Л. Рон Хабърд
Черно сътворение (54)

Глава втора

Хелър измина разстоянието между 116-та Улица и Бродуей като състезателен кон. Дори някой да забележеше, че се движи по-бързо от нормалното, Хелър нямаше да разбере. Но нюйоркчани никога не забелязват нищо. Пък и де факто той не се движеше с някаква изключителна скорост — някои коли се движеха по-бързо. Радвах се, че разликата в гравитацията не му е дала някакви феноменални способности. За него нещата тук тежаха само с една шеста по-малко от обикновено.

Съдейки по това как минават нещата край него, движеше се само с около двайсет мили в час.

Естествено, бях малко озадачен от отявления му антагонизъм към един анархист. Или да не би да се страхуваше за данъчните, на които им предстоеше среща с маниакално луд с необикновена сила? Може би контакта му с ФБР е наклонил везните в полза на правителството на Земя. За себе си мога да кажа, че на негово място досега да съм поискал политическо убежище.

Стигна 125-та Улица и се втурна по нея, търсейки с очи номера. Лесно се ориентира по трите правителствени коли, паркирани отпред. В тях нямаше никого.

Хелър хвърли бърз поглед на сградата. Номерът почти не се четеше. Беше една от многобройните изоставени къщи с апартаменти, които изобилстват в Ню Йорк. Наемите са високи, наемателите всичко потрошават. Ако собственикът се опита да поправи сградата, наемите се вдигат и наемателите пак потрошават всичко. Тъй че собствениците просто оставят всичко да гние. А тази специално бе толкова зле, че нямаше нужда наемателите да се опитват да я правят по-зле. Очевидно никой човек с ума си не би опитал да живее тук. Входната врата изглеждаше така, сякаш е била мишена на артилерийски обстрел.

Хелър заобиколи срутилите се парчета от мазилката и влезе. Спря. От втория етаж идваше шум от чупене.

Хелър се качи по остатъците от стълбището.

Един правителствен агент седеше пред вратата и си чоплеше зъбите.

Хелър се приближи до него.

— Търся Израел Ъпщайн — каза той.

Агентът попадна на едно особено сочно парче между зъбите си, сдъвка го и каза:

— А, така ли. Още нямаме заповед за арестуването му, така че не можеш да минеш за съучастник. Но веднага щом тикнат вътре доказателствата, заповедта ни е в кърпа вързана.

— Къде е той? — попита Хелър.

— А, той ли. Ами, ако първо го оставим да избяга, ще го обвиним в бягство и това ще стигне да го натикаме, където му е мястото.

— Къде отиде той?

— О, избяга по 125-та Улица — каза данъчният и посочи на запад. — каза, че отива да се дави в Хъдсън.

Хелър се обърна да си ходи. Двама агенти седяха точно зад него с извадени пистолети.

— Тъпак — каза онзи, който си чистеше зъбите. — Ей, Макгайър! — викна той към апартамента. — Тука е дошло едно негово приятелче!

Двамата агенти в коридора бутнаха Хелър напред с пистолетите. Натикаха го в апартамента.

Преди това място може и да е било в окаяно състояние, но сега бе направо бедствие. Нямаше нищо цяло. Всичко беше на трески! Данъчните агенти разковаваха дъски с лостове и здраво стоварваха чукове по мебелите.

Грамаден грубиян от филм на ужасите седеше с ръце на кръста и свирепо гледаше Хелър.

— Значи, съучастник! Седни на онзи стол!

Беше доста счупен, но Хелър някак си успя.

— Отговаряй със СЪР, като ти говорят! — каза Макгайър.

— Сър? — каза Хелър. — Да не си благородник, или какво?

— Ние сме къде-къде по-важни, хлапе. Ние сме данъчни агенти. Ние управляваме тази страна, да знаеш и никога не го забравяй!

— Сър? — каза Хелър.

— Така, къде са документите, които вие с Ъпщайн подправихте? Къде са скрити? — попита Макгайър.

— Сър? — каза Хелър.

— Знаем „бибип“ добре, че имате истински данъчни наръчници! Преписи на истински закон и тъй нататък. Къде са скрити?

— Сър — каза Хелър.

— Съзнаваш ли — продължи Макгайър, — че ако попаднат в нечии ръце, ще ни съсипят? Съзнаваш ли, че това е предателство? Знаеш ли какво е наказанието за държавна измяна? Смърт! Точно така пише в Конституцията!

— Сър? — каза Хелър.

— Не мисля, че ще проговори — обади се друг агент.

Макгайър каза:

— Аз ще се заема с това, Мълоун.

