Ясен Антов
Когато две и две правят пет (2)

Мнозина търсят Теофан Кокинов

Бе настъпил онзи час, в който дежурният редактор започва да усеща сърбеж по цялото си тяло. Информацията за посрещането на детския хор, който се връща от дълго турне в чужбина, не е дошла. Бележката за откриването на филмовия фестивал във Варна я няма. Статията на археолога — и тя липсва. Поне тези статии, поръчани преди месеци, може да се предават навреме — какво ли правят всъщност редакторите от културния отдел? Шах играят или гледат телевизия. А главният сега ще звънне и ще поиска макет на страницата. И ще каже: „Страница като баница! Макетът е картинка! А къде са материалите?“

Дежурният наистина усети сърбеж. Като че ли колегите му също не дежурят и не знаят какво значи да се закъснява! Хорът е пристигнал преди три часа, интервюто с диригента може да се вземе за двайсет минути, двайсет минути път до редакцията, двайсет минути да се напише… Та даже и спортът го няма! Седемдесет реда по макет. Така си го е поискал самият Тео, а не е предал нито ред. Тоя Теофан Кокинов, това момче… — какво ти момче! Миналата седмица черпи по случай тридесетия си рожден ден. На тридесет години хората подвизи са извършвали, били са вече военачалници, известни композитори…

В стаята влезе дебелият Богдан. Приличаше на дете, уморено от игри.

— Началство — каза той и се отпусна на един стол. — Дай осемдесет реда. Имам разкошна статия против тютюнопушенето. Който пуши — умира. Който не пуши — оцелява. Животът, началство, е кратък и който не си го пази…

— Вън! — извика дежурният. — Махай ми се от главата!

Дебелият Богдан вдигна предупредително ръка. Пръстите му бяха полепени с нещо бяло — сигурно бе ял локум.

— Началство, внимавай — каза той. — Ще плачеш за такава статия. Осемдесет реда — осемдесет мъдрости. Известен автор — Богдан Кръстанов, не знам дали го познаваш.

— Махни се бе, дебелак проклет! — изстена дежурният. — Махни се, че сега ще звънне главният: „Страница като баница!“, а аз нямам и половината материали…

Врагът на тютюнопушенето се поклони и излезе.

— Чакай! — извика подир него дежурният и когато онзи отново отвори вратата, попита:

— Да имаш случайно статия за преждевременната смърт от затлъстяване? Сто и осемдесет реда да е, ще я пусна! Ха-ха! Хайде сега, свободен си!

— Нещастник! — каза Богдан с тъга в гласа. — Жал ми е за тебе. Ти просто игра си играеш. Стаята ти е като лисича дупка… Ще дойдеш ли до бюфета да вечеряме?

Влезе Влайкова от културния отдел. Имаше вид на човек, който бърза за опера. Копчетата на шлифера й бяха закопчани до горе.

— Интервюто — готово. Археологията съкратих и сега се преписва. Варненският фестивал е при заведущия. Аз си отивам.

— Идете с Богдан да хапнете. Нещо е залинял напоследък. Да си виждала Тео?

— Няма го — каза Влайкова. — В стаята го няма, а и при Биби не се вижда. И Биби ме пита за него. Свободна ли съм?

— Началство — каза дебелият Богдан. — Хайде да го оженим тоя красавец Теофан, че нашата Биби е получила от Франция перука. Страхотен удар — жена с перука! Ще спестяват от фризури по петнадесет лева на месец и ще си купят перална машина. Биби дава душа за Тео…

— Разкарай се! — извика дежурният. — Върви да им уреждаш сватбата! Аз ще купя пръстените. Махайте ми се от главата!

Дебелият Богдан хвана Влайкова под ръка и я изведе от стаята. На излизане каза, че една капка никотин умъртвявала кон.

Както се очакваше, главният звънна. Да му се донесат макетите и материалите. Приятен момент…

— Страница като баница — каза той. — А къде са материалите?

Дежурният помръдна рамене.

