Л. Рон Хабърд
Черно сътворение (63)

Глава трета

В петък единствената разлика бе в това, че бяха избрали различен команден пункт и си бяха донесли студени газирани напитки в една кофа.

Какъв начин да ходиш в колеж! Лежиш си на тревата и гледаш как минават момичета. Вярно, в това отношение повече се проявяваше Бум-бум. Хелър наваксваше с основното училище, гимназията и колежа. Но Бум-бум гледаше и за двамата. И все пак, каква идилия. Пасторална сцена! Отвратително!

В събота, обаче, не беше така. Бум-бум бе изчезнал някъде, говореха за някакви упражнения. А Хелър се яви в зала за „изпити“, за да определят по резултатите от тестовете по кои предмети ще има индивидуални занимания.

Бях се успал и като върнах записа, не обърнах внимание на бързото движение на химикала, докато правеше тестовете. Той винаги се фука. Направо превъртях записа до интервюто, което имаше с някакъв заместник-декан.

— Агнес — викна заместник-деканът през рамо. — Сигурна ли си, че машината за оценки е на поправка?

Отговори му глас:

— Да, господин Бош. Цяла сутрин не работи добре.

Господин Бош, млад мъж с подвижни очи, прокара ръка през купчината тестове, след това погледна Хелър.

— Тук трябва да има някаква грешка. В дипломата ти пише, че имаш успех среден три, а тук на изпитите изкара шестици.

В очите му се появи суров блясък.

— Тук има нещо странно, Уистър.

— Нали знаете, понякога се случва да ходиш с дъщерята на не когото трябва — каза Хелър.

Господин Бош се изправи на стола си, а после разцъфна в усмивка.

— О, да, да. Трябваше да се сетя. Много често явление!

Като се хилеше на себе си, прибра тестовете и им постави надпис: „Да се снимат за студентско досие“.

— Е, добре, Уистър, мога само да кажа, че прескочи трапа. Тук няма нищо, за което да се нуждаеш от индивидуално обучение, затова просто ще отбележим, че всички изисквания за приемане са изпълнени. Става ли?

— Много ви благодаря — каза Хелър.

Господин Бош се наведе напред и прошепна:

— Кажи ми, просто от любопитство, стана ли работата с нея или не?

Хелър също се наведе и прошепна:

— Е, тук съм направо за четвъртата година, нали така?

Господин Бош избухна в луд смях.

— Знаех си! Знаех си! О, страхотно!

И стисна ръката на Хелър със страхотно приятелско чувство. И това беше.

Имаше нещо в отношението на Бош, което ме подразни. Може би начинът, по който сияйно се усмихваше на Хелър. Нямаше нищо толкова забележително в това, че Хелър издържа изпитите — разполагаше с няколко дни и няколко дълги вечери във фоайето, за да си научи предметите. За него това трябва да е било нещо като етнологическо проучване относно това как примитивните гледат на нещата. Нямаше нищо забележително един завършил висше образование боен инженер от Волтарианския Флот да вземе няколко лигави бебешки изпити от рода на смахнатата квантова механика. Наистина се ядосах. Вярата ми в земните се разклати — не че някога съм вярвал особено. Само глупости.

Походих малко из двора. Две от децата беряха грозде и аз ги обвиних, че ядат повече, отколкото берат и след като ги разплаках хубавата, ги ритнах, и се почувствах по-добре.

Повиках шофьора на такси и го попитах кога, по дяволите, ще ми достави Утанч, а той ми каза, че всичко се движело по график. Почувствах се много по-добре. Това, че всяка вечер гледах как този „бибипец“ Хелър го чакат в стаята му страхотни жени, ми действаше по-зле, отколкото си признавах. А това, че никога не виждах какво прави с тях, правеше нещата още по-зле! Понякога въображението на човек се бунтува!

Само възможността за скорошното пристигане на Утанч ми даде сила да се върна и да видя какво става около Хелър. Но той само си бягаше по една алея, облечен в анцуг. Даже не бягаше за време. Спря и погледа тренировките на един футболен отбор, но явно му омръзна и продължи да бяга. Как може някой просто да си бяга цели два часа? За какво мислят тези хора?

Излязох навън и след дълги опити най-после се свързах по телефона с директора на строежа на болницата, който каза, че основите са почти изкопани, имат готовност да прекарат водата, електричеството и канализацията и утре ще наливат основите. Нямаше за какво да се заям, освен за това, че е бил на строителната площадка, докато аз се опитвах да го открия по телефона.

Вече бе станало късно вечерта по турско време. Имаше някакво очарование да наблюдавам Хелър. Отчаяно жадувах да настъпи момента, когато ще го видя свит на кълбо, за предпочитане в агония от болка, и ще го видя как умира. И все пак, докато не разполагах с кодовата хартия, той стискаше живота ми в безотговорните си груби ръце. Тъй че пак се залепих за екрана и започнах да следя какво става в момента.

