Л. Рон Хабърд
Черно сътворение (30)

Глава втора

Като следваше сложните знаци, Хелър с усилие преодоляваше най-различните пречки, които пътният отдел на щата бе заложил, за да попречат на американците да се доберат до седалището на тяхното правителство. Хелър не се възползва от поканата да използва магистрала 236, да се прехвърли на щатски път 66, да мине по магистрала 123 и да завърши в реката Потомак. Пренебрегна указанията да мине по магистрала 495, която всъщност бе магистрала 95, и изцяло да заобиколи Вашингтон. Дори разобличи заговора, с цел да се обърка населението по магистрала 29, като им се внуши, че са на магистрала 50. Упорито караше по 29-та, дори разгада как да мине през всичките улици край Потомак, без да се озове на Пентагона, както на повечето хора им се случва и стигна до моста Мемориъл Бридж. Показа удивително майсторство в кормуването, което в никакъв случай не трябваше да прави!

Реката Потомак бе красива и синя. Мостът бе красив и бял. В края му бе Линкълн Мемориъл, с внушителната си архитектура в гръцки стил, блеснал на следобедното слънце.

Но Хелър си имаше проблем. Заради Мери му бе почти невъзможно да кара. Тя не можеше да стои на едно място и постоянно падаше. Повече не можеше да се сдържа и от време на време издаваше сподавени викове. Размахваше ръце. И постоянно повтаряше:

— О, боже, сърцето ми, сърцето ми!

Или пък:

— Господи, трябва да се боцна!

Но нито една от молитвите не стигаше до божествата на тази планета.

Хелър отделяше повече внимание на нея, отколкото на движението по пътищата. Главозамайващото и лудо въртене на коли и камиони около Линкълн Мемориъл може и да не тревожеше спокойното величие на грамадната статуя на Линкълн, но при всички положения разклащаше нервите на смъртните.

Хелър очевидно си даваше сметка, че комбинацията от Мери и трафика му идваше твърде много. Забеляза една отбивка в парка, който се простира на югоизток от самия паметник.

Паркът бе много красив. По този път рядко минаваха коли. Той вървеше успоредно с една пешеходна алея край реката Потомак. Между пътя и алеята имаше обширни тревни площи.

Аз замръзнах. Хелър се канеше да спре! Оплаках съдбата си, която ме бе хвърлила в ръцете на човек, нямащ ни най-малка представа от шпионаж, Хелър би трябвало да знае, че на волтарианските агенти е забранено изобщо да се приближават до този парк!

Беше забелязал чешмичките с питейна вода, разположени през няколкостотин фута по продължение на алеята. Вероятно беше усетил, че от красивите, приличащи на върби дървета от двете страни на алеята, се излъчва странно и неистинско спокойствие. А може би го е привлякло изобилието на места за паркиране. Денят във Вашингтон сигурно беше горещ, но тази част на парка бе пуста.

Спряха. Мери за момент бе изпаднала в кома. Хелър излезе и отиде до една чешма. Бе взел празната картонена чаша от кафето. Успя да разгадае как се пуска чешмата, изплакна чашата и я напълни.

Като се върна при колата, каза:

— Може да ти помогне, ако пийнеш малко вода. Оказа се прав. При абстиненцията се получава тежко обезводняване. Хелър нямаше как да знае това, но сигурно се е сетил заради пресъхналите ѝ подути устни.

Тя успя да пийне малко вода. После изведнъж се извърна настрани, свали краката си на тревата и без да слиза от колата, започна да повръща.

Той и държеше главата и ѝ говореше с тих и загрижен глас, опитвайки се да я успокои.

С периферното му зрение видях част от седлото на кон, който се движеше по пътя. Хелър погледна. Охраняващ парка полицай подмина колата на около петдесет фута, спря и обърна коня. Загледа се в Хелър и колата.

Помислих си: „Грис, досега трябваше да си направиш завещанието, защото дойде момента! Хелър си намери майстора!“

Патрулиращият полицай извади от джоба си радио телефон. Каза нещо.

Бързо увеличих звука.

— … Зная, че трябва да използвам кода, като докладвам.

Отсрещният, вероятно диспечерът, явно му се караше.

Мери пак се опита да повърне, но нямаше какво повече.

Полицаят каза:

— Няма кодов номер за дупка от куршум в регистрационния номер на колата!… Добре! Добре! Значи е 201, подозрителна кола!

Мери не можеше повече да се задържа седнала. Хелър отвори задната врата и размести малко багаж. След това вдигна Мери и я настани на задната седалка.

— … Да — казваше полицаят на кон. — Момче и жена. Не, не знам кой е карал. Видях ги чак след като бяха паркирали. … Не, по дяволите! Нямам намерение да… Тук съм САМ! Аз само патрулирам в парка, не съм Джеймз Бонд! Може да са от ЦРУ или нещо такова… Не! Ако стрелям, конят ми ще се подплаши… Добре, тогава пратете „бибип“ патрулната кола!