— Бавят се. Даже и спортът го няма. А вече е…

— Тоя Тео — рече главният, като гледаше разграфения лист, — напоследък нещо не е на себе си. Заявява, че ще предаде всичко до пет часа, а вече е осем… Кажи на заместника да поговори с него. И му оставете само двадесет реда, че международниците и без това се оплакват за място. Впрочем, слушай — като дойде Тео, нека ми се обади. Аз да дръпна юздите на това момче…

— Преди малко си мислех, шефе — рече дежурният, — че оня ден Тео ни почерпи по случай тридесетата си годишнина. Това е зряла възраст! На тридесет години хората подвизи са вършили…

— Ти на колко си? — попита главният. — Петдесетака гониш ли?

— А — каза онзи, — прехвърлих го.

— И аз — рече главният. — А пък ние с тебе, доколкото си спомням, нямаме нито един подвиг зад гърба си. Не се преструвай на мъдрец. Хайде, иди подгони отделите, че закъсняваме, а Тео ми прати щом се появи. И му остави седемдесетте реда — това спортът е една работа, дето без нея вече не може. Сутрин децата ще ме изядат, ако във вестника сме пропуснали нещо от спорта. Интервюто пристигна ли?

— Преписват го.

— Като го препишат, дай да го видя. Имаш ли цигари?

— Имам. А Богдан предлага статия против тютюнопушенето.

— За неделния брой! Да си я четат хората на спокойствие. Дай си и кибрита.

Дежурният излезе от стаята, като си мислеше, че ако Тео наистина се ожени, може да стане по-дисциплиниран. А пък Биби е хубава и без перука. Ще бъдат като снимка за корица, двойка киноартисти. Още повече и имената им такива превзети… „Тео и Биби“… вместо да си се наричат като хората…

— По наше време — каза дежурният на глас.

В дъното на коридора видя да се клати дебелият Богдан. Той бе похапнал в бюфета и се връщаше в стаята си.

 

 

А всъщност Биби не беше хубава. Тя беше много хубава. За някои казват „вечната жена“. Биби пък винаги щеше да си остане „вечното момиче“. И на деветдесет години тя щеше да ходи с учудени очи, с бретон на челото, тънка и лека, сякаш пристъпваща на пръсти и готова всеки момент да изтанцува нещо, с усмивка на виновно и малко гузно дете.

Веднъж дебелият Богдан й каза:

— Моля ти се, Биби, душице, влизай в стаята ми само след вечеря! На празен стомах не мога да те гледам, лошо ми става. А какво, впрочем, си харесала толкова много на тоя телеграфен стълб Теофан? Не предпочиташ ли нещо по-сериозно?

Не само Богдан се чудеше с какво Тео е завъртял главата на Биби. Тази Биби…

— Бистра Ханджийска да спре с разговорите, че телефонът е дуплекс с нашата стая! — извика жената, която бе застанала на прага. Това бе Теменуга Цачева, отговорничка за рубриката „Семейство, бит, морал“. Единият й чорап бе смъкнат. — Тези телефони, Ханджийска, не са за частни излияния, а само за служебни…

— Ти знаеш ли какво исках да те питам, Теменужке — прекъсна я дебелият Богдан. — Дали не знаеш случайно цената на преоценената мерлуза. Няма нищо по-хубаво от стара мерлуза! А другарката Ханджийска говори по служба — взима интервю от един сексуален маниак. Сексът, драга ми Теменуго, навлиза все повече в проблематиката на съвременния печат…

— Богдан — каза изискано отговорничката за бита и морала на читателите, — вие сте гамен.

И си отиде.

А Теофан Кокинов имаше чип нос. И очите му бяха раздалечени малко повече от нормалното. Косата му бе винаги несресана, като на човек, току-що станал от сън, вратовръзката му — винаги с разхлабен възел. Така казваха за него мъжете, а жените твърдяха, че бил красив и елегантен. И Биби твърдеше, че Тео е красив и елегантен, и обичаше след работа да отиде с него в клуба, да изяде една пържола и да се смее през цялото време, защото Тео може да не беше безумно красив и кой знае колко елегантен, но че умееше да разсмива жените, това бе факт. А жените обичат да се смеят, защото тогава и лицата им пламват, и гласовете им добиват мекота и извивки, а пък и един лекар-психиатър наскоро бе писал, че няма по-добро средство срещу неврастенията от смеха. Истината налага обаче да кажем, че с Тео обичаха да сядат на маса не само жени, но и мъже (въпреки, че според тях бе некрасив и неелегантен, меко казано). Защото той имаше приятния навик да плаща сметката и на другите.

