Л. Рон Хабърд
Черно сътворение (58)

Глава шеста

Малко преди обяд Хелър се появи пред библиотеката. Беше внушителна сграда в римски стил — десет масивни колони се простираха отпред. Огромна ротонда, много благородна фасада. Отпред имаше голяма площ стълби, широка почти колкото самата сграда.

Хелър мина край фонтан и статуя, на която пишеше „Алма Матер“. Изкачи до половината стълбите и тежко се отпусна на камъка.

И имаше защо. От два часа насам, откак започна да обикаля на зигзаг огромната площ на университета, не можех да спра да се смея. Ходеше ту тук, ту там. Отбелязваше си всяка една от огромния брой класни стаи, аудитории, занимални и лаборатории, където трябваше да присъства. Постоянно поглеждаше в своя екземпляр от компютърната разпечатка и се убеди, че в програмата му в един час имаше две занятия, например, а след това дупка, а в един случай имаше и три едновременно! Аз се заливах то смях. Даже великият Хелър не можеше да се справи с такава програма. И така седем дни в седмицата!

Докато седеше под горещото обедно слънце, вероятно прозря, че няма начин на земята, по който да се сдобие с диплома и да изпълни глупавите си планове, за да успее в мисията си напук на мен. И да ме убие.

Тук-таме по стълбите минаваха студенти, но не се тълпяха особено. Млади мъже и жени, облечени небрежно. Хелър изглеждаше по-млад от доста от тях, макар че на практика беше с няколко години по-голям и ако трябва да бъда честен, с няколко десетки години по-опитен. Колко ли глупаво се чувстваше — кралски офицер от Флота, седейки сред тези наивни създания. Още една шегичка за негова сметка, а също и за тяхна. Представих си какво ли ще си помислят, ако знаеха, че един волтариански боен инженер седи точно там, пред погледите на всички, един манко от Аталанта, на стотици светлинни години далеч, притежаващ петдесет-доброволната звезда, който може да взриви планетата им на парченца с лекотата, с която може да се изплюе, или пък може да предотврати нашествие, в което всички те ще бъдат погубени. Какъв майтап. Колко бяха глупави!

Две момичета и един младеж се завъртяха около него.

— Ооо! Да не си от бейзболния отбор? — каза едното.

— Не знаех, че още играят — каза момчето. — Ха, та за какво са ти шпайкове?

Хелър погледна едно от момичетата:

— Без шпайкове не можеш да стигнеш до първа база.

Всички избухнаха в луд смях. Мъчих се и се мъчих да разбера какво толкова им беше смешно. Както и да е, „бибип“ Хелър. Винаги толкова неясен. Пък и нямаше право да търси популярност. Беше извънземен! Освен това момичетата бяха хубавички.

— Казвам се Мъгинс — каза момчето. — Това са Кристин и Коръл, от колежа Барнярд. Той е към „Емпайър“, но са само жени, леле майко!

— Казвам се Джет — каза Хелър.

— Ела ни на гости някой път — каза Кристин.

Пак се засмяха вкупом, махнаха и тръгнаха да слизат по широките стълби.

А ето го и Ъпщайн!

Влачеше някаква грамадна ролка хартия, около два фута в диаметър и със сигурност дълга поне дванайсет фута. Мина край фонтана, после край статуята. Спря две стъпала под Хелър. Носеше износен сив костюм и изтъркана сива шапка и освен ролката, мъкнеше претъпкано евтино дипломатическо куфарче. Свлече се на стълбите, задъхан.

— Как е господин Ъпщайн? — Весело каза Хелър.

— О, не ми викай така — каза Ъпщайн. — Чувствам се неудобно. Казвай ми Изи. Така ми викат всички.

— Добре. А ти ще ми викаш Джет.

— Не. Ти си по-висшестоящ, защото капиталът е твой. Трябва да те наричам господин Уистър.

— Забравяш, че сега ти си отговорен за мен. В това влиза и възпитанието — каза Хелър. — Казвай ми Джет.

Изи Ъпщайн доби нещастен вид. След малко каза:

— Добре, господин Джет.

Хелър сигурно се отказа.

— Виждам, че си намерил някакви дрехи. Притеснявах се, че всичко е било унищожено.