— Тук няма никакви наръчници — обади се трети агент.

Макгайър каза:

— Млъквай, О‘Брайън. Остави на мен. Това хлапе е заподозрян. Трябва да му прочета правата. А сега, слушай внимателно. Трябва да свидетелстваш за всичко, каквото ти кажем. Трябва да се закълнеш във всичко, в каквото ти кажем и да подпишеш всичко, каквото ти дадем. Ако не се подчиниш, ще бъдеш обвинен в заговорничество да заговорничиш със заговорници, независимо от расова принадлежност, цвят и религия. Подпиши тук.

Пъхнаха един лист под носа на Хелър. — Какво е това?

— Според Закона Миранда затворникът трябва да знае правата си. Току-що ти ги казах. При нас всичко е напълно легално, винаги. Това свидетелства, че си предупреден. Тъй че подпиши тук.

Хелър се подписа като „Дж. Едгар Хувър“.

— Добре — каза Макгайър. — Сега, къде са онези „бибип“ подправени счетоводни книги и къде са онези „бибип“ данъчни наръчници и разпоредби?

— Сър? — каза Хелър.

— Няма да проговори — каза Мълоун.

— Дай по-добре да му подхвърля тази комунистическа литература и торбичката с хероин и да изчезваме — каза, О‘Брайън.

— Знаеш какво ще ти се случи, нали хлапе? — каза Макгайър с отявлено задоволство. — Ще те заставим да дадеш показания в централно управление на ФБР. Ще бъдеш подложен на кръстосан разпит, хлапе. Като ти блеснат онези светлини в очите, ще си кажеш и майчиното мляко. Всичко. Като свършим с теб, няма да е останало нищичко, което да не знаем. Вземи това.

Макгайър написа някакво име на един правен документ. Подаде го на Хелър. Пишеше:

ПРИЗОВКА! НАРОДЪТ СРЕЩУ ЪПЩАЙН.

Дж. Едгар Хувър е длъжен да се яви

в 09.00 часа в сградата на ФБР, стая 22222,

Постоянен Федерален Висш Съвет, Данъчно

Управление.

— Кръстосан разпит, така ли? — каза Хелър. — Точно така.

— И ще разберете абсолютно всичко за мен?

— Точно така.

— Всъщност мисля — каза Хелър, — че под онази дъска там става чудно скривалище.

— Това вече е нещо — каза Макгайър. — Коя дъска?

Хелър стана. Направи няколко крачки и се наведе.

Без да го забележат, защото тялото му го прикриваше, той извади от джоба си бяло-червена сладка. Познах я. Беше ги направил на борда на влекача. Беше опакована с нещо, което приличаше на хартия. С нокътя на палеца Хелър заби хартията в сладката. Мушна я под дъската.

Изправи се.

— Тук вече няма наръчници.

— Точно такъв те искаме. Сега можеш да си вървиш, но непременно да се явиш! Сградата на ФБР, девет часа!

Хелър излезе.

Слезе надолу по остатъците от стълби. Като излезе навън, приближи се до една от правителствените коли. Наведе се.

Към крака му имаше привързани четири пръчки динамит!

Махна лепенката.

Остави динамита на задната седалка. Пръчките нямаха капачета, по никакъв начин не можеха да избухнат. Само ги остави там да лежат.

След това тръгна много бързо на запад по 125-та Улица.

Сградите и от двете страни на улицата се разтърсиха!

Гигантски блясък шибна небето!

Оглушителен звук удари като с чук!

Хелър се обърна назад. След като димът се разсея, видях как цялата предна част на изоставената къща с апартаменти бавно се свлича на улицата. Части от покрива все още се носеха във въздуха.

Правителствените коли, затрупани с мазилка и отломки, не избухнаха. Значи в крайна сметка не беше толкова добър с експлозивите.

От небето валяха късове от къщата. Потоци пламъци заскачаха нагоре.

Това беше от сладката!

Сега вече знаех от какво ги е направил. Това беше двойна ударно-огнена граната. Действаше само след като опаковката, задължителен елемент, се тикне в експлозива. Активираше се след четиридесет секундно проникване. В Апарата никога не ги използвахме. Прекалено рисковано беше да ги носиш със себе си!

— Какво, по дяволите, беше това? — каза един старец близо до Хелър.

— В онази сграда имаше десет терористи — каза Хелър.

— О — каза старецът, — пак вандали.

Хелър продължи по 125-та, отначало със спокойна походка, но като се отдалечи, започна да бяга. Зад него пищяха сирените на пожарната.

Хелър не се обърна повече назад. Очевидно се бе запътил към реката.