— Извинете, у дома ли е другарят Кокинов… Тео? — питаше в това време Биби в телефонната слушалка и Богдан веднага поведе на висок глас разговор за някаква самолетна катастрофа в Португалия, защото той обичаше Биби като сестриче и понякога й носеше гевреци. А колегите в стаята пък много обичаха да слушат, когато Биби говори по телефона и особено когато търси у дома му Тео.

— Да, Биби го търси, другарко Кокинова — казваше в това време тя. — Добър вечер. Благодаря ви, добре съм, да… здрава съм, всичко при мен е в ред… но понеже исках да попитам нещо Тео… той не е бил след обяд в редакцията, тук го чакат, защото има да предава материали за броя… всъщност, другарко Кокинова, защо ли ви безпокоя, той сигурно е някъде по служба…

От ъгъла се обади специалистът по селските въпроси Ставрев. Той страдаше от язва, та по тая причина мразеше всички, които пият, пеят, пушат, танцуват, смеят се и са красиви. Той мразеше впрочем и жена си, въпреки че беше въздържателка, мизантроп и грозница. Та Ставрев каза по повод телефонния разговор:

— Маслена живопис — „Снаха и свекърва“. Откупена от Теменуга Цачева по случай Осми март…

Ставрев мразеше и Теменуга.

А Теменуга влезе отново в стаята:

— Е, стига, вече, Ханджийска, имам разговор с БеТеА, а от тебе не мога половин час да се свържа! Стига с тия частни истории!

Теменуга също харесваше Тео, макар и тайно. Веднъж за Нова година му изпрати картичка с прегърнати момче и момиче сред зимна гора, без да се подпише. Не беше толкова важно Тео да разбере кой му пожелава любов и щастие. Важното бе, че тя си имаше една тайна и това й стигаше. А от Биби се дразнеше по принцип.

— Цачева — каза Ставрев и лицето му се изкриви. Язвата го болеше. — Днес видях Кокинов с едно страхотно момиче в автомобила му. Младите момичета, Цачева, умират за автомобил. А това беше почти като дъщеря на Тео — с плитки.

Биби бе затворила телефона. Учудените й очи сега бяха тъжни. Защото тя беше чула думите на Ставрев. А освен това сама бе видяла момичето с плитки. В колата на Тео.

— Извинявай, Теменуга — каза тя и като мина покрай жената, я погали по ръката. — Не ми се сърди.

И излезе. Нейният весел, танцуващ гръб беше свит. Богдан изгледа зверски онзи в ъгъла.

— А пък вие, Ставрев, сте сплетник — каза Цачева. — Наскърбихте умишлено момичето. И защо, Ставрев, защо направихте това? Защото вие никога няма да разберете със своята жалка дребна душица…

— Той всичко ще разбере — каза Богдан и се надигна. — Като го стисна с два пръста за гърлото. Само веднъж ще го стисна…

Ставрев докара на лицето си гримаса, с която искаше да покаже, че прави опит да се усмихне.

— Вие пък от шега не разбирате ли… — и може би още нещо щеше да рече, ако в стаята не бе влязъл Биолчев.

 

 

Тук ще трябва да започнем на нов ред, защото Биолчев играе важна роля в историята, която се заехме да разкажем. Биолчев, по прякор Стария Лисиц. Преди доста години, когато…

Впрочем, за прякора му ще стане дума по-нататък. Сега само ще кажем, че човекът, с когото започна настоящата книга — човекът, който внезапно бе осенен от блестяща идея, този, дето тичаше и викаше „Аха-а-а! Намерих, намерих!“, и дето хората го мислеха за луд, по подобие на онези, дето мислели Архимед за побъркан, този същият човек, бе влязъл сега в стаята на редакторите и питаше за Теофан Кокинов.

— Другарят Кокинов, извинете?

