Л. Рон Хабърд
Черно сътворение (43)

Глава шеста

На следващия ден Хелър стана рано, бодър и свеж. Аз бях изтръгнат от тежък сън от звънеца на екрана.

Веднага се захвана съсредоточено за работа. Изчетка новия си костюм на местата, където го бяха доработвали, облече нова бяла риза с яка тип „Итън“, сложи си нова бейзболна шапка и метна през рамо малък сак, който приличаше на ученическа чанта.

Сложи в чантата малко макари, кукички, комплект инструменти, десетина бейзболни топки, една касета и табелките за колата с регистрация от Ню Джърси. Какво, на риболов ли отиваше?

Мина през фоайето. За един публичен дом часът беше съвсем ранен — служителят на рецепцията спеше, един бодигард в раиран смокинг четеше „Дейли Рейсинг Форм“ с писалка в ръка, пиян арабски шейх се луташе наоколо, очевидно зачуден кое от килимчетата на пода е най-подходящо за сутрешната молитва.

Хелър отброи десет хиляди от сейфа и ги прибра в джобовете си. Арабинът дълбоко му се поклони, Хелър повтори поклона и движението на ръката с абсолютна точност и бързо излезе на улицата, потраквайки с обувки.

Отби се в една закусвалня, прибра закуската си в торбичка и се качи в такси.

— Уихокън, Ню Джърси — каза Хелър. — Еднопосочно.

И даде адреса на гаража, където беше кадилакът!

— Таксувам те двойно, защото няма да се връщаш — каза шофьорът.

Изведнъж се смразих. До този момент не бях схванал какво възнамерява да прави. Беше тръгнал да прибере колата! Бери знаеше къде е тази кола. Нямаше начин да не са ѝ поставили бомба! Това „няма да се връщаш“ звучеше като пророчество!

— Двойна такса — съгласи се Хелър.

По пътя изяде кифличките и си изпи кафето. Скоро прекосиха града. Минаха под тунел „Линкълн“ и се понесоха с пълна скорост край Хъдсън. Скоро бяха в Ню Джърси и поеха на север по булевард „Кенеди“.

Излязоха от натовареното движение на път към гаража. Но на предната пресечка Хелър каза на шофьора да спре и да го изчака. Шофьорът се огледа наоколо сред старите олющени сгради в полу-индустриалната зона.

— Искаш да кажеш да те изчакам тук! — каза той. Хелър извади петдесет доларова банкнота, скъса я на две и даде едната половина на шофьора.

— Ще изчакам — каза той.

Хелър излезе и зави зад ъгъла по пътя към гаража. Спря.

Камиони, камиони, камиони! Цялата площ пред огромната ниска сграда бе задръстена от камиони! Мъже по двойки разтоварваха от камионите картонени кашони, товареха ги върху ръчни колички и ги отнасяха в сградата.

Хелър се приближи. Застана до вратата на гаража и надникна вътре. Цялата площ бе запълнена от картонените кашони, подредени в купчини, по-високи от човешки бой, между които оставаха тесни пътеки.

Хелър се придвижи малко по-навътре. Кадилакът беше там. Липсваха номерата.

Вътре ставаше още нещо. Чуваха се гласове. Хелър се премести. Видя пълния млад мъж и едно грамадна горила, облечена като шофьор. Спореха разгорещено.

— Не ме интересува! Не ме интересува! — крещеше пълният младеж. — Не можете да държите тук тази стока! Не ме интересува кой е заповядал! Нищо не разбираш!

Понечи да посочи с ръка кадилака, но се спря.

Изведнъж разбрах каква беше дилемата. Вътре разтоварваха ценна стока, а в гаража-работилница имаше кола, в която е поставена бомба! И мъжът просто не можеше да обясни.

— Нищо не изнасяме от тук! — каза горилата. — Ако се беше появил навреме, можеше да те послушаме. Но сега е твърде късно! Стоката остава тук! Освен това, и ние действаме по заповед. Нямам намерение да позволя на някакъв пънкар като теб да „пребибип“ хората ми просто, защото…

Пълният младеж бе забелязал Хелър до вратата. Замръзна. Рязко се обърна и се втурна към задния изход, сякаш го гонеше дяволът. Изчезна.

