Л. Рон Хабърд
Черно сътворение (38)

Глава първа

Долу на рецепцията в хотел „Брюстър“ нямаше никой, затова Хелър мина зад гишето, остави трийсетте долара за стаята на място, където лесно щяха да ги забележат, извади най-отгоре регистрационната карта с името на Ал Капоне и си извади на касата разписка, която подписа с „Бринкс“. Във ФБР не го бяха научили добре — Капоне ни един път не е обирал бронирана кола „Бринкс“. Аз си знам уроците по американска история!

Опитвайки се да разгадае надрасканите номера около градския телефон във фоайето на хотела — някои на проститутки, други на обратни и още какви ли не — Хелър попадна на една фирма за таксита и позвъни.

Като натовари багажа си в таксито, той каза на шофьора, който приличаше на германец:

— Търся място за живеене. Някой по-добър хотел. Нещо от класа.

И така, скоро се озоваха на Мадисън Авеню и продължиха към центъра, като през целия път Хелър броеше ударените коли и вдлъбнатите огради, край които минаваха.

На ъгъла на 59-та Улица и Пето Авеню таксито стовари Хелър. Намираха се на паркинг. Хелър си свали багажа и подаде двайсетдоларова банкнота. Шофьорът просто взе банкнотата и бързо подкара, макар че таксата трябва да е била много по-малка. Хелър започваше да научава някои неща за Ню Йорк.

Погледна нагоре. До него се извисяваше хотел „Сноб Палас“. Макар че наоколо имаше униформени портиери и пикола, никой не му взе багажа. Хелър го хвана в ръце и влезе. Пред него се простря обширно и лъскаво фоайе, почти като хангар. Силни, но добре аранжирани лампи осветяваха дискретното и добре аранжирано обзавеждане. Скъпо облечена и пъстра тълпа гъмжеше около него, докато си проправяше път към рецепцията.

Имаше много регистратори, до един заети. Хелър изчака. Никой не вдигна глава. Най-сетне той каза на един:

— Бих искал да взема стая.

— Имате ли резервация? — попита регистраторът. — Тогава говорете със заместник-управителя. Ето там, ако обичате.

Заместник-управителят бе зает. Отговаряше по телефона на едно оплакване с премерено приличен тон. Нещо за пудел, който не бил разходен достатъчно. Най-накрая вдигна очи. Това, което видя, не му направи особено впечатление. Стената зад него бе цялата в огледала, тъй че и аз можех да видя същото.

Пред него стоеше някой си с крещящо, прекалено малко сако на червени карета, с панталони на сини райета, които не стигаха до бейзболните му обувки и отгоре на всичко, носеше червена бейзболна шапка, килната силно назад.

— Да? — каза помощник-управителят. Хелър стопи леда.

— Бих искал хубава стая, може би две.

— С родителите си ли сте?

— Не, те не са на Земя.

— Най-ниската цена за апартамент е четиристотин долара на ден. Не мисля, че ще ви заинтересува. Довиждане.

И той се обади по телефона, за да се скара на персонала, че не са разходили добре нечий пудел.

Знаех какъв е проблемът. Хелър изчисляваше цената в кредити. Един кредит струваше няколко долара. Взе си багажа, излезе и се качи в такси, от което току-що бе свален пекинез, когото бяха разхождали.

— Търся стая. Искам нещо по-евтино от това, което предлагат тук.

Шофьорът веднага тръгна към центъра, зави по Лексингтън Авеню, избягна няколко катастрофи и стовари Хелър на 21-ва Улица. Хелър му подаде двайсетдоларова банкнота. Шофьорът много се изненада, когато не успя да я измъкне от пръстите му. С недоволно мърморене приготви рестото и бързо си размениха парите. Хелър му даде петдесет цента бакшиш. Започваше да се учи.

Хелър вдигна очи и видя стара сграда с порутен вид. На една табела на тротоара бе написано:

КАСА ДЕ ФЛОП

Взе си чантите и влезе. Група разпасани латиноамериканци седяха върху разкиснати мебели. Един размекнат регистратор се бе разпльокал върху разбито бюро. Фоайето имаше много прогизнал вид.

