Ясен Антов
Когато две и две правят пет (17)

Понякога се забравят и автомобили

— Тони! — извика Биолчев. — Идвай!

Дойде Андрей. Асен Камъка вече бе на ринга. Той мърдаше наляво-надясно силните си рамене и ръкавиците му се люшкаха като черни гюллета. Бе в своята неизменна синьозеленикава фланелка, която сякаш не бе прана от миналата година. Асен Камъка не обичаше ярките цветове, затова носеше и черни гащета. Синьозелено и черно — трудно може да се каже, че комбинацията бе приятна за окото.

— Хайде! — извика Биолчев. — Качвай се!

Андрей стъпи на ръба на ринга, промуши се през въжетата и погледна Асен. Онзи имаше малки черни очи, събрани близо едно до друго, сякаш залепени в горния край на широкия нос. Защитната каска покриваше челото му и оставаха само очите, носът и квадратната брада. След това синьозелена фланелка и черни гащета. И две люлеещи се гюллета.

— Три минути плътно! — извика Биолчев. — С пълна сила, но без да забравяте: с измерена дистанция открай до край! Да не вземете да ми се лепите един за друг и да се борите! Или да си бягате. Чисто и силно — ясно ли е?

— Ясно — изръмжа Асен.

Устата на Андрей бе залепнала.

— Ти чу ли ме, Тони? — попита Биолчев.

— Чух… — Андрей едва-едва издаде звук. Треньорът бе по риза, с огромен златен часовник с много стрелки по циферблата. Сега той ще погледне часовника, ще натисне едно копче отстрана и ще извика: „Гонг!“

И Асен Камъка ще се нахвърли върху Андрей, както винаги досега се е нахвърлял върху Тони. Трябваше да се пази не само от първия устрем, но и веднага след това, защото онзи влиза в тяло, търси корпуса… — така бе казал брат му. След първите няколко силни удара по посока на главата натиск с тялото, даже малко блъскане с рамене, гърди, че и с чело и удар долу. Асен Камъка трябваше да махне Антон от пътя си. Той щеше да потърси…

Ху-у-у! — Андрей издиша с такава сила, че Биолчев го погледна учудено. Изглежда, че се е поуморил от първата игра с Тошко, толкова му е червено лицето. Нищо, сега като затанцува, ще се успокои. Биолчев вдигна ръка.

— Внимание… гонг!

Три стъпки напред, допиране на ръкавиците — познат ритуал. След това две стъпки назад — и това е познато. Няма ги само спокойните очи на чичо Стан зад въжетата и онази усмивка, която изразява задоволство. Или пък примижалите очи и стиснатите устни, когато нещо не бе в ред. Чичо Стан познаваше двамата братя като себе си — престрелките с Ела, разправиите с майка им, закъснялата изпитна работа — глава на момиче, предстоящите срещи, приятните вечери с Марта. Всичко това се изписваше на ринга. Той виждаше как прекрачва въжетата единият и как другият. И знаеше защо единият излиза бавно, а другият като подхвърлен от пружина. Защо началото е малко мудно, или обратното — нагорещено и пълно с искри. И той виждаше играта им така, че и двамата да слязат потни и задъхани, но доволни. По време на двубоите си те забравяха и доброто, и лошото през деня, и ядовете — минали и бъдещи, и успехите — предстоящи, ясни или не толкова ясни. Защото те влизаха бързо в играта и заиграваха! Чичо Стан ги бе научил как да потъват в блаженството на пълната всеотдайност и да се превръщат в силни и добри зверове, които се боричкат с ръмжене, но и с обич. Той бе премахнал първичната устременост към повалянето на противника на всяка цена, бе ги научил да изпитват удоволствие от надиграването.

Но чичо Стан го нямаше. До ринга стоеше Биолчев и очите му бяха сиви и студени.

Ето и първите два удара на Асен Камъка. Точно по разписанието. Ляв, десен. Андрей извъртя тялото си леко, посрещна летящите топки и ги отби. И така, както кръвта шибаше в слепоочията му, той видя за стотна от секундата, че след десния прав Асен се наклонява малко повече, че цялата му брада е открита. Тук с две леки докосвания Антон би взел своята точка. Би докосна противника си по брадата и би се оттеглил. Антон познаваше еднообразната игра на Асен от началото до края и затова Асен беснееше. Затова той упорито търсеше момента, в който Антон ще забрави каква злобна сила изпълва раменете му и той ще го удари. Ще го хвърли на пода, за да му покаже, че и той е боксьор, който е побеждавал други, ще победи и него. Да, Антон би взел своята точка и би се оттеглил…

Ето и напора с тяло. Буф, буф! — Нещо пламна в гърдите на Андрей, една необичайна топлина го заля. Асен го бе улучил, сега според думите на Тони ще дойдат пак двата удара горе… Пак ляв, пак десен…

И една открита брада. Юмрукът на Андрей се стовари със страшна сила върху нея.

Той не разбра какво стана. За миг изчезна от очите му, но видя Биолчев. Биолчев подскочи, сякаш в тялото му забодоха игла. Чу и вик „А-а-а-а!“

Кой извика? Треньорът или някое от момчетата до ринга? А лявата ръка изпитваше още съприкосновението с лицето на Асен. Това не бе познатият му допир до противника, това не бе лекото съпротивление на засегнатото тяло на другия. Повече приличаше на тъпата упоритост на боксовия чувал.

— Продължавай! — прозвуча сухият глас на Биолчев.