Хелър тихо се оттегли. Мина край разтоварващите мъже, зави край ъгъла и се върна в таксито.

— Трябва да продължим — каза Хелър. — Закарай ме в Бейон, „Кристал Паркуей“ 136.

Таксиметровият шофьор от Ню Йорк трябваше да разгърне картата.

— Намирам се на чужда територия — обясни той. — Не е като да си в центъра на цивилизацията. Това е Ню Джърси. Не можеш и да попиташ някого за пътя. Местните лъжат.

Не след дълго поеха на юг по булевард „Кенеди“, минаха през „Юниън Сити“, спуснаха се под „Пуласки Скайуей“, минаха покрай колежа „Сейнт Питър“ и с рев се вляха в натоварения трафик в центъра на Ню Джърси. В далечината се виждаха доковете и небостъргачите на Ню Йорк.

— Онова там сред водата статуя ли е? — попита Хелър, сочейки на изток.

— Боже господи — възкликна шофьорът, — не знаеш ли, че това е статуята на Свободата? Би трябвало да познаваш своята страна, момче.

Минаха край „Джърси Сити Стейт Колидж“ и скоро стигнаха в Бейон. Нюйоркският таксиметров шофьор се обърка. Пред „Милитъри Оушън Търминъл“ трябваше да обърнат обратно, попаднаха в задръстване по пътя към „Стейтън Айлънд“ и се върнаха обратно на моста „Бейон“, като се наложи да платят два пъти таксата за преминаване и най-накрая се принудиха да попитат някой местен.

След десет минути бяха в един отдалечен район с новопостроени високи блокове. Спряха на една тиха улица. Тук се намираше „Кристал Паркуей“ 136, много хубава сграда. Съвсем модерна.

Хелър залепи скъсаната петдесетачка и плати на шофьора.

— Не знам дали изобщо ще се оправя на връщане — изплака шофьорът.

Хелър добави още двайсет долара.

— Наеми си някой тукашен да те води — каза той. Шофьорът подкара.

През цялото време си напрягах мозъка да се сетя къде бях чувал този адрес.

Хелър влезе през входа, застлан с плюшени килими. Имаше няколко асансьора. На един от тях пишеше:

Покрив

Натисна бутона.

Малко се изненадах, когато вратата се отвори от човек, защото очаквах асансьорът да е автоматичен. Но мъжът не обслужваше асансьора. Беше облечен в костюм с жилетка и носеше ниско нахлупена шапка. Сакото му бе издуто от пистолет. Мъжът бе мургав като сицилианец.

— Да? — каза той небрежно.

— Искам да видя госпожа Корлеоне — каза Хелър. Замръзнах! Това беше главната квартира на мафията в Ню Джърси!

— Да?

— Скоро се видях с Джими „Канавката“ Тавилотврат — каза Хелър.

Изведнъж всичко ми се просветли. Онази среща в Афийон, когато в тъмното Джими го беше взел за наркоагент! Няма начин да не разберат съвсем скоро за какво става дума. А аз нямах кодовата хартия!

— Документите — каза гангстерът и Хелър му ги показа.

Мафиотът се обади от телефона в асансьора. Около телефона имаше малка кабинка, облицована с кадифе. Не се чуваше какво говори.

Мафиотът хвърли поглед към Хелър, опипа го за оръжие, прегледа чантата му и му махна да се качи.

Отидоха на последния етаж. Асансьорът беше специален, ходеше само до покрива. Мафиотът отвори вратата и бутна леко Хелър пред себе си. Насочи го към красиво украсен коридор. Отвори една врата в дъното на коридора и бутна Хелър вътре.

Стаята беше страхотна, цялата в жълто и бежово. Огромен панорамен прозорец откриваше изглед към голям парк и залив.

