Л. Рон Хабърд
Черно сътворение (17)

Глава втора

Вилата разполагаше с три коли, всички малко или повече в движение, според стандартите на Турция. Излязох и ги огледах. Пикапът „Датсън“ бе мръсен от зеленчуците от сутрешния пазар. Големият „Шевролет“ бе с празен резервоар. Оставаше френското „Рено“. Мисля, че колата бе от Първата световна война — в Турция вярват в поддръжката и дългото използване на автомобилите.

Корпусът бе хлътнал от няколко челни сблъсквания, предното стъкло бе потънало навътре. Акумулаторът бе изхабен и трябваше да се пали с манивела. Но си спомних, че някой си бе счупил ръката с такова палене, затова извиках Карагьоз. И така, най-сетне потеглих към града.

Мечтаех си, че скоро ще си купя дълга, черна, бронирана лимузина — такива, каквито имат гангстерите. Знаех дори откъде да я купя — беше на някакъв турски генерал, убит през 1963 и сега колата се продаваше евтино.

Но Реното имаше своите предимства. Лесно маневрираше и нямаше проблеми да се изпреварват каруци по пътя. Това обикновено са глупави двуколки, натоварени до козирката. Теглят ги магарета и наистина стават страхотни задръствания. Ако завиеш близо до някое магаре при изпреварването, каруцата в крайна сметка се оказва в канавката. Много е смешно. В страничното огледало можеш да гледаш как шофьорът ти се заканва с юмрук.

Тъкмо се наслаждавах на петата изкарана от пътя каруца, когато забелязах, че минавам край Афийон Карахисар. Голямата скала се извисяваше на около 750 фута.

Рязко свих вляво и спрях. Задръстих пътя на колона каруци, които идваха от града, но можеха да чакат. Наведох се от прозореца и се вгледах в предната страна на скалата.

Макар че бе покрита с циментов прах, ясно се виждаха поставените ръкохватки и ако човек се реши да пожертва някой друг нокът, можеше да се изкачи нагоре. И все пак, аз никога не бих се опитал да се катеря нагоре. Никога. При това в тъмното? Абсолютно никога!

Интересувах се от това от гледна точка на човешкия характер — не на Хелър, вече знаех, че е луд — а на характера на човек, който бе станал жизненоважен за моите планове за богатство: Джими „Канавката“ Тавилотврат. Каза, че видял Хелър да се катери нагоре. Очевидно такъв подвиг бе невъзможен. Следователно Джими „Канавката“ Тавилотврат бе патологичен лъжец. Добре. Ще бъда внимателен по-късно днес, когато ще разговарям с него и ще му направя предложението.

Колата бе загаснала, затова излязох и завъртях манивелата. Мъжете в спрелите каруци крещяха и размахваха юмруци. Аз също креснах и размахах юмрук, след това се качих и подкарах към града.

Тръгнах към строителна компания „Мудлик“. Тя има клонове из цяла Турция. Изпълнява много държавни поръчки, значи не ѝ е чиста работата. Паркирах пред две спрели коли и влязох.

Веднага ме поеха. Директорът видя плана ми и изчисли стойността. Като чу, че искам болницата да бъде построена за шест седмици, вдигна цената.

Тръгнах си, той ме догони, върна ме вътре и свали наполовина. Но каза, че ще трябва да я построи от кал, любимия строителен материал в областта. Казах му, че ми трябват първокласни материали. Накрая постигнахме компромис да бъде построена наполовина от кал и наполовина от свестни материали. След това аз удвоих предложената цена и му казах, че половината са за него, ако всичко мине гладко. Подписахме договора и се разделихме като отдавнашни приятели.

Като излязох, двама мотористи ме гледаха злобно, тъй че и аз ги погледнах злобно, запалих с манивелата и подкарах към Специален магазин за модерни западни облекла за мъже и джентълмени „Гийси“. Много по-добре бе да пазарувам в Истанбул, но нямах време, а трябваше да се облека преди посещението си при Джими „Канавката“ Тавилотврат. Беше жизненоважно да му направя впечатление.

Изборът бе наистина крайно ограничен. Но по закон турците не трябва да изглеждат като турци, а да се обличат като американци или италианци и аз извадих късмет. Току-що бяха получили стока от Хонконг по последната мода от Чикаго.

Избрах си един сив костюм, черна риза, бяла вратовръзка, оксфордски обувки в черно и бяло и мека шапка. Горе-долу ми ставаха. Преоблякох се, метнах служителя, като в последния момент замених една банкнота от петстотин лири с пет лири, погледнах го лошо и го накарах да мисли, че грешката е негова и излязох.

Огледах се в една витрина и се възхитих от себе си. Изглеждах много шик, точно като гангстер от филмите.

Набързо обиколих хотелите, като се оглеждах за Джими „Канавката“ Тавилотврат. В Афийон това не отнема много време. Хотелите не са много. Хотелиерите клатеха отрицателно глави. Никаква следа от него.