Срещу него отново бе сплесканият нос с двете залепени отгоре очи. На земята ли бе Асен досега или някъде изхвръкнал към въжетата? Андрей не знаеше. За първи път той удряше с такава сила човек и не знаеше какво става с този човек, когато върху него се стовари ръката му.

Паф! Пуф! — два удара, единият от които завъртя за миг въжетата на ринга около главата му. Още веднъж — прас! Очите на Асен бяха изчезнали. Квадратната му брада бе застанала хоризонтално. Колко различно е лицето на човека, гледано извън ринга, от това, което виждаше на метър пред себе си. Когато това лице изразява едно-единствено нещо — ще те убия!

— О-о-о-о! Устата му се изпълни с киселина. Ножове разрязаха стомаха му, гърдите му се свиха и сякаш изведнъж изсъхнаха. Сякаш не остана капчица влага в тях, превърнаха се в спечена буца. О-о-о…

И един трясък в главата… сега ще дойде вторият…

Отново познатата открита брада. Тази предизвикателно открита брада. Тя трябва да се запомни… само малко време да мине, да се махне червеният цвят пред очите.

Биолчев бе сграбчил перваза на ринга и го стискаше, сякаш иска да го направи на трески. В залата като че бе паднал гръм и всички бяха онемели. На крайната пейка седеше онемял и Теофан Кокинов.

Защото Тони бягаше от Асен Камъка! Той не му отбягваше, а бягаше! След всичко това, което се случи!

Още малко, още малко… погледът се прояснява, гърдите дишат вече почти нормално. Нека Асен Камъка, нека този освирепял бияч препуска подир мене… Още малко, още няколко секунди…

Андрей използува едно залитване на Асен и пое дълбоко дъх.

Ето, идва подготовката за последния удар. Асен Камъка е решил да свърши с него. Той пуска страхотната си лява ръка, после дясната… Брадата!

Храс! — главата на Асен отхвръкна като отнесена от снаряд. Ръцете му изведнъж паднаха до тялото, краката смешно се извиха… и също като на забавена кинолента човекът със синьозелена фланелка и черни гащета започна да се приближава към земята.

Чуха се две тупвания. Второто беше от главата на Асен в пода. Край.

Сега може да слезе от ринга. Явно играта завърши… Каква игра…

Имаше чувство, че носи на гърба си целия ринг, заедно с Асен Камъка, Биолчев и всички други, които се бяха покатерили да помагат. Този ринг тежеше сигурно двеста тона.

Някакъв човек от крайната пейка — къде ли е виждал този човек? — се изправя пред него, просто му препречва път. Но нищо не казва, само го гледа зяпнал и когато Андрей пристъпва напред, изведнъж се оттегля. Другите също му правят път към съблекалнята. Всички се отдръпват, всички мълчат…

Биолчев пръв притича.

— Какво стана с тебе, човече? Какво стана тази вечер?…

Андрей протегна ръце към него. Да му свали ръкавиците. В очите му лютеше пот. Някакво непознато усещано в стомаха го плашеше, че ще повърне. Игра… отвратителна игра…

— Ккакво направи тази вечер, бе Тони? Какво направи? — Биолчев питаше като неутешима вдовица. — Какво стана, та така изведнъж…

— Не знам. Оставете ме. Боли ме стомах, ще повърна…

Биолчев беше Стария Лисиц — да не забравяме. Той знаеше много добре кога трябва да се излезе от едно помещение. Сега беше тъкмо момент за това и той излезе. Отиде в залата, където петдесет души вдигаха врява колкото петстотин. Асен Камъка нокаутиран от Тони!

Това наистина бе сензация, макар и с местен характер. В момента в София имаше още около един милион души, но малцина от тях биха се развълнували от съобщението, че някой си Антон Доганов свалил на земята някого си. Нали това им е работата на боксьорите — да се трепят и да се събарят един друг на земята. Нали затова даже им плащат и им дават какви ли не отличия. Нека си се трепят, много важно!

Но за боксьорите от отбора на Антон и Асен това бе сензация.

Биолчев бе смаян.

А Теофан Кокинов тръгна пеш към редакцията и забрави, че пред залата остана колата му. Дойде чак на другия ден да си я вземе.

Посрещнаха го шумно, като всеки закъснял. Само трима мълчеха: Антон, Марта и Ела. Той целуна Ела по бузата и й поднесе вместо цветя едно клонче, което бе откъснал пред входа им. Марта го поведе към сандвичите, брат му седна настрана и го загледа. Ела го покани да танцуват.

Той знаеше колко много й се иска да го попита какво е станало. Нали това бе нейна идея? Но Ела виждаше, че не трябва да пита нищо.

Марта тръгна с чинията сандвичи към него. И тя не попита нищо.

Антон седеше до прозореца.

— Мазна ми е устата — каза Андрей на Ела — и не мога да ти целуна ръка. Благодаря за танца. Сега искам да ида при Тони.

— Е? — попита брат му.

— Свалих го. Не можах да се сдържа и го свалих. Такава отвратителна история… извинявай, Тони.

— Ти свали Асен Камъка? Нокаут?

Андрей навиваше на масур някаква хартийка.

— Той ме удари няколко пъти и аз не можах да изтърпя. Тони, нали не съм направил голяма беля… дали сега…

И изведнъж Антон се разсмя. Така, че двете момичета зяпнаха. Значи, всичко е минало успешно! Антон се кискаше, а Андрей стоеше като ученик пред него. Щом Антон се смее…

— Тони! — извика Ела, — идвай да танцуваме! — тя не можеше да стои на едно място от любопитство.

А Тони, като ставаше от стола, каза:

— Даже много добре! Сега ще го видя как ще играе срещу мене!