— А, да. Изкъпах се в гимнастическия салон и взех два костюма, шапката и този куфар от Армията на спасението. За пред теб не стават, естествено, но ако се облека прекалено добре, ще привлека внимание и ще почукам на вратата на лошия късмет. Никога не трябва да имаш вид, че всичко ти върви добре — светкавицата ще те настигне.

Този Изи Ъпщайн ми бъркаше в здравето. Беше съвсем очевидно, че страда от депресивна невроза с комплекси за преследване и има религиомания, прозираща в пристрастието му към съдбата. Страхотна бъркотия ще забърка на Хелър. Невротиците са много компетентни. Но от друга страна, за мен бе истински късмет, че Хелър попадна на него. Този тип не можеше да оправи собствените си дела, камо ли на Хелър.

— Е, все пак изглеждаш по-добре — каза Хелър.

— О, много съм изтощен! Работил съм без прекъсване цяла нощ, за да приготвя предложението за теб. Единствената отворена сграда, която открих, беше колежът по изкуствата, така че се наложи да използвам техни материали.

— А това какво е?

— Тази ролка ли? Бяха оставили само студийна хартия — поставят я зад моделите, дванайсет фута широка и сто фута дълга. И нямаше никакви ножици. Затова се наложи да я взема цялата.

Опита се да я разгъне. Но ръцете му не бяха достатъчно дълги. Хелър понечи да му помогне, но Изи каза:

— Не, не. Ти си инвеститорът. Ти стой там!

Нова двойка студенти бяха излезли от библиотеката. Изи ги спря на върха на огромните широки стълби.

— Ти дръж този край — каза той на единия. — А ти този — каза на другия. — Дръжте здраво.

Двамата седяха, отдалечени на дванайсет фута един от друг, хванали горния край на ролката.

Хелър бе последвал Изи горе по стълбите. Изи хвана ролката и слезе заднешком две стъпала надолу. Започна да я развива. Най-отгоре, с крещящо и ярко мастило бе написано „Поверителен план“.

— Може да ти се стори малко шарено — каза Изи. Какво ти шарено, то направо се блещеше на слънцето. — Имаше само изсъхнала боя за постери и се наложи да я смеся с вода. Нямаше нищо за писане, само няколко скапани четки. Но все пак, ще ти даде някаква представа.

Слезе още две стъпала. Появиха се странни редове и символи. Приличаха на три дървени вили, които хвърлят ябълки. И трите бяха в различни ярки цветове.

— Така, първата редица представлява тъй наречените маскирани корпорации. Тях ги включваме поотделно в Ню Йорк, Ню Джърси, Невада и Делъуеър. Те имат различни, независими управителни съвети.

Слезе още едно стъпало и разви още малко ролката. Само че духаше малко вятър. Наблизо спряха още двама студенти, които ядяха сандвичи. Изи ги накара да хванат отляво и отдясно.

Посочи към новопоказалите се луди цапаници в различни цветове и форми.

— Така, това са банковите сметки за тези корпорации.

Изи слезе още едно стъпало, хвана още двама студенти да придържат откъм страните и още двама най-горе, където не беше много стабилно.

— Сега тук, забележи тези стрелки, са различните брокерски фирми, които ще се занимават с поръчките към маскираните корпорации.

Слезе още едно стъпало, развивайки още малко от ролката.

— Какво е това? — обърна се един шляещ се студент към друг.

— Психеделично изкуство — отвърна един от студентите, които държаха развитата ролка.

— Сега стигаме до по-важните етапи — каза Изи. — Корпорацията отдясно е в Канада. Тази отляво е в Мексико. И те двете неявно управляват средната, която е в Сингапур. Схващаш ли?

Изи слезе още едно стъпало надолу. Трябваха му още студенти и си ги намери. Няколко се бяха качили на каменния парапет и гледаха оттам.

— Така, с тези серии стрелки — зелената серия е най-важна, макар че и червените са доста полезни — е обозначен трансфера на сумите на горните корпорации по такъв начин, че да се заобиколят всякакви доклади до правителството.

— Това какво е, постер ли? — попита един студент.

— Чух да се споменава, че е план за нови въстания — отговори друг.

Изи даде назад още едно стъпало и разгъна още хартия. Набави си още хора да държат.

— Сега, това е швейцарският консорциум на корпорации в Лихтенщайн. Може да се запиташ защо изглеждат толкова независими. Ами те всъщност не са.