Е, имах и друга работа. Отидох до търговския център „Пахалт“. Оттам купуваха селяни и наистина им излизаше пахалт, което на турски означава „високи цени“. Отидохме със собственика в една от задните стаички и си поговорихме.

Казах му, че искам да окачи табела, че изкупува злато на високи цени. Той отговори, че мините за злато не са в техния район, а по на север. Казах му, че това няма значение. При неговите цени жените в семействата щяха да започнат да продават бижутата си, нали така? Съгласи се. Предложих му да купува златото от обеднелите селяни на лондонски цени, а аз ще го изкупувам от него с десет процента по-скъпо. Каза, че няма да се събере много злато, но аз му отговорих, че количеството ще бъде тайна между нас двамата и така, направихме табелата и я окачихме.

Трябваше да оправдая по някакъв начин златото, което щях да пусна на пазара на дъмпингови цени, когато пристигне Бликсо. Можех да обясня, че в Афийон е било изкупувано злато. Като прехвърля моето в Истанбул, най-вероятно изобщо няма да се потрудя да изкупя златото на собственика.

Седнах в паркираната кола, наслаждавах се на приятното обедно слънце и се опитвах да разбера къде може да е отишъл Джими „Канавката“. Бях задръстил няколко каруци. Приближи се един полицай и смути мислите ми. Наведе се и пъхна острия си мустак през прозореца. После каза:

— О, вие ли сте!

Е, както го каза, звучеше като голям комплимент. Мислят ме за племенник на подофицера, който стана герой от войната. В края на краищата, живея в неговата къща. Бързо се отдалечи и разкара каруците, които задръствах. Хубаво е да си у дома!

Напрегнах си мозъка. Къде в този град може да иде един гангстер? Разбира се, в Сагланмак! Сагланмак на турски означава „да бъдеш придобит“, „на разположение“. Но има още една дума, саклаимак, която означава „да се криеш“. Според великия учител Фройд, подсъзнанието може да изкривява значението на думите така, че да са по-близки до намеренията на говорещия. Това го наричат „фройдианска грешка“. Сигурно така е станало в случая. Макар че най-вероятно Джими „Канавката“ Тавилотврат не говореше турски, той бе направил фройдианска грешка.

Освен това, мафиотите в този град отсядаха само там.

Подкарах през насъбралата се тълпа селяни с размахани юмруци и се насочих към Сагланмак. Но сега вече бях по-хитър. Паркирах една пряка по-надолу.

Целият втори етаж бе опасан с балкон, до който можеше да се стигне по стълба отдолу — жизнена необходимост, ако на някой му се наложи да излезе от прозореца и бързо да изчезне.

Влязох. Отидох на рецепцията. Там седеше млад турчин с пригладена коса. Преди ми беше казал, че няма такъв човек в хотела. Не се занимавах с него. Направо се пресегнах през бюрото към мястото, където държаха кутията с картичките на регистрираните. Служителят отстъпи назад.

Прегледах всички картички. Нямаше никакъв Джими „Канавката“ Тавилотврат.

Беше казал, че е стоял тук седмици. Проверих датите. Ето го! Джон Смит!

— Стори ми се, че каза — с подигравателен тон се обърнах към служителя, — че Тавилотврат не бил тук!

Той посегна към телефона. Сграбчих китката му.

— Не. Той ми е приятел. Искам да го изненадам. Служителят се намръщи.

Сложих на масата банкнота от десет лири. Вече не се мръщеше толкова. Оставих банкнота от петдесет лири. Усмихна се.

— Покажи ми стаята — казах аз.

Посочи стаята, която се намираше точно пред стълбите на втория етаж.

— Вътре ли е? — попитах. Той кимна.

— А сега, слушай какво искам да направиш. Взе ми бутилка скоч — може и да е арабско — и две чаши и ги сложи на един поднос. Три минути след като тръгна, вземаш подноса, качваш го горе и чукаш на вратата.

Започнах да слагам на бюрото една след друга банкноти от по сто лири, докато служителят се усмихна. Тази усмивка ми струваше седемстотин лири.

Сверихме си часовниците.

Излязох от предната врата. Без да бързам, но тихо, се изкачих по външните стълби. Внимателно сметнах кой е неговият прозорец. Беше отворен. Изчаках. Точно в уреченото време се чу чукане на вратата. Леглото изскърца. Промъкнах се до прозореца.

Няма грешка, беше моят човек. Държеше Колт 45 в ръка и с тихи стъпки отиде до вратата. Беше с гръб към прозореца.

Знаех си, че ще стане така. Мафиотите водят неспокоен живот.

Джими „Канавката“ Тавилотврат хвана дръжката на вратата с насочен навън пистолет. Беше мой ред.

Вратата се отвори. Прехвърлих се през прозореца. С висок глас казах:

— Изненада!

Той се обърна, шокиран.

