Ясен Антов
Когато две и две правят пет (22)

Непредвидени танци

От време на време човек попада и на вежливи келнери.

— Сега ще намерим две места — каза младият мъж със съмнително чиста бяла риза, но затова пък с папионка. — Елате с мен.

Асен Камъка поведе дамата си след келнера. Ресторантът бе претъпкан, та трябваше да се мушат между маси и столове и да прекосят дансинга, на който приплескани една в друга се люлееха няколко десетки двойки.

— Мътна и кървава — изръмжа Асен Камъка, — трябва да изхвърлят половината от тия келеши…

А иначе той можеше да бъде и нежен. Даже понякога казваше на дамата си „маце“.

— Заповядайте — пресрещна ги зад дансинга келнерът. — Ето тук има две свободни места, другарката и другарят няма да имат нищо против вашата компания. Моля!

Другарката и другарят на масата нямаха нищо против. Те ядяха кебапчета и пиеха газирана напитка „Алтай“. Другарката беше с къси руси плитки и лунички по лицето. Другарят бе Антон Доганов.

— Мерси — каза момичето на Асен Камъка. — Добър вечер, нали няма да ви притесняваме?

Антон Доганов поднасяше в момента половин кебапче към устата си. Половината кебапче остана да виси във въздуха. Асен Камъка пък примижа като ослепен от силна светлина.

— Моля — каза Ела. — Ще ни бъде приятно. И ние лично сме попадали в подобни положения, а пък един наш познат веднъж седна на маса, на която вече бе заела място жена му с някакъв непознат кавалер. Дамата на нашия познат пък от своя страна бе абсолютно непозната за жена му. Случват се такива неща.

— М-м-м… — каза Асен Камъка.

— Понеже никъде нямаше свободна маса — започна живо приятелката му, а Ела рече: „Моля, моля!“

Оркестърът свиреше „Лъв стори“. Певицата съобщаваше на всички, че щом животът започне, започва и историята на една любов. Танцуващите, изглежда, бяха съгласни с нея, защото не протестираха срещу теснотията. Влюбеният, както е известно, може да живее и в сламена колиба.

Особено приятна гледка за окото представляваха възрастните двойки. Просто човек се освежава, като види щастливи побелели хора.

— Значи, като ги скивам тия дъртаци — каза Асен Камъка, — нервите ме хващат. Не вземат да си гледат внуците…

— Че защо? — попита Ела. Четиримата си бяха стискали ръце, така че нормално бе да се води общ разговор. — Толкова са мили!

Момичето на Асен Камъка също каза, че нямало нищо лошо в това възрастни семейни двойки да излизат вечер на танци.

— Семейни! — извика Асен Камъка и наду бузите си, сякаш щеше да се разсмее. — Колкото ние с тебе сме семейни! Айде, стига номера!

И си дръпна с пръст окото, за да покаже, че вътре плува параход.

След това си поръча една сливова със салата от краставици, свинска пържола и бутилка „Каберне“, а за момичето каза да донесат едно ликьорче, а след това медальон с гъби и бира. Тоя професорски син ще види как се води мадама на ресторант!

Антон и Ела кротко ядяха кебапчетата си и пиеха „Алтай“. Разговорът не вървеше, та след като привършиха с яденето, станаха и отидоха да танцуват. Ела каза, че нямало нищо лошо в тази случайна среща, в края на краищата какво от това, че Асен гледа Антон на кръв, нали нито са се карали, нито са се били…

— Хм — рече Антон. — Той би ме пребил, ако можеше.

— Започне ли животът… — пееше певицата.

— А момичето му е много симпатично — каза Ела. — Такова е миличко…

— Започва и историята на една любов…

Един от възрастните танцьори ритна Антон и му се извини.

Като се върнаха на масата видяха, че зад стола на Ела се бе изправил младеж с дълги коси и широка катарама на пояса.

— Не може — чуха те да изръмжава Асен. — Айде, гледай си работата!

Дългокосият гледаше настоятелно момичето в очите.

— Чу ли, какво ти казах? — надигна глас Асен. — Не може да я каниш. Айде, заминавай!

Дългокосият сега впери очи в Асен. В погледа му имаше презрение и даже устата му се бе извила настрани.

— А ако госпожицата иска да танцува?

Но все пак се оттегли бавно, защото Асен бутна стола си назад и понечи да се изправи. В края на краищата…

— Значи — рече Асен и отпи от виното, — ако тоя тарикат още малко се бе задържал…

Ела и Антон седнаха на местата си. Келнерът им донесе още две бутилки „Алтай“.

— Може ли? — каза някой зад тях. Беше друг младеж, също дългокос, по лицето му имаше пъпки.

— Какво искаш бе? — кипна Асен и остави чашата. — Преди малко разкарах един, сега ти се мъкнеш!