Разви още ролка и привика няколко новодошли да държат.

— Швейцарските фондове от Лихтенщайн преминават нелегално за Западна Германия и оттам за Хонконг. Схващаш ли? Не?

Още ролка бе развита и поета.

— Сега се вижда защо. Хонконгските фондове — виж червената стрелка ей там — преминават в Сингапур, връщат се в Таити и…

Разви още ролка.

— … пристигат право в нашия заден двор на Бахамите. Умно, нали? Но виж Лондон.

Разви още ролка. Една цяла ширина бе посветена на три корпорации, три брокерски къщи и три банкови сметки, всички в Лондон. Оттам излизаха оранжеви линии и се връщаха в Хонконг.

— Ето така получаваме фондовете в Бахамите от Сити, както му викат. Но това ще те заинтересува още повече.

Разви още ролка и постави още хора да държат. Имаше серия линии, които стигаха до всяка банкова сметка и брокерска къща и образуваха паяжина в кралско синьо.

— Това е арбитражната мрежа. С помощта на централно управлявана система можем да се възползваме от различните валутни курсове в световната мрежа и всеки път, когато правим трансфер на суми, трупаме печалба. Естествено, трябват ни телекси и директни връзки, но разходите се компенсират многократно.

Разви още ролка и привлече още хора да държат. Стълбището вече беше доста пълно с хора.

— За какво е мислил художникът, когато го е рисувал? — попита едно момиче.

— За соул музика — каза момче с начетен вид.

— Мисля, че е много хубаво — обади се друго момиче. — Със сигурност действа успокояващо.

— А сега — каза Изи, — обзалагам се, че си чакал със затаен дъх този момент.

Махна ръка с театрален жест пред единен корпорационен пазар с кръг и червени стрелки.

— Това — каза Изи — е „МУЛТИНЕШЪНЪЛ“! Чрез номинални акции и независими управителни съвети тази компания хармонизира цялостното поведение на останалата част от тази схема. И слушай сега, идва най-хубавата част: нарича се УПРАВЛЯВАЩА компания! На практика с нищичко не е отговорна за всяко нещо, направено от някоя друга компания! Не е ли страхотно?

— Но защо — каза Хелър, — защо са всички тези различни корпорации, брокерски къщи и банкови сметки?

— Така. Аз съм отговорен за теб, нали тъй?

— Да — каза Хелър.

— Ако коя да е от тези корпорации фалира, закрива се без това ни най-малко да навреди на коя да е част от консорциума. Разбираш ли? Можеш да банкрутираш колкото си искаш! Освен това можеш да ги продаваш, за да не плащаш данъци, да купуваш с тях други корпорации. Освен това можеш да укриваш и изчистваш печалби. Безкрайни възможности.

— Само че — каза Хелър със съмнение в гласа, — не виждам как толкова…

— Е, ще призная, че не съм ти казал истинската причина. — Наведе се по-близо до Хелър. — Каза, че имаш враг — господин Бери от „Суиндъл и Крауч“. Той е най-подлият и безпринципен адвокат на Уолстрийт. При такава организация никога не може да стигне до теб.

— Защо? — попита Хелър.

Изи се наведе още по-близо и зашепна още по-тихо. Едва се долавяше какво казва от шума на събралото се множество.

— Защото никъде няма да се появи името ти. Всичко, с което открито си свързан, по никакъв начин няма да има връзка с това тук. Всички тези компании са частни, създадени с цел печалба и са управлявани от действителни акционери. Невъзможно е някой да проникне в системата! Отстъпи малко назад.

— Само за още едно нещо се нуждая от одобрението ти. Не съм го отразил в този план. Помолих един студент от факултета по изкуствата да ми го начертае на закуска.

В основата на ролката имаше друга ролка. На нея бе нарисувана картина около два на три фута. Представляваше черен глобус. От горната част стърчеше нещо, което приличаше на малко въженце. От върха му излизаха искри.

— Какво е това? — попита Хелър.

— Това е моето предложение за фирмения знак на „Мултинешънъл“! Всъщност това е старият символ на анархизма — бомба! Виждаш ли запаления фитил?

— Химическа бомба — каза Хелър.