Странен звук блъсна ушите ми. Веднага след това разбрах какво е било. Хелър е кихнал.

— Уф — каза си той. — Ще речеш, че това местенце е на Апарата!

Нарушение на кодекса! Нарушение на кодекса! Плюс липса на патриотизъм! Бързо си отбелязах в бележника и маркирах мястото на лентата. Никой не може да ме обвини, че не си върша задълженията.

Вдигна си багажа, обърна се и излезе.

Отвън се спря и се обърна да огледа пак сградата.

— Вие, хотели, можете да вървите по дяволите!

Един дом ще ми струва по-малко и ще е по-чисто.

Мина две преки пеша, преди да успее да намери такси. Беше спряло на тротоара и Хелър му викна, за да не потегли.

Шофьорът изглеждаше така, сякаш не си е лягал по цяла нощ от една година насам. Освен това нямаше място между очите и косата. Неандерталски тип.

Хелър качи багажа. Наведе се да каже нещо през стъклото между предната и задната седалка, на което нюйоркските таксиметрови шофьори разчитат да ги спаси от нападения.

— Знаете ли къде има някой дом?

Шофьорът се обърна да го погледне. Помисли и каза:

— Имаш ли пари?

— Естествено, че имам пари.

— Много си малък.

— Виж какво — каза Хелър, — знаеш ли някой дом или не?

Шофьорът му хвърли съмнителен поглед, но кимна.

— Добре — каза Хелър, — закарай ме там. Тръгнаха по посока на Ист Ривър. Недалеч се виждаше високата черна фасада на сградата на Обединените Нации. Бяха навлезли в по-тих и по-елегантен квартал, пълен с високи и внушителни постройки.

Спряха на тротоара пред една такава сграда. Беше от бляскав камък и матирани стъкла — красива, модерна, многоетажна сграда. Малка градинка със зеленина и автомобилна алея я отделяха от тротоара. От ляво на впечатляващия вход имаше елегантен, красив надпис със златни букви върху черен камък. Пишеше:

„ГРЕЙШЪС ПАЛМС“

Таксито не бе спряло на автомобилната алея, защото там стоеше голяма, черна, ниска лимузина с шофьор на кормилото. Хелър извади от таксито чантите си и ги остави на тротоара. Бръкна в джоба, за да плати на шофьора.

И тогава се случи нещо забележително!

Шофьорът на таксито, който допреди малко изглеждаше толкова заспал и унесен, вторачи очи в лимузината на входа. Очите му изведнъж се разшириха от ужас.

Гумите изсвистяха и таксито се стрелна надалеч.

Без да си прибере парите!

Хелър се загледа след бягащото такси. Прибра парите обратно в джоба. Вдигна си чантите и тръгна към входа.

Лимузината бе запалила двигателя.

От вратата излезе млад мъж с вид на здравеняк. Беше облечен в двуреден костюм и носеше шапка ниско над очите. При приближаването на Хелър той малко се отдръпна.

Дясната му ръка се вдигна. Държеше нещо!

Беше миниатюрно уоки-токи. Каза нещо в него, като гледаше по посока на Хелър.

Нещо става! Нещо опасно!

А Хелър, идиотът, изобщо не забеляза. Продължи напред и влезе през входа.

Фоайето беше малко, но направено с вкус. На отсрещната стена имаше няколко железни вити стълби, които водеха до балкон. Златните врати на асансьорите се открояваха на фона на тъмния камък. По стените имаше красиви лъкатушещи орнаменти от златист метал. Имаше двойки красиво облицовани кресла, полускрити от великолепни зелени растения. Имаше дълго златисто гише, което очевидно беше рецепцията.

Не се виждаше жива душа! Никой!

Хелър затрака с обувки по излъсканата многоцветна мозайка. Отиде до рецепцията.

Малка врата в стената отляво на гишето, на която имаше табела „Управител“, се открехна около шест инча. Показа се мъжко лице. Сурово. Подаде се ръка и безшумно махна на Хелър да се приближи.