На един диван удобно се бе разположила жена. Носеше бежова копринена пижама-халат. Беше руса, със сини очи. Пшеничено-златистата ѝ коса бе сплетена в плитки, навити отгоре на главата ѝ като корона. Беше на около четиридесет.

Остави модното списание с лъскави корици, което досега четеше, и се изправи.

Боже мой, това се казва висока жена!

Хвърли поглед на Хелър и се приближи до него. Беше поне четири инча по-висока от него. Истинска амазонка!

Усмихна се:

— Значи си приятел на скъпия Джими — каза тя. — Не се срамувай. Той често говори за приятелите си от младежките улични банди. Но не ми приличаш на някой от тях.

Гласът ѝ бе галещ, приятен и имитираше акцент от Парк Авеню.

— Ще ходя в колеж — каза Хелър.

— О — каза тя с внезапно разбиране. — В наше време това е най-умното нещо. Седни, седни. Приятелите на Джими винаги са добре дошли тук. Нещо за пиене?

— Денят е горещ — каза Хелър. — Една бира? Тя гальовно му се закани с пръст.

— Палавник. Истински палавник. Знаеш, че това е незаконно, нали?

Вдигна глава и извика:

— Грегорио!

Почти веднага се появи много мургав италианец с бяло сако.

— Донеси на младия джентълмен мляко и сода за мен.

Грегорио бе изненадан.

— Мляко? Нямаме мляко, Бейб.

— Ами тогава излез и купи някакво „бибип“ мляко, ясно ли е? — изрева Бейб Корлеоне.

После пак потъна на кушетката. Със сладкия си гальовен глас каза:

— Как е скъпият Джими?

Хелър едва сега седна. Свали шапка и я сложи на коляното си. Любезният флотски офицер!

— Преди няколко дни беше добре. Изглежда добре си гледаше работата.

— О, много ми е приятно да го чуя — изгугука Бейб. — Много любезно от негова страна да прати поздрави.

— Как е семейството? — попита Хелър.

Уф, помислих си. Тъпият „бибип“ мислеше, че „фамилия“ означава истинско семейство. В тази страна, на тази планета, това означава мафиотска банда.

Тя изглеждаше натъжена.

— Боя се, че не е много добре. Виждаш ли, скъпият Свети Джо — как ми липсва само — беше човек на традицията. Обичаше да казва: „Което е било добро за баща ми, е добро и за мен.“ И се придържаше към добрите честни кражби и измами. Естествено, ние трябва да уважаваме това. А наркотиците тъй или иначе не носят нищо добро.

— Точно така е! — убедено каза Хелър. Тя го погледна одобрително. Продължи:

— Откак Фаустино „Примката“ Наркотичи получи толкова солидна подкрепа отгоре, положението не може да се удържи. Започна да се бърка в интересите ни в Ню Йорк, дори се опитва да пробие в Ню Джърси. Като очистиха скъпия Свети Джо, сложи се началото. Но ние — тя погледна с тъжна смелост, — се опитваме да се държим.

— О, сигурен съм, че ще успеете — любезно каза Хелър.

— Много мило от твоя страна, Джером. Нали мога да те наричам Джером? Всички ми казват Бейб.

— Разбира се, мисис Корлеоне — каза Хелър. Флотски маниери. И след това каза нещо, което за момент ме накара да помисля, че окончателно е оплескал нещата.

— Имате ли нещо против да ви задам един личен въпрос?

— Да, моля — каза тя. Стори ми се малко нащрек.

— От Кавказ ли сте?

О, богове! Пак с тази тъпа „бибип“ история за принц Кавкалсия! Имаше руса коса и беше доста висока, както много жени от Аталанта, Манко.

— Защо питаш?

— Ами заради главата ви — каза Хелър. — Много сте красива и имате издължена структура на лицето.

— О! — каза тя. — Нима се интересуваш от генеалогия?

— Учил съм малко.

— Аха! В колежа, естествено.