Антон забеляза, че от съседната маса, на която седяха само младежи, се надигнаха едновременно трима да видят какво ще стане.

— Аз каня госпожицата на танц, а не тебе…

— А пък аз ти казвам…

Също както и предишният, и този изкриви устата си презрително и се оттегли. Приятелите му от съседната маса се изкискаха и седнаха.

— Ела да танцуваме — каза момичето на Асен и го хвана за ръка. — Хайде ела, точно свирят танго.

— Няма да танцувам — изръмжа Асен и отново надигна чашата. — Да не би да ме е страх от тия келеши, та ще ставам аз да танцувам! Ще си седя тука с тебе и ако дойде още някой…

Ефектът от погълнатия алкохол винаги се чувствува по-силно, когато времето за консумация е късо. Асен бе изпил вече сливовата ракия и бе преполовил бутилката вино.

А този, дето Асен очакваше да дойде, наистина дойде. Трети млад човек, отдавна неподстригван, изискан и тъжен. Той даже дума не пророни, само се поклони към дамата…

— Ако искаш с мене — може! — рече Асен Камъка и в гласа му се появи многообещаваща нежност. — Ела да изкараме едно танго, ама навънка, че тука е тясно…

И се надигна.

— Асене! — извика момичето, но той го блъсна.

— Като си толкова дявол — каза онзи, — да излезем. Какво ми се бабаитиш тука на масата?

— Асене! — извика повторно момичето, даже Ела отвори уста да каже нещо, но явно нямаше смисъл. Асен бутна стола си и като гледаше оня в очите, тръгна бавно към вратата.

От съседната маса се надигнаха всичките четирима.

Антон гледаше втрещен.

— Тони — извика Ела, — те ще го пребият! — Не виждаш ли, че са пияни!

— Боже господи — хвана се за сърцето Асеновото момиче. — Винаги като излизаме, става по нещо…

Ако се съдеше по тона й, явно тези неща, дето са ставали, не са били много приятни за нея. Въпреки че жените обичат заради тях да се бият мъже.

— Антоне! — извика повторно Ела. — Иди му помогни, разтърви ги, че ония ще го утрепят! Не виждаш ли каква банда са, те само за това са дошли…

А Асен беше пил ракия, след това вино. Асен щеше да се бие и нямаше значение, как ще свърши боят — Асен можеше да понася удари. По-важното бе, че ако той се сбиеше, при това пийнал, щеше да бъде изгонен завинаги от дружеството. Един боксьор, който пие по кръчмите, а след това се бие с разни хора…

Антон скочи и изтича до тезгяха.

— Моля ви се — изрече той задъхан, — може ли управителят?

— А книгата за оплакване да искаш случайно? — запита дебелият човек, който наливаше коняк в тенекиена чашка. — За какво ще се оплакваш?

— За нищо! — извика Антон. — Просто искам да го помоля да се намеси, защото ще стане бой!

Дебелият човек огледа салона. Не се виждаше нищо обезпокоително. По масите хората си правеха консумацията, оркестрантите вечеряха, келнерите тичаха с подноси.

— Кой ще се бие? — запита той.

— Навънка! Те току-що излязоха. Петима срещу един! При това той нищо не им е направил, а те непрекъснато канеха момичето му…

— Виж какво, мой човек — рече дебелият. — Ако ние седнем да оправяме всичко на тоя свят, включително и тия, дето се бият на улицата…

И Антон хукна към вратата. Само за миг се спря и погледна към тяхната маса. Но повод за тревоги нямаше — Ела бе извикала келнера и плащаше вечерята им. Тъй като я познаваше добре, той бе сигурен, че ще плати сметката и на Асен и ще изведе и момичето навън. Ела знаеше кога какво да направи.

А навън Асен се бе справил вече с трима от любителите на танци. Първият от тях — пъпчивият, седеше на земята и нямаше вид на човек, който бърза да стане. Вторият се клатушкаше по тротоара с явното желание да се отдалечи колкото може по-далеч от това глупаво място, а третият подпираше стената и съзерцаваше небето, като от време на време въздишаше тежко и пипаше с ръка брадата си.

Другите двама обаче бяха притиснали Асен в ъгъла и макар прякорът му да бе Камъка, явно трудно понасяше лошите им обноски. Те го бяха хванали от две страни и блъскаха главата му в стената. Единият отгоре на всичко го удряше доста често с юмрук по врата.

— Пуснете го! — извика Антон и се хвърли към тях, но никой не го чу.

— Пуснете го, как не ви е срам! — извика още веднъж Антон и в този момент Асен Камъка рухна на земята. А единият от победителите му се обърна към Антон и в ръката му се появи бутилка. Не ставаше дума за черпня — в никакъв случай! И Антон, като отбягна удара в челото, сграбчи замахналата ръка, а с левия си юмрук цапардоса оня по брадата. Ух, че неприятно! Пръстите го заболяха.

