Л. Рон Хабърд
Черно сътворение (36)

Глава осма

Хелър пристигна на мястото на срещата в 4.30 следобед. Беше карал бавно и често бе спирал по пътя, но пак подрани с десет минути.

Небрежно паркира кадилака и си проправи път през лудницата от уморени деца и лоши родители, които обикновено задръстват подобни места за почивка по магистралите.

Хелър стигна до ресторанта и веднага седна на една маса.

Замръзнах! Точно в отсрещния край на ресторанта забелязах лице, което ми бе смътно познато. Хелър не го забеляза, но аз — да. Събрах кураж и като използвах втория екран, върнах записа назад и го спрях на кадъра с лицето.

Формата бе определено сицилианска. Лицето беше набраздено от белези. Голям белег от нож минаваше от ъгълчето на устата долу до лявото ухо. Очите напомняха влечуго. Но не можах да го позная.

Бързо свалих от полицата фотоапарат и го снимах отблизо, без да изключвам екрана. Веднага извадих готовата снимка и я снех върху земна хартия.

Видях на екрана висок сивокос мъж да се приближава до сицилианеца. Сицилианецът показа на сивокосия нещо, което стискаше в ръката си. Снимка? И после почти незабелязано кимна към Хелър.

Сицилианецът беше само изпълнител.

Сивокосият се оттегли и небрежно се облегна на стената. Носеше бомбе. Беше безупречно облечен, костюм от три части със сива жилетка. Имаше пенсне, прикрепено към черна верижка. Носеше и чадър.

Хелър си поръча сандвич и го изяде със „Севън-ъп“. Тъкмо му донесоха сметката и сивокосият се приближи към него.

Докосна с пръст бомбето си и каза:

— Аз съм Батълсби, млади господарю. Господин Бери искаше да бъде сигурен, че сте пристигнал жив и здрав. Аз ще ви покажа къде да идете. Ако сте готов, имате ли нещо против да тръгваме?

Съвършен английски акцент, перфектна имитация на стария семеен слуга.

Хелър просто стана, плати сметката и последва Батълсби навън.

Сицилианецът ги задмина и като стигнаха паркинга, се качи в една кола.

Батълсби отвори на Хелър вратата на кадилака и му помогна да седне пред кормилото. После заобиколи и се качи на предната седалка. — Ако обичате, продължавайте да карате по граничната магистрала. Аз ще ви покажа къде да отбиете.

Хелър видя, че отзад ги следваше колата на сицилианеца, но повече не ѝ обърна внимание.

— Ще оставим тази кола в гараж в Уихокън — каза Батълсби.

— Защо? — попита Хелър.

— О, драги — каза Батълсби. — Никой не ходи до Ню Йорк по този път през реката! Опазил ни бог! Движението в Манхатън е гробница за коли — стават катастрофи, сблъсъци. Всеки разумен човек оставя колата си на брега откъм Ню Джърси и взема такси до Ню Йорк. А в Ню Йорк човек се придвижва само с такси. — Изведнъж леко се засмя. — Нека такситата да се трошат. Колата ви ще е на съвсем сигурно място в гаража в Ню Джърси.

Хелър продължи да кара, без да каже нищо.

Батълсби пак подхвана:

— Господин Бери ужасно съжалява, но има работа в града. Уредил е младият джентълмен да отседне в хотел Брюстър на 22-ра улица. Ето картата за хотела.

И я пъхна във външния горен джоб на сакото на Хелър.

— Господин Бери уточни всички подробности. Младият джентълмен е очакван. Не трябва да се регистрира с истинското си име, а инкогнито, като всички млади джентълмени. Така правят младите господа, когато отиват в града да се поразвлекат.

Господин Бери лично ще ви посети в хотела утре сутринта точно в осем. Помоли ме да ви уверя, че сте в пълна безопасност, че никой не ви е ядосан и всички ви мислят само доброто. И така, ще го чакате ли в хотела?

— Защо не — каза Хелър.

Идиот! Това ще е мястото на удара! Или нещо ще стане още преди това?

Батълсби му показа къде да слезе от магистралата и тръгнаха по път, който, според указателните знаци, водеше към тунел „Линкълн“. Отбиха след един знак „Булевард Дж. Ф. Кенеди“ и скоро се озоваха в квартал Уихокън в Ню Джърси, който не изглеждаше нищо особено.

Завиха по 34-та Улица, лъжливият семеен слуга даде още упътвания и не след дълго стигнаха пред една голяма, но стара сграда — гаража.

Придружителят излезе, почука на вратата три пъти, след това още два пъти с дръжката на чадъра и след миг грамадната механична врата се отвори. Откри се голямо тъмно пространство.

Пред тях изникна доста пълен младеж с големи, някак изплашени очи, облечен с опръскан от боя работен комбинезон и посочи с ръка къде да оставят колата.

Хелър подкара натам.

По пода имаше петна от боя. Имаше и няколко стари машини, с които очевидно работеха. Но нямаше никакви други коли.