Фердинанд Биолчев умееше да говори по няколко начина. Той имаше някакво тайно място вътре в себе си, в което пазеше няколко гласа — мек и лъкатушен — на ухажор и любовник; хрипкав и измъчен — на страдащ просяк; мазен и лепкав — на доносник; сух и режещ — на жесток и безмилостен човек. И още един — пламенен и убедителен — на всеотдайна и ентусиазирана личност… та този, последния глас, Биолчев изваждаше най-рядко от дълбините на своето скривалище. В момента той питаше с най-често използувания — на ухажор. Биолчев знаеше добре, че хората обичат да бъдат ухажвани, макар да разбират, че се прави неискрено.

Както вече казахме, прякорът на Фердинад Биолчев бе Стария Лисиц.

А по времето, когато името на Биолчев се срещаше често по вестниците, той бе известен като Малкия Фери. Защото Фери бе боксьор от малките категории, а пък и извън категорията си беше малък. Той имаше противници, равни нему по килограми, но почти два пъти по-високи от него. Той се бе изправял срещу върлини с двуметрови ръце и трябваше да се хвърля върху тях като диво зверче, за да ги достигне. Малкия Фери бе срещал презрителния поглед на по-високия, на онзи, дето гледа на всичко като от трон — тези израсли в тялото, но недорасли в главата момчетии, които мислят, че бокс се прави само с ръце. Че като си проснеш напред мотовилките, противникът ти ще зареве и ще избяга. Фери нито ревеше, нито бягаше, а ги биеше така, че ония после се правеха, че не го виждат по улиците, мнозина гледаха по-бързо да минат в друга категория или изобщо се отказваха от бокса. Малкия Фери…

Точно затова, след доста време, когато от чужбина дойде известният чех-треньор Прохоубка, Малкия Фери се прочу като Стария Лисиц. Още на втория мач чехът видя, че във Фери има толкова много хитрост, колкото не може да се събере и в цяла глутница лисици, но за големия бокс Фери вече бе твърде стар и затова онзи, по-опитният, го посъветва да остави ръкавиците и да се заеме с треньорство. „Фери, ти си стар лисиц — каза му Прохоубка, като не обръщаше никакво внимание на граматиката, — захващаш тренираш млади момче и правиш много лисиц на ринга. Ти направиш на ринга хиляда страшни лисиц.“

— Тука ли е другарят Кокинов, извинете?

Дебелият Богдан каза под носа си, че тази вечер само варненският митрополит не е търсил Тео, но на новодошлия рече, че Тео го няма.

— Аз исках нещо да говоря с него по работа — каза онзи. — Той щял да прави очерк за един от моите възпитаници… пък аз мисля, че още е рано… нали разбирате — Биолчев направи няколко меандра с гласа си, — едно младо момче може лесно да се главозамае…

Ставрев разтриваше врата си, защото Богдан действително имаше здрави ръце…

— Ти пък не разбираш от шега, Богдане… ама аз действително видях днес Кокинов с едно русо момиче с плитки в колата му. Знаеш ли какво страхотно момиче! С лунички по носа, уж същинско детенце, пък върти очичките…

Дебелият Богдан вдигна ръка, за да го накара да млъкне, и рече:

— Това са си ваши проблеми, другарю, и аз не мога да ви кажа нищо. Звъннете по-късно по телефона, другарят Кокинов ще бъде тук. Ще се разберете с него. Довиждане.

И пак пристъпи към Ставрев и като го хвана с лявата си ръка, вдигна го от стола, а с дясната сграбчи купчина вестници и ги стовари на главата му.

— Стига му толкова — каза Цачева, която безмълвно следеше екзекуцията. — Богдан, вие се увличате.

— Още веднъж — каза Богдан. — Даже още два пъти, защото два пъти повтори мръсната си клюка. Дъждовен червей такъв!

И още два пъти шибна оня по главата. Накрая му нахлупи като барета един капак от пишеща машина.

Зает с тези занимания, той не можа да види какъв израз бе добило лицето на Фердинанд Биолчев. И не можа да чуе какво си каза — сам на себе си — с онзи негов глас, дето напомняше за гърмяща змия. А Биолчев бе изсъскал на излизане:

— Значи е тръгнал и по дирите на Ела! Момиче с плитки и лунички! Мръсна лисица журналистическа! Но Фери е по-голям лисиц! В окото ми параход плува, мой човек!

На улицата той спря едно такси и извика: „Спортната зала, бързо!“