Хелър слизаше с асансьора. Беше облечен в черен официален костюм, но нямаше нищо официално в начина, по който се държеше.

От асансьора се втурна право в офиса на Вантаджо.

— Тука е! Тука е! Колата, която искам, е тука!

Вантаджо бе в смокинг, очевидно готов за големия приток на клиенти в съботната вечер.

— Е, крайно време беше. Бейб всеки ден ми го напомня, а откак поля със спагети Графърти, настоява за най-хубавата кола. Къде е? Отпред или долу в гаража?

— В гаража — каза Хелър. — Ела!

Вантаджо нямаше нужда от подканване. Бързо излезе от офиса, последван от Хелър, качиха се в асансьора и слязоха в гаража.

— Дано да е хубава — каза Вантаджо. — Ако най-сетне се сдобиеш с кола, ще имам малко мир на главата. Вече мина цяла седмица, откак Бейб ми каза да ти купя хубава кола!

На изхода на асансьора в гаража седеше Морти Масакурович. Хелър го запозна с Вантаджо.

— Работех по две смени на ден — каза той. — Едва днес успях да дойда тук, но ето я и нея!

По средата на огромното хале с многобройни колони, всред луксозни лимузини последен модел, седеше старото очукано такси отпреди десетилетия, със счупени стъкла и обелена боя.

Приличаше на купчина боклук, събран с лопата по средата.

— Къде е колата? — попита Вантаджо.

— Това е колата — каза Хелър.

— Я стига, момче. Шегите са си шеги, но това е сериозна работа. Бейб ще ми скъса главата, ако не ти купя кола.

— Ей — каза Хелър, — та това е страхотна кола!

— Произведена е тогава, когато наистина са правили таксита! — каза Морти.

— Момче, искаш да кажеш, че това не е майтап? Наистина ми предлагаш да ти купя тази трошка?

— Ей — обади се Морти. — Компанията я дава почти без пари!

— Сигурен съм, че не биха посмели да ѝ искат нещо! — каза Вантаджо. — Трябва да платите на купувача двайсет и пет долара за превоза до автомобилното гробище!

— Е, хайде, хайде — каза Морти. — Признавам, че не прилича много на тези лимузини, но знаеш ли с колко зор успях да убедя компанията да я продаде. Тя ни е нещо като сувенир от добрите стари времена. Традиции! Естествено, не може да остане червена и не може да я караш като такси на „Риъли Ред“ и да си ни конкуренция. Не можеш да получиш и разрешителното ѝ за такси — то е скъпо и остава в компанията. Но колата е съвсем легална и ще имаш редовно право на собственост върху нея.

Вантаджо надникна вътре. Бързо отстъпи назад, стиснал нос.

— О, боже мой.

— Това е само от кожата — каза Морти. — В онези години не са имали винил, така че кожата е истинска. Естествено, малко е позагнила и се е пропила с какво ли не. Но е истинска кожа.

— Моля те — каза Хелър.

Вантаджо каза:

— Бейб ще ме убие. Ще ме налага с камшици два-три часа и после ще ме убие с голи ръце.

— Казаха ми да я продам евтино — каза Морти. — Хиляда долара и нито цент по-малко.

— Стига си ми намигал! — каза Вантаджо. — Чака ме трудна нощ. Днес е събота и цялото ООН се изсипва тук. След две седмици излизат във ваканция. Момче, имаш ли представа…

— Петстотин — каза Морти. — Но нито цент по-малко.

Вантаджо се опита да си тръгне. Хелър го хвана за ръката.

— Виж, истински калници от стомана, дебела половин инч. Виж, Вантаджо, истински прозорци с армирано стъкло. Виждаш ли звездичките по тях? Съвсем скоро спряха истински куршуми.

— Двеста и петдесет и край, ни цент по-малко — каза Морти.

— Момче — каза Вантаджо, — моля те, нека се кача горе и да се обадя на някоя агенция да ти изпрати червена спортна кола.

— Това такси — каза Хелър — е страхотно!

— Момче, нека се обадя в агенцията на Мерцедес Бенц.

— Не.

— На Алфа Ромео?

— Не.

— Мазерати? Това е хубава кола. Много хубава кола — каза Вантаджо. — Мога да уредя специален модел. Специален модел, яркочервена. С гюрук. Ще я напълня с момичета.

— Не — каза Хелър.

— О, che il diavolo lo porti, момче, ще ме убиеш! Даже не мога да посмея да прибера тази кола в гаража. Тя е за боклука, за боклука!

— Това е антика! — извика Морти. — Не е никакъв боклук. Това е антика!