Хелър си остави багажа и тръгна към вратата. Тя се отвори.

Зад нея се показа голям и богато украсен офис. В отсрещния край имаше голямо бюро с дърворезба. Зад него седеше дребен мъж, добре облечен, с черна коса и тясно лице. Върху бюрото имаше табела:

Вантаджо Меретричи, управител

ОТДЯСНО на бюрото седяха двама мъже с шапки. Десните им ръце не се виждаха. И тримата гледаха към Хелър.

Вратата се затвори зад Хелър.

Изведнъж го хванаха изотзад!

Здраво притиснаха ръцете му в ключ.

Принудиха го да седне на един стол в ъгъла зад вратата. Нападателят му продължаваше да стои зад него, без да го пуска.

Един от мъжете до бюрото посочи Хелър и се обърна към управителя:

— Значи това е едно от момченцата ти.

— Не! Не! — извика управителят иззад бюрото. — Тук не използваме младежи!

Другият гангстер до бюрото се изсмя, невярващ.

— О, стига си се „бибип“, Вантаджо. Колко взимате за момче с такова хубаво личице като този?

— Да се върнем на въпроса, Вантаджо. Фаустино казва, че тук ще продаваш наркотици, значи ще продаваш. Ние ги доставяме, ти ги продаваш.

— Никога! — каза Вантаджо. — Ще изгубим цялата си клиентела! Няма начин да не си помислят, че се опитваме да измъкнем информация от тях с наркотици!

— Ха, че каква информация, по дяволите, могат да имат неграта и дръпнатите от ООН! — подигравателно каза гангстерът, който беше най-близо до Вантаджо. — Трябва да понаучиш някои неща. Фаустино ще се обади на стрелците и знаеш какво те чака! Така че, откъде да започнем? Искам да кажа, преди да затрием теб. Да потрошим мебелите? Или да извадим от строя няколко курви?

Другият гангстер каза:

— А какво ще кажеш за хубавото ново момче?

Двамата мафиоти се спогледаха и се ухилиха. Този, който току-що бе дал предложението, запали цигара.

— За начало ще му направим само няколко дупки в лицето, които ще те вкарат в малко разходи.

Гангстерът стана с цигарата и прекоси стаята. Мъжът зад Хелър стегна хватката.

Рязко Хелър вдигна крака от пода.

Завъртя се като за задно салто.

Върховете на обувките му удариха в главата онзи зад него!

Ръцете му сграбчиха облегалката на стола. Изстреля се назад, право над главата на онзи, който преди го държеше. Приземи се зад него.

Вече беше измъкнал пистолета му от кобура под рамото.

Гангстерът с цигарата бе спрял по средата на стаята и гледаше с невярващи очи.

Онзи, който бе останал до бюрото, извади пистолет.

— Пази се! — изкрещя той на този по средата на стаята. Той веднага легна на земята.

Мафиотът до бюрото стреля.

Хелър се намираше зад типа, който преди го държеше. Куршумът улучи гангстера в гърдите.

Хелър явно имаше намерение да го използва като щит, за да се предпази от куршумите.

Мафиотът до бюрото пак стреля. Два пъти!

И двата изстрела улучиха гангстера пред Хелър.

Мафиотът до бюрото разбра, че стреля по собствения си човек. Уплашено отстъпи назад.

Хелър му пусна един куршум право в сърцето!

Този, който се бе проснал по средата на пода, бе извадил пистолет. Опита се да стреля.

Хелър го забеляза, но за момент остана неприкрит. Онзи от пода стреля.

Още един куршум се заби в бившия нападател на Хелър.

Хелър падна на земята.

Стреля право в черепа на типа на пода.

Двама мъртъвци! Третият се мяташе в предсмъртна агония!

— Божичко! — обади се Вантаджо Меретричи от бюрото.

Отвън се чуха бързи стъпки.

Хелър отскочи далеч от вратата.

Младият тип от входа си показа част от лицето през вратата и пъхна ръка. Видя Хелър.