И тя се втурна към едно богато украсено бюро, отвори чекмеджето и извади голяма карта и някакви листове. Придърпа един стол близо до Хелър и разгъна листовете.

— Всичко това — важно каза тя, — бе специално направено за мен от професор Стингър! Той е най-добрият специалист в света по генеалогия и родословни дървета!

Аха! Вече бях чувал за пристрастието на американските жени към родословните дървета! И този Стингър сигурно е спечелил цяло състояние от това.

Тя махна към Хелър. Имаше типично италианския навик да говори с ръцете, главата и тялото.

— Не можеш да си представиш какви предразсъдъци имат някои хора! Бях известна актриса в „Рокси Тиътър“, когато скъпият Джо се ожени за мен.

Споменът за момент я откъсна от мислите ѝ и очите ѝ се навлажниха.

Охо! Сега ми се изясниха нещата. Била е в хора на „Рокси“. Всеки ред от хора е от момичета, които са високи шест фута.

Тя се овладя.

— Един капо трябва да се ожени за сицилианка и старите котараци много съскаха и мяукаха и критикуваха. Особено жената на кмета. Така че скъпият Джо поръча да му направят тези неща. И запуши устата на всички! Пазя си ги, за да не смеят да ми кажат не що!

Разтвори картата. Цялата бе изпъстрена с чертички и завъртулки и малки картинки за разяснение. Беше под формата на дърво.

— Като студент ти без съмнение знаеш всичко това — убедително започна тя, — но аз все пак ще го обясня накратко. Не е лошо нещата да се преговарят. Така, северната раса се състои от каспийския, средиземноморския и прото-негроидния тип…

— Каспийски? — каза Хелър. — Каспийско море не е ли до Кавказ?

— Да, разбира се — бегло каза тя и енергично се впусна в обясненията: — Така, тук се вижда как германските раси са дошли от Азия и са мигрирали в Европа. Готите са дошли в Северна Италия през Германия през пети век, а ломбардите — през шести. Те са долихоцефалис — означава дългоглави, което ще рече умни. Превърнали са се в част от италианското население. Руси и високи.

Богове! Нима беше репетирала? Вероятно цитираше професор Стингър, дума по дума.

— Проследи тази линия тук. Това са франките. Дошли са от Германия и са превзели Франция, която се казва на тяхно име. Станало е в пети век. Част от тях — виж тази линия — сицилианците, са се заселили в Северна Италия. През девети век един сицилианец е бил император на всички франки, освен това е бил и римски император. Тук виждаш, че се е казвал Каролус Магнус, което на американски значи Чарлз Велики. В учебниците по история го наричат Шарлеман. Бил е император на целия „бибип“ свят! Спря и хвърли внушителен поглед на Хелър. Той кимна. Тя продължи:

— Така, Шарлеман се е женил доста пъти. Една от жените му — тази линия тук — е била дъщеря на дук Д‘Аоста. Това значи „от Аоста“, а това е провинция в северозападна Италия точно на юг от езеро Женева.

В Северна Италия определено има русокоси и високи италианки, но най-много са във „Вал Д‘Аоста“.

А сега проследи тази линия тук. От дук Д‘Аоста се стига право до Биела, което е името на баща ми. Следваш ли мисълта ми, малкия?

— Да, да — каза Хелър очаровано.

— В началото на Втората световна война родителите ми са избягали в Сицилия. Останали са там цели четири години! В края на войната са имигрирали в Америка и аз съм се родила тук. Така че — триумфално каза тя, — аз съм толкова сицилианка, колкото всички останали! Какво мислиш по този въпрос?

— Абсолютно доказателство! — каза Хелър. Бейб щракна с пръст към картата.

— Нещо повече, аз съм пряка потомка на Шарлеман! О — възкликна тя със злорадство, — жената на кмета позеленя от завист!

— Напълно разбирам защо! — каза Хелър. — Но чакай; Нещо липсва тук. Може би не знаеш за това. Чувала ли си за Аталанта?

— Никога не съм била в Атланта.

