Л. Рон Хабърд
Черно сътворение (33)

Глава пета

Молин, леко запъхтян от изтощителната лекция за победите на ФБР, още не беше влязъл в офиса, когато телефонът на Стюпуиц иззвъня. Молин посочи един стол и като на куче махна на Хелър да седне. Втурна се да вдигне телефона.

Нямаше нужда да увеличавам звука.

— Молин на телефона — викна той. След това с изключително любезен глас каза: — Можете да кажете на мен. Аз съм партньорът на агент Стюпуиц. Мисля, че той ви е споменавал за мен.

После грабна един тефтер и започна да пише. Най-накрая каза:

— Да, господин Бери. Тук всичко е под контрол… О, много е добре, господин Бери… Не, не е говорил с никой друг… Да, господин Бери… Да, господин Бери… Благодаря, господин Бери.

И затвори.

Влезе Стюпуиц и двамата с Молин бързо си размениха шепнешком няколко думи. После преместиха Хелър на друг стол, срещу който имаше още два и Стюпуиц насочи в очите на Хелър ярка светлина. Двамата агенти седнаха.

— Аз първо — каза Стюпуиц. — Младши, докладвахме във Вирджиния, че в Мериленд е открит катастрофирал кадилак с твоя регистрационен номер. Освен това казахме, че в него е имало силно обгорено тяло, отговарящо на твоето описание. Хората, които се интересуваха от това, не знаеха името ти. Проститутката е мъртва. Тъй че си чист. И повече да не си споменал за този инцидент, защото ще излезем лъжци. Ясно ли е? — добави той свирепо.

Светлината силно заслепяваше Хелър. Но изведнъж аз с внезапно облекчение разбрах, че това не е разпит. Те просто не знаеха как да разговарят с хората по друг начин.

— Така, това е номерът на колата ти — продължи Стюпуиц. — Сега е регистрирана в окръг Колумбия. Сменени са номерата на двигателя и на шасито. Колата вече е на твое име. Знаем, че ти си платил колата на продавача, тъй че не си мисли, че правим нещо незаконно. Ясно?

Хелър взе регистрационния номер. Отгоре имаше закрепена малка табелка, на която пишеше:

„До всички полицаи. В случай на нужда,

свържете се единствено с агент Стюпуиц

или Молин, ФБР, Вашингтон.“

— Няма да се занимаваме със застраховки — продължи Стюпуиц. — Но ако стане някоя злополука, с твоето име ще те съдят за астрономически суми. Тъй че карай внимателно. Повече никакви луди преследвания със сто мили в час. Ясно ли е?

На Хелър му беше ясно.

— А това — каза Стюпуиц, — ти е шофьорската книжка.

Хелър я взе и видя, че на нея също бе залепена бележка:

„До всички полицаи. В случай на нужда,

свържете се единствено с агент Стюпуиц

или Молин, ФБР, Вашингтон.“

Изведнъж разбрах какво са направили — бяха сложили „опашка“ на кадилака. Ако се направи проверка на колата, всеки полицейски компютър ще има тази информация. Табелката всъщност означаваше: „Тази кола е под наблюдение на ФБР. Ако я забележите, докладвайте на агент Стюпуиц или Молин, ФБР, Вашингтон.“ Тоест, все едно че ФБР постоянно го следи!

— А ето ти и всички документи.

И той му даде свидетелството за раждане, дипломата и оценките. Хелър ги прибра в джоба си.

Молин стана и извади от чекмеджето на едно клатещо се бюро стара и измачкана пътна карта на компанията „Октъпъс Ойл“. Пак седна на стола.

— Добре — каза Молин, отвори картата и отбеляза на нея бележките от телефонния разговор. — Господин Бери искаше да бъде сигурен, че имаш пари и аз го уверих, че е така. Господин Бери предположи, че ще бъдеш уморен. Доста е загрижен за добруването ти. Така че трябва да идеш в мотел „Хауърд Джонсън“ в Силвър Спринг, Мериленд. Тръгваш от тук по Шестнадесето Авеню, прекосяваш границата на щата и се озоваваш пред мотела. Ето, виждаш ли го?

Хелър разгледа картата и аз изведнъж осъзнах защо го бавеха. Не беше заради ФБР, а заради господин Бери. Някъде по този път той му бе устроил засада! Опитах се отчаяно да си представя как ще го нападне.

Сега Хелър ще си го получи. В действителност Бери навярно вече наблюдава всички пътища и пътчета по източния бряг.

— Добре — каза Молин. — Така, той каза, че някои репортери са подразбрали, че отказваш да се върнеш у дома това лято. Някаква луда история, че искаш да живееш свой собствен живот. Примерно да влезеш в някой бейзболен отбор. Или нещо такова. Така че, той каза, че при никакви обстоятелства не трябва да се регистрираш в хотели или мотели с истинското си име, понеже не иска да се появява нищо в пресата, докато не се сдобриш със семейството ти и докато не говориш с баща ти, който в момента е извън страната. Ясно ли е?

