. Някой може да каже, че просто жена му е иззела правата и задълженията му по отношение на синовете и дъщерята, че го е изолирала и дискредитирала. Може и така да е. Но на нас ни се струва, че много мъже приемат, с удоволствие това „обезправяване“, „изолация“ и „дискредитиране“, тъй като то им носи по-малко главоболия и много повече удобства. Както сте разбрали от досегашния ни разказ, професор Доганов ни е много симпатичен, но едно такова съмнение се прокрадва в главите ни, молим за извинение.

Един ден чичо Стан видя как Андрей, като минаваше покрай окачения в ателието чувал с пясък за Антоновите тренировки, стисна зъби и с такава сила шибна чувала, че ако това бе човек, щеше да падне мъртъв. Чичо Стан не бе имал никога деца, но познаваше проблема за младото поколение доста повече от своя увлечен в книгите брат и от своята енергична, но невинаги съвсем далновидна снаха. Андрей удари чувала със злоба, а каква злоба може да изпитва човек към един кротко висящ чувал, дето нито му е направил нещо лошо, нито може да му направи? А Андрей го удари със злоба! Със стиснати зъби и с изпъкнала на челото вена. Прас!

Откъде е дошло това чувство и срещу кого е насочено?

— Асен Камъка тикви да яде пред тебе! — рече чичо Стан. — Ако и лявата ти ръка е като дясната, ти можеш с два последователни удара да свалиш на земята двама най-отракани боксьори. Я удари и с лявата!

Андрей го изгледа учуден, лицето му се отпусна, в очите му светна смях, но изведнъж пак се стегна. Той се приближи до чувала и го перна от другата страна с лявата ръка. Прас! — ако това бе човек… добре, че не бе човек.

— Андрейка! — извика чичо Стан. Той винаги го наричаше така и момчето малко се сърдеше, но на чичо Стан бе разрешено всичко. — Ти си като парен чук. Тебе могат да наемат да набиваш колци за ограда — за половин ден можеш да оградиш едно текезесе. Я удари още веднъж-дваж…

И Андрей направи това, което малцина добре тренирани боксьори могат да направят. Той изсипа една такава градушка върху чувала, едно такова бясно редуване на поразяващи удари с лявата и дясната ръка, което изисква не само мускулатура, дробове и сърце, но и една прецизно работеща в главата машинка. Тази, дето с невидими жички ръководи светкавичното изхвърляне ту на едната, ту на другата ръка, ръководи точното взаимодействие, която пресмята светкавично, приема и обработва — с други думи, този компютър, вложен от природата във всеки един от нас, дето сега се опитват да го заместят с изкуствен и с който се надяват не само да решават най-сложни шахматни задачи, но даже и да пишат стихове. Разбира се, във всеки човек си има по един съвсем различен компютър и затова нито всички сме гении, нито всички сме кретени. И „слава богу“, както казват бабите, защото едно общество само от гении е съвсем равно на друго само от кретени. Но, както и да е. Да се върнем към Андрей.

Или по-точно към чичо Стан. Станислав Доганов мълчеше като човек, който никога през живота си не е знаел да говори. Той се мъчеше да намери една, две или пет подходящи думи и да ги каже на племенника си, защото племенникът му чакаше. Той се опитваше да събере в главата си поне едно подходящо изречение, но бе безсилен. Защото той изведнъж разбра нещо, което… не, по-точно той разбра няколко неща. Преди всичко, че с този порой от удари Андрей си изплака огорчението, чувството за пренебрегнатост, ревността. Андрей не удряше чувала — той бе посегнал на цялото си обкръжение, на обстоятелствата, които го бяха разделили от брат му и го бяха поставили по-ниско, на погрешното желание на майка му да го задържи само в ателието, където да мачка глина и да прави човешки глави, за да прослави като велик скулптор себе си и рода на Догановите. Чичо Стан разбра и друго, че това бе изблик и на една възхитителна физическа сила, до която Андрей, съревновавайки се тайно с брат си, бе достигнал сам. Фанатизмът в неговите тренировки го бе превърнал в кълбо от неподозирана мощ и желание за изява и ако това кълбо се размотаеше изведнъж, тежко и горко на този, който ще се случи наблизо. Чичо Стан видя пред себе си човек, който бе готов да се качи на ринга и да се бие едновременно с пет души.

— Ти… — каза той. — Аз…

Изкашля се. Човек винаги усеща, че нещо в гърлото го дразни, когато не знае какво и как да каже.

— Аз знаеш ли какво си помислих, Андрейка — рече той бавно. — Хм… Не знам как ще погледнеш на това, но… всъщност в това няма нищо лошо и ако ти…

Андрей поклащаше леко чувала с ръка и мълчеше.

— Като те гледах как бъхтиш чувала, си помислих, че аз може… да ти покажа някои неща, та да можеш да си играеш с брат си… просто така, за удоволствие.

Пред очите му се мярна сянката на снаха му. Когато преди години разрушиха тясната стара и грохнала къща и им дадоха два апартамента в тази кооперация, той бе почувствувал, че Виолета Доганова бе замълчала. Може би в себе си е криела надежда, че чичото — кумир за момчетата, ще отиде в друго жилище и няма да се меси във възпитанието на децата. Но той взе малкия едностаен апартамент горе, а те останаха два етажа по-ниско, в големия и просторен апартамент, и пак бяха заедно. Чичо Стан си беше член на семейството, макар и отделен с две бетонни плочи. Той видя и очите на снаха си по време на многобройните разговори за бокса на Антон и тези очи трудно можеха да се определят като ласкави. Ето че сега той отново се намесва между нея и синовете й… А в края на краищата тя може да не е съвсем права, но е майка! Тя обича и двамата и затова — не, така не бива! Андрей видимо страда и човек трябва да е съвсем късоглед, за да не разбере това. Нека гръм и трясък се изсипе на главата му, той ще ги посрещне и ще ги понесе. Това момче се мъчи и трябва да му се помогне.

— Аз обещах на мама — каза Андрей. — Ти знаеш колко трудно тя се съгласи Тони да боксира. Но аз бих могъл наистина само за себе си, без никакви двубои, рингове и прочие. Ако ти искаш просто така… — и изведнъж се засмя — просто така… за обща култура, а?

И чичо Стан се засмя. Андрей намери приемливата формула.

— Разбира се, — каза той — само за обща култура. Та ти нямаш представа колко излишна енергия изразходваш, като махаш ръцете си наляво и надясно. И колко, като ги махаш, оставяш главата си и тялото открити. Само да сложа едни ръкавици и мога да те улуча поне пет пъти за двайсет секунди, а в това време ти ще пъхтиш и ще фучиш около мене.

— Сложи ги, де — каза Андрей. — А пък аз обещавам да не те удрям силно.

И така започна.