— И като го обърнем надолу, виждаме само тъмна сфера с мъничко облаче отгоре. Знакът ще изглежда така, но аз и ти ще си знаем какво всъщност представлява. Одобряваш ли?

— Ами, защо не — каза Хелър.

— И плана, и знака?

— Защо не?

— Знам, че е направено набързо и е в съвсем груб вариант. Даже не съм написал голяма част от имената. Мисля, че постъпваш много толерантно, като ги одобряваш.

— Какво е това? — обърна се към Хелър един новопристигнал студент. — Произведение на изкуството ли?

— Да — каза Хелър. — Произведение на изкуството!

— Ами в такъв случай да прибираме всичко — каза Изи.

— Не — едновременно се чуха няколко гласа от насъбралите се.

Някой каза:

— Много хора нямаха възможност да го видят. Защо не го прострете на стълбите, за да могат да идват хора и да го гледат. Могат да се качват на парапета, или да се покатерват на статуята.

Хелър и Изи нямаха избор, оттеглиха се и ги оставиха да правят, каквото искат.

— Успя ли да се запишеш наново? — попита Хелър.

— О, да — каза Изи. — Затова малко закъснях. Докато правих всичко това, хрумна ми съвсем нова идея за дипломна работа. Вече говорих с тях. Смятам да пиша по следното: „Ролята на корпорациите за цялостното подкопаване на съществуващия световен ред“.

— И ти разрешиха да се запишеш наново и да пишеш по това?

— Виждаш ли, преди постоянно допусках грешката да се забърквам в политологията и те не пропускаха да ми го изтъкнат. Дисертацията ми е по бизнес администрация. Но тази нова идея е страхотна. Не се споменава думата „правителство“, а има думата „корпорации“. „Световен ред“ може да се тълкува като „капиталистически финанси“. Тъй че освен ако пак не ме връхлети отнякъде ужасната съдба, в края на октомври ще мога да си получа докторската степен.

— Значи си изплатил заемите?

— О, да. Можеш да си прибереш аванса от двеста долара.

— Но как…?

— Веднага след като се разделихме вчера, отидох в Американска Банка. Показах им двестате долара, с които доказах, че имам работа и взех еднократен заем от пет хиляди долара. Платих си държавния заем и ми останаха доста повече, отколкото ми трябват. Няма да се налага да спя в парка — винаги се притеснявам да не ме нападнат. Мога да остана в някое общежитие една-две вечери, докато наемем офис. И ако нямаш нищо против, след това ще спя там.

Загубих ума и дума. Как е възможно тази окъсана и опърпана мижитурка да влезе в банка ѝ да вземе заем от пет хиляди долара, само като им размаха пред очите някакви си двеста долара?

— Чакай малко — каза Хелър, който явно се сети за нещо след дъжд качулка. — За да основем всички тези корпорации в Хонконг и Таити и къде ли не, ще ни трябва много време. Какъв график предвиждаш в това отношение?

— О, това ми е лошото на мен — каза Изи. — Напоследък бях подложен на такова нервно напрежение. Не исках да ти казвам, защото се страхувах, че ще се откажеш.

— И така, за колко време? Два месеца? Година?

— О, небеса, не! Мислех си следващия вторник! Предполагах, че ще настояваш за петък, но заради уикенда…

— Следващия вторник — повтори Хелър. Започна да се ентусиазира. — Значи спешно ще ти трябват пари. Ето десет хиляди като начало. Ще стигнат ли?

— О, небеса, да. Даже ще артисат. Ще ги заключа в сейф на автогарата, за да са на сигурно място. После ще ги внеса в първата банкова сметка. А когато всичко е уредено и си внесеш капитала в различните банкови сметки, той ще започне да циркулира и да се трупа. Много ли е нахално от моя страна да те помоля да се срещнем тук, на тези стълби, в четири следобед във вторник?

Аха, май най-сетне разбрах. Този Изи беше хитър и изпечен мошеник. Ще вземе всичките пари на Хелър, ще ги задигне и Хелър ще остане с празни ръце. Отказах се от всякаква идея да се бъркам в работата на Изи Ъпщайн. Та той не даде на Хелър даже една разписка!

Изи си получи плана обратно от ентусиазираната тълпа. Даже няколко доброволци изявиха желание да му помогнат да носи ролката.

Изсмях се. Може би Хелър го виждаше за последен път!