Ясен Антов
Когато две и две правят пет (8)

Доклад до ръководството

Телефонът отново иззвъня и Геренски посегна към слушалката. Но Биолчев, бърз като невестулка, го изпревари и я грабна. „Не, няма го другаря Геренски. Някъде навън е… не, няма да идва до обяд. И Биолчев го няма… не знам къде е… дочуване.“ Гласът му бе такъв, че и родната му майка не би го познала.

— Да караме нататък. Тази година доведох двама готови, Гошо и Пимпо. Антон също дойде шлифован. Онзи старият, Станислав Догански, го беше приготвил, на мен ми бе нужно само малко да го настървя. Така че в три категории без никакви мъки си набавихме хора. Славчо и Петко ще ги сваля в по-долни категории. Единият само с три килограма, другият — пет. Асен Камъка ще го кача по-високо. Той е толкова як, че може да се бие с много по-тежки от него. Останалите — какво бог дал. Може и да спечелят; може и да загубят, но за мен те не са интересни. Аз да си вържа сигурно победите в шест категории — шапка на тояга. Така че ти не бери грижа, а пиши в доклада до ръководството, че няма начин да не грабнем купата отборно. Нали това желаят шефовете, да имат купа? Пиши сега…

Геренски рисуваше човечета по листа. От една страна, му се искаше по-скоро да свърши този досаден доклад, от друга — се колебаеше, защото само преди две седмици в ръководството на дружеството го бяха драли така, че още не можеше да дойде на себе си.

— Добре де, Фери — каза той бавно, — а общата бройка на практикуващите бокс? А юношите, а децата? Ти знаеш ли какво ме правиха началниците? На пух и прах ме направиха.

— Слушай бе, човече! — ядоса се Фери, но бърже коригира гласа си. Все пак Геренски стоеше по-високо от него в клубната йерархия. Биолчев беше треньор, а Геренски бе заведущ отдел. Геренски не беше лош човек, само дето беше глупав.

А Фери познаваше добре душите на хората. Той знаеше какво значи една купа за ръководството на дружеството. Става тържествено награждаване, Фери избутва напред председателя, сам той стои отзад. Телевизията снима, вестниците пишат, купата блести в ръцете на ръководителя. И тогава никой няма и да помисли, че Фери само е надъхал като зверове няколко млади бияча, че е изплел една фина и нежна кошница от хитри ходове, а работата с юношите, с подрастващото боксово поколение, е забравил.

— Никъде не гонят треньор, драги ми Геренски, — каза той тихо и убедително, — който е донесъл купа на дружеството. Гонят тия, дето уж много залягат над планове и задачи, а ги няма в тройката. Така че…

Телефонът отново иззвъня. Биолчев отново каза, че нито Геренски, нито Биолчев са в канцеларията, много съжаляваме и дочуване.

— А пък имам и едно друго момченце, Чавдар се казва. Боксира се като първия човек, но носи бой като чувал. Него ще пусна на приятелския турнир да претрепе петела на „Устрем“, а след това, ако ще да върви по дяволите. Само веднъж да му удари големите тупаници и ще го прати в друга категория и без това оня доста пълнее и все кисне в сауната. Така че…

На това място Геренски, който се чешеше с молива по главата, го прекъсна. Каза му, че от време на време ушите му глъхнели, та не чувал. И сега нищо не бил чул за комбинациите на Биолчев, той просто имал да пише доклад. Доклад за правилната работа с младите боксьори, водена според думите на другаря треньор Биолчев методично и целенасочено, която е гаранция за много успехи…

— А пък аз, за разлика от тебе чувам! — извика Биолчев, но не можа да продължи. Геренски отново взе думата.

— И баба знае да отмъкнеш двама-трима чужди боксьори и да им обереш каймака, а още двама-трима да принесеш в жертва…

След това се скараха. В стаята се разнесоха викове: „Твоите крака се клатят, шефе!“, „И твоите се клатят, Биолчев!“, „Ти много добре знаеш…“, „Каквото знам, то си е за мене, тарикат с тарикат!“, „Значи измиваш си ръцете, лисицо такава…“ И прочие. Когато двама мъже са ядосани, те говорят на висок глас и не подбират много изразите си.