Вдигна пистолет.

Хелър стреля и го улучи в рамото.

Мъжът бе отхвърлен от вратата и се завъртя във фоайето. Но не падна. Вратата се затвори с трясък. Бягащите стъпки се отдалечаваха.

Колата отвън заръмжа. Чу се затваряне на врата, веднага след това лимузината потегли със свистене.

— Боже господи! — каза Вантаджо. След това изглежда се посвести. — Малкият, помогни ми, бързо!

Тялото, което беше най-близо до бюрото, бе паднало върху малко килимче. Вантаджо грабна единия край и бързо го повлече като шейна към вратата. Отвори и я подпря с един стол да не се затваря. После пак хвана килимчето и го извлече отвън във фоайето.

Управителят посочи на Хелър трупа, който той бе използвал за прикритие и излезе във фоайето. Хелър го грабна и го завлачи навън. Пусна го.

Чу се далечния вой на полицейски сирени.

Хелър и управителят заедно извлякоха третия труп.

Във фоайето изникна спретнато облечена възрастна чистачка.

— Измий кръвта от пода в офиса! — викна ѝ управителят. — Бързо!

Полицейските коли приближаваха.

Управителят се наведе зад гишето. Регистраторът бе на пода, завързан и с парцал в устата. Хелър сряза въжетата.

Управителят подреди телата във фоайето. Взе пистолета, с който Хелър бе стрелял, избърса го с кърпа и го пъхна в ръката на онзи, който най-напред бе нападнал Хелър.

Полицейските коли се чуваха съвсем наблизо.

— Тези „бибипци“! — каза управителят. — Подкупили са ченгетата да пристигнат бързо и да ме арестуват, ако се чуе стрелба!

Управителят каза нещо на италиански към регистратора и тъкмо се обърна към Хелър, вероятно за да му каже да изчезва, когато от входа се чу силен глас:

— Никой да не мърда!

Това „никой“ се отнасяше до управителя, Хелър и регистратора.

Появи се полицейски инспектор, придружен от две ченгета с едрокалибрени пушки. Инспекторът бе едър мъж на средна възраст, отпуснат.

— Добре, Меретричи, арестуван си!

— За какво? — каза Меретричи. Полицейският инспектор огледа труповете.

Злобно погледна регистратора.

— Какво е ставало тук?

— Ами то се вижда — каза мъжът. — Онзи тип — и той посочи тялото, което беше най-далеч от входа, използвано от Хелър като щит — очевидно се опитваше да избяга от другите. Те нахлуха след него и започнаха да се стрелят един в друг.

Инспекторът направи оглед на всяко тяло и всеки пистолет поотделно.

— Би трябвало тях да арестувате — каза Вантаджо. — Тук не е разрешено да се стреля!

— Не ми се прави на умен, да те „бибип“ — каза инспекторът. Приближи се до Хелър. — Ти пък кой си, по дяволите?

— Той разнася поръчки — каза Вантаджо. — Влезе отзад след стрелбата.

— „Бибип“ — каза инспекторът.

— Бих искал да си изпълнявате дълга към гражданите — каза Вантаджо, — за което ви плащат данъкоплатците и да разкарате от тук тези трупове. Вече ми съсипаха един килим!

— Не пипайте нищо! — извика инспекторът. — Екипът ще пристигне след малко и ще искат да снимат всичко. А вие двамата — той посочи към управителя и регистратора, — гледайте да се появите, като ви извикат за разпит. Трябва да ви затворя като свидетели.

— Ние с радост ще изпълним нашите задължения като граждани — каза Вантаджо. — А вие се погрижете от сега нататък да осигурявате по-добра защита на честните бизнесмени! — Той ядно погледна телата на пода. — Мафиотите си се разхождат свободно по улиците!

Инспекторът си тръгна. Един полицай остана да пази телата, за да не се подправят доказателствата по случая.

— Прибери багажа в моя офис — каза Вантаджо и махна на Хелър.

Хелър нарами сака и куфарите и го последва.