— Не, Аталанта — каза Хелър. — В началото на това дърво, много по-рано от времето, когато то започва, е имало един принц.

Това определено привлече вниманието ѝ. И със сигурност моето! Нарушение на кодекса! Щеше да се отплесне с онази глупава Народна легенда 894М. Посегнах към химикала.

— Името му е — каза Хелър — принц Кавкалсия. Той…

От вратата се чу едно оглушително „Пссст!“

Бейб и Хелър се обърнаха.

На вратата стоеше сицилианец. Държеше голяма торба с пари. Беше прекрачил прага наполовина и се бе привел, упорито махайки на Бейб Корлеоне. Лицето. Бях виждал това лице. Опитвах се да си спомня къде.

Бейб отиде до него и се наведе. Сицилианецът се повдигна на пръсти, за да стигне ухото ѝ. Той енергично сочеше Хелър. Не можех да чуя какво шепти. Тя отрицателно поклати глава, малко озадачена. После той пак ѝ прошепна нещо.

Очите на жената щяха да изхвръкнат от орбитите. Тя се изправи. Обърна се и ядосано тръгна към Хелър. Сграбчи го.

Блъсна го назад, без да пуска яката му. Взря се в него, сякаш за да запомни лицето му. После се завъртя. С глас, който можеше да събори стените, каза:

— Къде, по дяволите, е този Джовани? Джовани веднага се появи. Мафиотът, който бе качил Хелър с асансьора.

— Защо, по дяволите, не ми каза, че това е онова хлапе? — заплашително прогърмя тя.

От вратата надникнаха лица. Уплашени!

— И аз тук се отнасям с него като с боклук! Тя се обърна и бутна Хелър в едно кресло.

— Защо — умолително каза тя, — не ми каза, че ти си спасил нашите „Грейшъс Палмз“?

Чух как Хелър преглътна.

— Аз… Аз не знаех, че са ваши.

— По дяволите, да, момче! Ние притежаваме и контролираме най-хубавите публични домове в Ню Йорк и Ню Джърси! Че кой друг?

Григорио влезе с двете чаши сода и мляко, които трепереха в ръцете му.

— По дяволите това мляко — каза Бейб. — Момчето иска бира, значи трябва да пие бира! Много важно, че е незаконно!

— Не, не — каза Хелър. — Наистина трябва да тръгвам. — Помисли за момент. — Може ли да ми кажете къде да намеря Бум-бум Римбомбо? Мисля, че имам проблеми с колата.

Значи затова се е пъхнал право в ръцете на мафията Корлеоне!

Изведнъж всичко се върза. Беше прочел за Бум-бум във вестниците и е разбрал, че е към мафията на Корлеоне. Знаел е адреса на Бейб от Джими „Канавката“ Тавилотврат. За да си намери специалист по бомби в колите, отишъл е право при Бейб. Много, много хитро е решил да издири човека.

Но чакай! Той се беше показал в гаража! Като се върне там, ще го чакат. Много, много тъпо!

Хелър щеше да ме побърка. Беше прекалено умно глупав, за да оживее!

Бейб се обърна към хората в стаята. Те си шепнеха един друг и сочеха към Хелър. Опитваха се да го разгледат от всички страни.

— Джовани, изкарай лимузината и откарай този млад джентълмен при Бум-бум. Кажи му, че съм казала да прави каквото поиска момчето.

Пак се обърна към Хелър.

— Виж момче, каквото искаш, кажи го на Бейб, разбра ли?

Извърна се към персонала:

— Чухте ли това? А ти, Консалво, искам да си разменим няколко приказки.

Сочеше мъжа, който бе разпознал Хелър. Изведнъж си спомних кой беше сицилианецът с торбата с пари. Той беше регистраторът в „Грейшъс Палмз“! Много ме изтощаваше животът на Хелър, даже започнах да губя способностите си да разпознавам веднъж видени лица.

Хелър излезе. Бейб се наведе и силно го целуна по бузата.

— Можеш да идваш по всяко време, скъпо момче! Скъпо, скъпо момче!