Телефонът иззвъня точно на време. Разговорът бе подновен по-спокойно.

— В края на краищата всеки отговаря за себе си. Работата е да убедим ръководството. Един умно написан доклад и ще ни оставят на мира. Дай да помислим… например: „Венец на дейността на секцията ни ще бъде спечелването на блестящата кристална купа, която още веднъж ще покаже на спортната общественост, че усилията на ръководството на дружеството и на треньорите са били целенасочени и перспективни…“ Какво ще кажеш?

— Добре де, а годишният отчет? Даже да вземем купата, как ще нагласим бройките?…

— Слушай бе, Геренски. Миналата година плувната секция изкара на републиканското само седем души, но ги пуснаха във всички възможни дисциплини и щафети и така отчетоха общо не знам колко си бройки. А лекоатлетите? Секцията не устрои ли един масов крос, като изкара да бягат цели четири училища, и по тоя начин отчете занимания с близо хиляда и петстотин деца? Така че нека аз уредя моите шестима да вземат купата, пък ти не бери грижа. Две и две правят пет, Геренски, стига да можеш да ги сметнеш, както трябва!

— А няма ли възможност и някоя индивидуална да клъвнем? Ти знаеш ли началниците как ще се зарадват и как…

Фердинанд Биолчев стана и отиде до прозореца. Ако Геренски не бе чак такъв глупак, той би споделил с него своя гигантски план. Той би му разказал как една мисъл, която отдавна се въртеше в главата му, и едно съмнение, което го чоплеше отвътре, изведнъж се бяха превърнали в сигурност, че е дошъл моментът Стария Лисиц да направи своя голям удар. И как, разбрал, че в ръцете си държи нишките на фантастична комбинация, бе извикал от радост на трамвайната спирка, а също така бе направил вече и първите стъпки към осъществяването на идеята. И как…

Не, Геренски е глупак и страхливец. Той не е играч от класа. Четири аса да му дойдат в ръцете, няма да ги използува. Не четири — пет да са, пак ще ги пропасува! Той един доклад не може да направи сръчно, а на шефовете дай им само доклади. Те нямат време всичко да проверяват и разучават, те четат доклади.

— Не е изключено — каза той със своя шести или седми глас. Онзи глас, дето крие приятни, обещаващи тайни. — Аз имам нещо на ум, Геренски, а ти знаеш, че когато на Фери нещо му дойде в главата, не го изпуска.

И му идеше да се изсмее с глас на този наивен заведущ отдел, който си мисли, че Стария Лисиц се е родил вчера и не познава света. Само да си отвори устата пред него и всичко ще пропадне. Възторгът, който посредствените хора изпитват от някое чуждо хрумване, ги прави ентусиазирани и словоохотливи, те се спускат да разправят наляво и надясно, сякаш са го измислили, търчат и крещят: „Ти знаеш ли, ти знаеш ли…“ А нито сега, нито утре, нито другиден някой щеше да разбере тайната на Фери. Може би едва след години, когато напусне спорта и отиде в къщичката си под Витоша да сади малини и френско грозде, той ще разкаже тази история, за да се смеят всички на глупаците, които Фери е изиграл, а и той самият ще се смее, защото ще бъде последен. Но дотогава — тишина и мълчание! Ни глас, ни звук, само внимателни, разчетени стъпки, които ще го доведа до успеха. А за Фери Биолчев успехът вече се състоеше в оставането му още две години на тази работа и с тази висока заплата. (Както е известно, три години с висока заплата осигуряват и по-висока пенсия.) Старият Лисиц бе празнувал твърде отдавна четиридесетия си рожден ден, а неговото най-твърдо убеждение бе, че умният човек се бори до четиридесетата си година и за слава, а след това само за пари.

Съвсем ненадейно той си спомни за Теофан Кокинов и настроението му се развали. Тфу, че противен тип е тоя журналист…

— Да свършваме, Геренски — каза той. — Хайде, че глава ме заболя. И така, пиши: „Венец на дейността ни ще бъде блестящата кристална купа, която още веднъж ще докаже на спортната общественост, че усилията на ръководството…“

Геренски попита дали няма да е още по-добре, ако се прибави и „лично на другаря председател“. Биолчев помисли известно време и каза, че ще бъде малко прекалено.