Молех се Хелър да изчезва от там. Но той чипкаше челото ѝ с червения си инженерски парцал, натопен в студена вода. Бях толкова възбуден, че дори не го вписах като нарушение на кодекса.

За нула време полицейската кола се оказа до коня. От нея излязоха двама полицаи и започнаха да си шептят нещо с патрула. Едва ги чувах. Успях само да различа:

— … е с регистрация от Вирджиния, така че обадете им се да проверят.

Едното ченге отиде при радиото. Като се върна, двамата тръгнаха към кадилака, раздалечени един от друг.

На двайсет фута от колата едното ченге си извади пистолета.

— Вие, там! Не мърдайте!

Хелър се изправи. Молех се, не, не, Хелър, не прави нищо откачено. От такова разстояние могат да те убият. А аз нямам кодовата хартия.

По-близкото ченге размаха пистолета си.

— Добре, момче, иди там легни по очи на тревата.

Хелър отиде до посоченото място и легна на земята. Постоянно следеше с поглед ченгето.

— Добре — каза ченгето. — Къде е шофьорската ти книжка?

От колата се чу вик. Мери се бе свестила с внезапен прилив на енергия.

— В чантата ми е! Момчето е стопаджия. Колата е моя.

Дойде ѝ доста. Отпусна се назад с тежко дишане. Държеше се за гърдите.

В този момент разбрах, че тя не е добър психолог. Главната цел на психологията е да прехвърлиш подозрението и вината върху някой друг или за да му навлечеш беля или за да се защитиш, което в крайна сметка е едно и също. Но макар че това противоречеше на поведенческите правила в психологията, аз бях благодарен за помощта.

Първото ченге заобиколи и се приближи до колата. Започна да се рови из багажа за чантата. Намери я и извади книжката ѝ.

— О, боже! — простена Мери. — Моля ви, моля ви, намерете ми нещо да се боцна!

Ефектът бе светкавичен.

— Наркоманка — каза първото ченге.

Направи знак на другото ченге да следи Хелър и започна да изхвърля куфарите от колата. Смяташе да ги претършува за дрога.

Отвори големия спортен сак, пребърка го и го захвърли. Грабна един от куфарите на Хелър, разкопча го и го отвори.

— Това е багажът на хлапето — изстена Мери. Ченгето пъхна ръка и веднага извика:

— Ох, да го „бибип“!

Измъкна от ръката си кукичка от навита на макара корда и засмука единия си пръст. После внимателно вдигна във въздуха друга стара макара и разтърси заплетената корда.

Каза:

— Камери и рибарски принадлежности. Божичко, дете, страхотно си опаковаш багажа, няма що. Нищо чудно да повредиш нещо.

Затръшна капака на куфара.

Другото ченге стоеше зад Хелър с насочен пистолет. Първият отвори другия куфар на Хелър.

— За бога — изпищя Мери. — Трябва да ми намерите нещо! Никой ли не ме чува?

Наведе се от задната седалка и започна да повръща стомашни сокове.

— Сладкиши — извика първото ченге. — Наркотик в сладкиши.

Обърна се към другия.

— Виждаш ли, знаех си, че ще има наркотик. Крият го в сладкиши.

Внимателно отстрани кукичките и размота кордата от чантата със сладкиши. Извади едно парче. Измъкна от джоба си ножче и разряза сладкиша на две. Близна една от половинките.

Разочарован, той хвърли парчетата и опаковката към една табела „Пазете чистота“. Отвори друга чанта със сладкиши и направи същото.

— Ах, по дяволите! Това са си сладкиши. Второто ченге каза:

— Джо, не мислиш ли, че ако в тази чанта има някакъв наркотик, дамата нямаше да е в това състояние.

Първото ченге захвърли чантата на Хелър, измъкна куфара на Мери и го отвори.

— Ура! — извика той. — Знаех си. Има пълен комплект с игли.

Вдигна го във въздуха, за да го видят партньорът му и патрулът от парка.

— Макар че няма дрога, това е абсолютно противозаконно! Знаех си, че ще ги хвана в нещо!

О, Хелър, молех се аз. Лежи си на земята, нищичко не прави.

Мери тъкмо я бе отпуснало след един спазъм.

— Това ми е медицинската чанта! Аз съм лекар. Дипломата ми е в чантата.

Първото ченге дори не си направи труда да я бутне в колата и тя изгуби съзнание, като почти цялата се изсипа навън.

Първото ченге намери дипломата и каза с неприязън:

— Права е — пусна капака на куфара и се изправи. — Да го „бибип“, тук няма дрога.

Второто ченге посочи с пистолета към Хелър.

— Можеш да станеш, момче. Чист си. Въздъхнах с облекчение. Знаех отлично как се чувства затворникът, като му кажат, че е свободен.

Хелър се изправи на крака. Отиде до колата и се опита да набута Мери вътре.

Хелър изведнъж забеляза обикновен зелен седан. Идваше към тях и като се приближи, спря. Първото ченге каза:

— О, „бибип“. ФБР.