Пусна един куршум в стената над мен!

Още не бе прозвучало ехото от изстрела, когато той изскочи през вратата.

Ефектът бе катастрофичен. Сблъска се със служителя и уискито!

Скоч, чаши, крака, ръце и още два случайно изстреляни куршума се понесоха като лавина надолу по стълбите!

С тъп звук и последно потракване се спряха на долния етаж.

Спуснах се след тях по стълбите и измъкнах пистолета от зашеметената ръка на Джими „Канавката“.

— Така ли се посреща стар приятел? — казах аз. Това е начинът да се отнасяш с тях. Психология, взета направо от буквара. Идеята е да ги изкараш от равновесие.

Тавилотврат не само бе извън равновесие, а буквално се бе вцепенил.

Служителят лежеше на пода и ме гледаше с ужас. Осъзнах, че съм насочил към него пистолета на Тавилотврат. Дръпнах предпазителя. Казах му:

— Беше много несръчен. Счупи бутилката уиски. А сега стани и донеси още една за сметка на заведението.

Турчинът се отдалечи.

Вдигнах Тавилотврат и го завлякох до една малка задна маса в кафето на хотела. Започна да се съвзема.

Треперещ, служителят донесе още една бутилка скоч и две чаши.

Подадох на Тавилотврат пистолета му. Налях му уиски. Изпи го.

Грозното му лице, осеяно с белези, изразяваше истинско недоумение.

— За какво, по дяволите, бе всичко това?

— Просто не исках да бъда застрелян — казах му. Не можа съвсем да разбере. Налях му още едно. Опитах пак да обясня.

— Можех да те убия, но не го направих. Това доказва, че съм твой приятел.

Помисли върху това и разтри няколко цицини на главата си. Налях му още едно.

— Как е Бейб? — попитах аз. Зяпна ме.

— Е, хайде сега — казах аз. — Бейб Корлеоне, старата ми приятелка.

— Познаваш Бейб?

— Разбира се, че я познавам.

— Откъде я познаваш?

— От тук-там. Изпи си скоча.

— Ти от АБН ли си? Засмях се.

— От ЦРУ? Засмях се.

— От ФБР?

Налях му още едно уиски.

— Аз съм от Световната здравна федерация.

Имам намерение да те направя богат. Изпи чашата.

— А сега слушай внимателно — казах аз. — Строим нова болница. Ще започне да действа след около два месеца. Разполагаме с нови методи за пластична хирургия. Можем да изменяме отпечатъци от пръсти, ченета, ларинкси, лицеви кости, всичко.

— Няма „бибип“?

— Абсолютно. Само ние можем да, го правим. Никой няма да разбере. Хипократова клетва, нали знаеш.

— Това като Петата поправка ли е?

— Абсолютно. Но сега да поговорим за работата. Познаваш мафията от Атлантик Сити, нали? Познаваш още много градове. Нали така?

— Така е — каза той.

— Добре, много от тях се укриват, нали? Не могат да си покажат носа навън, защото отпечатъците и досиетата им са залели ФБР и Интерпол. Нали така?

— Да.

— Ако тайно прехвърлим тези хора тук в нашата болница, ще можем да променим външния им вид и да им дадем свидетелства за раждане и паспорти. Всичко това срещу определена такса, разбира се, и ти лично ще получаваш двайсет процента от внесените суми.

Взе една салфетка и усърдно започна да смята нещо. Накрая каза:

— Ще стана богат. — Точно така.

— Само едно нещо не е наред — каза той. — Мога да разпространя информацията. Мога да докарам тук големи имена. Но няма как.

— Защо?

— Защото вече си имам работа. Имам договор.

— Знам — казах аз. — За Гонсалмо Силва.

— Откъде знаеш?

— Имам си източници — погледнах го с премерено превъзходство. — Гъни Силва ще отсъства не по-малко от седем седмици. Така че, разполагаш с шест седмици да направиш малко оборот за болницата.

— Ще ми трябват пари за разходите. Не мога да използвам парите на Бейб.

— Ще харчиш от аванса — казах аз.

— Хей! — усмихна се той.

— И ако докараш много клиенти и големи суми до два месеца, ще включа и още нещо в сделката.

— Така ли?

— Така. Ще ти поднеса Гонсалмо Силва на сребърен поднос!

— Без „бибип“?

— Ще го направя заради теб!

Със сълзи на благодарност той протегна ръка.

— Можеш да считаш, че сделката е сключена! Аха, психологията действа безотказно!

Малко по-късно се върнах при колата, проправих си път сред тълпата, която протестираше, защото бях задръстил пътя, завъртях манивелата и подкарах.

Сякаш не карах, а летях!

Солтан Грис, тъй нареченият Султан Бей, бе поел по пътя на огромното богатство.

Пък и нали Великият съвет бе казал да се разпространи напреднала технология на тази планета? Нещо, което наистина да помогне.