Вантаджо го изгледа. Продължи да крачи напред-назад.

Морти го натисна.

— Покажи тази кола на парада на стари автомобили в Атлантик Сити и ще спечелиш награда двайсет и пет хиляди долара. Гарантирано! Сега старите коли са на мода!

Вантаджо спря да препуска.

— Чакай. Хрумна ми нещо. Ако закараме тази кола на парада за стари коли в Атлантик Сити…

— И я напълним с момичета, облечени по модата от двайсетте… — подсказа Хелър.

— И сложим отстрани на калниците мъже с автомати — каза Вантаджо.

— И да я преследват агенти от службата за забрана на алкохола — каза Хелър.

— И на вратите да изпишем „Таксиметрова компания Корлеоне“ — каза Вантаджо. — Бейб ще ахне! Традиция! И реклама за милиони! Прав ли съм?

— Прав си — каза Хелър.

— Виждаш ли, момче, трябва да правиш, каквото ти казвам. Така ли е?

— Така е.

— Вземи тази кола — каза Вантаджо.

— Както казах — каза Морти, — цената е хиляда долара.

— Петстотин — каза Вантаджо, — при условие че я закараш на този адрес. А по-късно ще купя разрешителното за такси от вашата компания.

На гърба на една картичка написа: „Гараж Джифи-спифи, Майк Мутационе, Нюарк, Н. Дж.“.

— Може ли аз да я закарам и да изпробвам двигателя? — каза Хелър.

— Естествено, момче, това си е твоята кола. Но трябва да ни я предоставиш за парада и да оставиш Майк Мутационе да ѝ придаде вид на нова кола, преди да я паркираш тук. Виждаш ли, мога да казвам, че е за парада и хората от ООН ще са щастливи да бъдат на културна почва. Много обичат да виждат как племенните традиции се спазват.

Чу се нов глас:

— Хей, откъде се взе този инвалид от войната? Беше Бум-бум.

— Това е колата, която ти ще караш — каза Хелър.

— Не се опитвай да ме будалкаш, малкия. Имах тежък ден. Опитвах се да науча армейците, каква е разликата между левия им крак и „бибипа“ им.

— Виж, Бум-бум — каза Хелър и посочи една звездичка в стъклото.

— Я, това е 7.62 милиметров куршум НАТО стандарт. Отскочил е навън. Белгийски или италиански. Трябва съвсем да се е сплескал. Армирано стъкло!

— И калниците. Стомана, дебела половин инч — каза Хелър.

Вантаджо потупа Бум-бум.

— След като работиш за момчето, отскочи до Нюарк с шофьора на такси и кажи на Майк какво да направи. Използвайте същия материал, но сменете всичко! Нови армирани стъкла, нова тапицерия, корпуса да се изчука, боядисайте я в оранжево и напишете на вратите: „Таксиметрова компания Корлеоне“. Всичко да изглежда чисто ново. Даже двигателят. Кажи му да побърза, за да може момчето да си я кара.

— Не би трябвало да излизам от Ню Йорк — каза Бум-бум.

— Събота вечер е — каза Вантаджо.

— А, да — каза Бум-бум.

— И аз ще ида! — каза Хелър.

— Не, няма да ходиш — възпротиви се Вантаджо. — Тази нощ ще е тежка и искам да се навърташ във фоайето. Освен това казах на двама южноамерикански дипломати, че ще се радваш да се запознаеш с тях. Имам за теб още една работа.

Вантаджо подписа документите, които Морти му подаде. Отброи петстотин долара.

Морти и Бум-бум скочиха в колата и изчезнаха с рев, пушек и дрънчене.

Вантаджо и Хелър се върнаха в асансьора.

— Сега трябва да се качим и да се обадим на Бейб и да ѝ кажем каква страхотна идея ми е хрумнала — каза Вантаджо. — Не, по-добре ти ѝ позвъни от твоя апартамент и ѝ кажи, че ти си го измислил, Традицията е най-важното за нея, момче. А като се смеси със сантименталност, винаги печелиш. Старият Свети Джо започна като шофьор на такси.

— Ти си цяло чудо — каза Хелър.

— Да, прави каквото ти казвам и никога няма да загубиш. Запомни това, момче.

Бях объркан, съвсем объркан. За какво му са на Хелър две коли? Вече си имаше един стар Кадилак, на който правеха основен ремонт, и не бързаше особено с него. А това такси го искаше веднага. За пръв път някакво шесто чувство ми подсказа — в Апарата без такова чувство си загубен, — че това не е обикновеният му флотски фетишизъм към играчките. Свих се от ужас. Да го „бибип“, напредваше твърде бързо! Твърде бързо! Можеше да завърши и да постигне нещо. И да ме унищожи!