— Да не използвам името си — каза Хелър. — Ясно. Ох, този Бери, знаеше „бибип“ добре, че няма никакъв Дълбърт Джон Роксентър Младши! Искаше да избегне всякакви смахнати истории във вестниците, просто като убие самозванеца. Роксентър при всички положения разполагаше с тази възможност и нямаше да се поколебае да я използва. Но как? И къде?

— Добре — каза Молин. — Значи, утре сутринта тръгваш по магистрала 475, кръговия път около област Колумбия, и свиваш наляво по магистрала 95. Продължаваш право през Мериленд, пресичаш Делъуеър и стигаш до пресичането с магистрала 275. Завиваш надясно, прекосяваш река Делъуеър и се озоваваш на границата с Ню Джърси. Продължаваш направо — всъщност няма как да слезеш от магистралата. А сега, погледни тук, точно на север от Ню Арк пътят се разделя. Тук е мотел „Хауърд Джонсън“ — и той го отбеляза на картата с кръстче. — Трябва да стигнеш там към четири и половина следобед. Пътуването е не повече от четири часа. Никакви високи скорости! Не се регистрирай. Просто влез в столовата, седни и си вземи нещо за ядене. Там ще те чака стар прислужник на семейството, който ще те заведе у дома.

Хелър кимна.

— Така. Господин Бери каза да ти предам, че нищо не те застрашава, така че не прави глупости. Всъщност, той каза да предам, че „Слинкъртън“ ще те следва през целия път. Да не се страхуваш.

— „Слинкъртън“? — каза Хелър.

— Става въпрос за детективско бюро „Слинкъртън“, това, което баща ти използва. То е най-голямото в страната — каза Молин. — Няма да ги забелязваш, но те постоянно ще са след теб.

Той изведнъж се засмя.

— Май иска да е сигурен, че няма да избягаш пак, независимо колко проститутки срещнеш.

Стюпуиц каза:

— Ще слезем ли сега до колата?

Отидоха долу до гаража на ФБР, където беше колата. Хелър провери в купето: багажът беше непокътнат. Хвърли поглед на новите регистрационни номера — предния и задния. Качи се.

Стюпуиц каза:

— Значи, довиждане, Младши.

— Благодаря ви — каза Хелър (нима гласът му трепна от вълнение?), — затова че ми помогнахте да продължа.

Молин се засмя:

— Спести си благодарностите, докато не се добереш до парите на стария, Младши.

И двамата агенти се засмяха и после, както често правят американците — говорят пред децата така, сякаш ги няма — Стюпуиц каза на Молин:

— Той е добро момче, Молин, малко е див, но е окей.

— Аха — каза Молин, — личи си от какво семейство е. Но ние бяхме по-луди.

И двамата се ухилиха и махнаха на Хелър, който подкара колата.

Не останах да видя как Хелър ще се пребори с вечерния пиков час във Вашингтон. Влязох в страничния тунел, който водеше до офиса на Фахт. Пътят беше доста дълъг и бях останал съвсем без дъх, когато нахлух през тайната странична врата.

— Трябва да се свържа с Търб! — извиках аз. Фахт отвори едно чекмедже и ми подаде някакъв доклад. Това бе радиосвръзката за деня. Използваха хипервълна с капацитет 5000 думи в секунда. Както и да е, в доклада нямаше толкова, беше много сбит. Хелър, получил свидетелството си за раждане, пребил две ченгета, Търб го открил отново в Линчбърг с помощта на подслушвателните устройства, после заминал за Вашингтон, бил арестуван от ФБР и сега бил при тях в безопасност, вероятно щял да влезе в затвор, както се предвиждаше.

Ами, ще влезе! Знаех много повече от Търб и Рат.

— Трябва да се свържа с нашите хора — креснах на Фахт.

Ще убият Хелър! Ако не утре, то вдругиден. А аз нямах кодовата хартия! Трябваше да пратя вест на Търб бързо да се промъкне в стаята му в мотела и да му претършува багажа.

Фахт повдигна рамене.

— Те нямат печатащ приемник. Много е обемен и ти не им заповяда да го вземат със себе си.

О, богове! Отпуснах се тежко в един стол. Най-лошото беше, че дори не можех да поговоря с Фахт или с някой друг. Не трябваше да знаят какво знам аз, в противен случай можеха да се свържат с някои и да направят някаква глупост.

— Мога да им оставя съобщение в Ню Йорк — услужливо каза Фахт. — Вероятно ще се обадят там в края на седмицата, ако са им свършили парите.

Парите нямаше да им свършат, имаха достатъчно — с лопата да ги ринеш. Само три неща знаех със сигурност. Първо, Бери ще изпрати да убият Хелър, независимо какво цели. Второ, ако екзекутират Хелър, ще екзекутират и Солтан Грис. Трето, населението на Земята ще бъде избито, ако прекъснат комуникационната линия на Хелър, а аз в момента бях част от това население!

Разпитах Фахт дали в Афийон има добро погребално бюро. Поне да имам прилично погребение. Но това не смеех да го кажа.

Тръгнах през страшно дългия тунел към моята стая. Бъдещето ми изглеждаше дори по-тъмно от тунела и в края му нямаше стая — само надгробен камък с надпис „Неизвестен гроб“.