А някой зад него каза:

— Ти откъде дойде бе, твойта кожа мръсна…

И нещо го блъсна в тила. Политна и препъна пъпчивия, който кротко си седеше на земята. Върху него се струпаха двама — последният оцелял и другият, дето подпираше стената. Някой му притисна главата в плочите…

А в това време десетина граждани и гражданки разглеждаха с интерес полесражението и изказваха възторга си от Асен и Антон, които бяха дръзнали да се бият срещу петима, при това с доста добър резултат засега. Един двуметров гигант предложи да се хванат на бас, че когато тоя русия, дето в момента трима души му лазят по гърба, се изправи, ще пребие всички, защото очевидно е много ловък. „Страхотен цар е! — каза той. Видяхте ли как отбягна бутилката!“

И излезе прав. Антон се измъкна от купчината и с три последователни замаха изпрати тримата на тротоара, а в това време Асен Камъка, който бе дошъл на себе си от фронталния удар в стената, довършваше четвъртия. Петият бе вече толкова надалеч, че нямаше смисъл да бъде преследван.

А Ела извика:

— Бързо! Да се махаме, че…

На другата страна на улицата бе спряла камионетка. Жълта със синя лента през средата. Излязоха двама души с пагони на раменете.

И Ела хвана Асен под ръка, вмъкна го обратно в ресторанта, а Антон разтърка темето си и се изплю. Плюнката му беше лепкава и розова.

— Паспортите — каза единият човек с пагони. — Дайте си паспортите, дявол ви взел, хулигани с хулигани! И вие там, вадете си паспортите и не се правете на разсеяни!

Зад групата нападатели стоеше другият униформен и преграждаше пътя им.

— Къде е приятелят ти? — попита старшината. — Къде изчезна съдружникът ти?

Антон мълчеше. Дано Ела е успяла да изведе Асен и момичето му през сладкарницата. Ако хванат Асен…

— Какъв съдружник? — попита той и усети, че езикът му е надебелял.

— А, браво бе, и питаш отгоре на всичко? — старшината се възхити. — Оня, с бялата риза…

— Не знам — каза Антон бавно. — Не знам за каква риза говорите…

— Или искаш да изкараш, че ти сам си се бил срещу тия четирима познати? И ти сам си ги нарисувал така художествено…

Другият милиционер се приближи и му пошушна нещо в ухото.

— Браво! — каза старшината. — Та това е чудесно!

И като се вгледа в Антон, му върна паспорта. После се обърна към четиримата, които тъжно оправяха облеклото си и счесваха с пръсти косите си. Прибра паспортите им, подкара ги към камионетката и като ги настани вътре, се върна при Антон.

— Значи, умирам си от удоволствие, когато някои от тия мои познати си намери майстора! — рече той и се засмя щастливо. — Преди две вечери трима хулигани нападнали една жена, ама тя се оказала майстор на спорта по джудо, та ги направила на мармалад. И тримата бяха като през мелница прекарани. Ама и ти добре си ги наредил тия! Колегата, като ми рече, че те познава от боксови състезания и че си бил много фин боксьор, сърцето ми с мехлем като че ли намаза! Знаеш ли колко са ни омръзнали тия гамени, дето ходят вечер по улиците и кръчмите и само търсят с кого да се сбият!

А милиционерът — боксов запалянко, който бе познал Тони, каза тихо:

— А на Асен кажи да внимава. Няколко пъти го срещам по кръчмите.

— Кой Асен? — попита Тони и усети, че се изчервява. — За кой Асен говорите?

— И беше пил, нали? — попита тихо милиционерът.

— Не ви разбирам… сигурно нещо грешите, другарю милиционер…

— Сигурно — каза онзи. — А ти все пак му кажи. Кажи му да изчезва от кръчмите, че само някой да пошушне две думи на треньора му…

— Ще му кажа — едва-едва изрече Антон и още повече се изчерви. — Но той не беше виновен, повярвайте…

— Значи, виж какво — каза старшината. — Това, дето ги насолихте тия хулигани — добре. Ама все по-добре е да не се въртите много по заведенията. Стане някъде побой и после — хайде! боксьорите виновни. Отваряй си очите, момче, че едни типове се мъкнат…

Откъм камионетката се чу изсвирване. На прозореца се бе подал един от пленниците и махаше с ръка. Явно му беше омръзнало да чака и сега викаше милиционерите — ако ще ни карате, откарвайте ни!

— И нахални отгоре на всичко, нали? — попита старшината.

— Нахални — съгласи се Антон. Брадата го болеше. — Довиждане и благодаря ви.

Утре сигурно ще има синьо по лицето си.