Излязоха двама здравеняци. Носеха якета от бокс. Бяха с шапки „Борсалино“.

Едновременно извадиха и показаха картите си.

Първият имаше подпухнало лице и отпусната долна устна.

— Аз съм агент Стюпуиц, ФБР. Вторият каза:

— Агент Молин, ФБР. Беше едър грубиян.

Стюпуиц се приближи до патрула и двете ченгета.

— Това е работа на бюрото, а не на местната полиция. Отдръпнете се!

Молин отиде зад колата и прочете регистрационния номер.

— Това е колата, няма грешка. Виж дупката от куршума!

Стюпуиц насочи към Хелър револвер Колт 457. Приличаше на топ.

— Стани и застани с лице към колата, малкия. Постави ръцете на покрива и разтвори крака.

Хелър направи, каквото му заповядаха. Това оръдие можеше да го разкъса на парчета! Първото щатско ченге каза:

— Той е само стопаджия. Колата е на жената. Молин каза:

— Пълна е с наркотик. Второто щатско ченге каза:

— В чантите има само камери и рибарски принадлежности. Даже в сладкишите няма наркотик.

Стюпуиц каза:

— Всичко сте объркали, братлета. Затова не можете да минете без ФБР. Без нас ще си живуркате на пълно спокойствие!

Молин каза:

— Ние разполагаме с пълна информация от Вирджиния.

Помислих си, Грис, сега вече е късно да правиш завещание! На Хелър ще му светят маслото толкова бързо, че няма да имаш време.

Стюпуиц бе насочил пистолет към Хелър.

— Как се казваш, малкия? Мери се свести и кресна:

— Не говори с тях, момче! Хелър не отговори. Стюпуиц каза:

— Момче, съзнаваш ли, че е престъпление да не кажеш името си на офицер от ФБР?

Хелър не отговори.

Стюпуиц даде знак на Молин. Молин измъкна пистолет от кобура на кръста си и го насочи към Хелър. Стюпуиц пристъпи към Хелър и започна да го претърсва за оръжие.

Знаех със сигурност какво ще последва. Беше прекалено късно дори за молитви.

Стюпуиц напипа документите в джоба на якето на Хелър. Измъкна ги. Отвори ги и погледна.

Изведнъж Стюпуиц се дръпна встрани, по-далеч от другите ченгета и от Хелър. Отчаяно махна на Молин. Без да сваля пистолет от Хелър, Молин се приближи до Стюпуиц.

Аз увеличих звука максимално. Чух вятъра в дърветата. Чух птиците. Чух далечната сирена на линейка, която наближаваше. Но не можех да хвана нито дума от това, което Стюпуиц и Молин си говореха, докато разглеждаха подробно документите на Хелър. Виждах, че си шепнат, но понеже говореха като престъпниците, без да движат устни, не можех да различа думите.

Приближи се линейка. Имаше надпис Болница „Джордж Таун“. От нея изскочиха облечени в бяло санитари и изкараха носилка. Отвориха задната врата на колата, видяха Мери и я изкараха. Толкова беше зле, че дори не оказа никаква съпротива. Успя само да промърмори:

— Чао, хлапе.

Въпреки заповедите на ФБР, Хелър проточи врат и каза:

— НЕ! Не я убивайте!

Единият санитар вдигна глава. За момент заряза опитите да изправи на крака Мери, за да могат да я сложат на носилката и погледна Хелър.

— Да я убием? Много грешиш, синко. Тя има нужда от помощта ни. Ще се погрижим за нея.

Хелър попита:

— Обещавате ли да не я убивате?

— Естествено, момче — каза санитарят.

Мери вече бе на носилката. Стюпуиц пристъпи към санитаря, прошепна му нещо и му показа значката си. Санитарят повдигна рамене.

Хелър погледна Молин.

— Мога ли да сложа чантата ѝ в линейката? Молин махна с пистолета. Хелър взе чантата ѝ, отиде до линейката и я хвърли вътре. Линейката подкара и Хелър остана загледан зад нея.

Стюпуиц се приближи до него. Посочи служебната кола.

— Влизай, малкия. Но Хелър не влезе. Отиде до кадилака, затвори чантите и ги прибра отзад. Заключи го и пъхна ключа в джоба си. Стюпуиц го побутна към предната седалка на служебната кола.

Молин седна пред кормилото на кадилака. Потегли.

Хелър викна:

— НЕ! Това е нашата кола! Стюпуиц му каза:

— Престани да се притесняваш. Колата отива в гаража на ФБР.

Щатските ченгета и патрулът си мърмореха нещо под носа и клатеха глави.

Аз също!

Стюпуиц запали служебната кола и бързо потеглиха.

Федералното бюро за разследване бе щракнало челюсти с Джетеро Хелър вътре. И най-лошото беше, че между отровните си зъби стискаха съдбата на планетата, без да имат ни най-малка представа! Тъпи „бибип“!