Далеч в края се виждаше място, което изглеждаше по-чисто и не бе оплескано с боя. Хелър спря колата. Излезе и отвори багажника; Батълсби се зае с багажа, но не успя да го вземе целия и Хелър помогна с единия куфар.

Пълният младеж се приближи и прочета ръка.

— Ключовете — каза той. — Може да се наложи да я преместим.

Хелър отдели ключовете и аз за пръв път забелязах, че на ключодържателя имаше две връзки. И идиотът подаде едната.

Излязоха отвън, където вече ги чакаше такси! Шофьорът бе с ниско свален над очите каскет, вероятно за да си скрие лицето. Батълсби натовари багажа и отстъпи назад, като отвори вратата да влезе Хелър. Хелър се качи, но Батълсби остана отвън.

— Няма ли да дойдете с мен? — попита Хелър.

— О, драги не. Да влизам в Манхатън, без да ми се налага? Ужасно място. Няма ни една здрава кола. Ще дойдат да ме вземат направо оттук. Шофьор, закарайте младият джентълмен в хотел Брюстър на 22-ра улица. И внимавайте, без никакви произшествия.

Колата потегли, а зад тях тръгна старата бричка на сицилианеца, в която се качи Батълсби.

Не след дълго влязоха в тунел „Линкълн“ и Хелър изглежда повече се заинтересува от тухления градеж, отколкото от това, че бе тръгнал към гибелта си.

Като излязоха изпод реката, очите му започнаха да шарят във всички посоки, зърнали за пръв път Ню Йорк. Явно му направиха впечатление оградите от двете страни на пътя. Вярно е, че оградите в Ню Йорк са най-очуканите и блъскани огради в света. Оглеждаше вдлъбнатините, край които минаваха и свитите калници на паркираните коли и сигурно е повярвал на обяснението на Батълсби. Но аз не. Бери успешно бе успял да заличи връзката на предполагаемия Джон Дълбърт Роксентър Младши с колата — единствената възможна следа за ФБР.

Най-накрая пристигнаха на 22-ра Улица, която бе доста тясна. След малко спряха пред хотел „Брюстър“, който бе доста нисък.

Сградите в тази неугледна част на града бяха най-много по два-три етажа. Най-многобройни бяха кофите за боклук.

„Брюстър“ може и да не беше най-лошият хотел в Ню Йорк, но беше от типа, в който скитниците отсядат, като намерят малко пари.

Хелър свали багажа и плати на шофьора, на когото вероятно вече му бе платено и спря пред бюрото в тясното подобие на фоайе.

Регистраторът, със съвсем сив цвят на лицето и хлътнали очи, го погледна и посегна да му даде ключовете. Всичко трябва да е било нагласено, до номера на стаята.

Подадоха му регистрационна карта и Хелър се подписа със светнало лице: „Ал Капоне. Адрес: Синг Синг“.

Чиновникът му даде ключа, без дори да си направи труд да погледне написаното.

Хелър натъпка багажа си в асансьора, пресметна, че трябва да иде на четвъртия етаж и след малко вече беше в стаята си.

Каква мизерия! Двойно легло на отсрещната стена. Едно кресло. Един обикновен стол. До креслото маса, баня от 1890 година и телевизор.

Хелър остави багажа на леглото и отиде до двойния прозорец. Отсреща на улицата имаше сграда с абсолютно същите размери. Покривът бе равен и имаше парапет — идеален за снайперистка позиция.

Но Хелър не обърна никакво внимание. Опита се да включи телевизора. Имаше звук и картина, но беше черно-бял.

Хелър го почука отстрани. После започна да човърка настройващите копчета и картината съвсем се влоши. След това отвори капака, откри още копчета и ги завъртя с инструмент от собствения си комплект.

Не можех да разбера какво бе намислил. Да постави бомба? Или нещо също толкова смислено?

Но изведнъж се сетих — звукът не бе стерео, картината не бе цветна. Глупакът си е помислил, че телевизорът е счупен!

Най-после нагласи вътрешните бутони, после и външните и върна предишните картина и звук.

Завъртя леко телевизора и премести пред него креслото. Гърбът на стола бе право пред прозореца! Боже мой, не разбираше ли, че оттам ще дойде изстрелът?

И след това този кръгъл глупак седна и изгледа от край до край вечерните новини с всичките кървави подробности.

После намери на един канал някакъв филм и през цялото време се прозяваше, докато мафията спечели на американците Втората световна война в Италия.

Не изчаках да видя края. Грабнах хартиената снимка и хукнах по тунела към офиса на Фахт.

Тикнах снимката под носа му.

— Кой е този? — попитах аз.

Той повдигна рамене и посочи чекмеджетата, на които бе написано: „Досиета на студенти“. Сред всичко останало в тях имаше и списъци с клиенти-мошеници, на които не бе разумно да продаваме.

Половин час се рових — как жадувах за свястна компютърна система, макар че бе незаконно да се инсталира такава на друга планета.

Открих го!

Няма грешка!

Идвал е два пъти в Турция да провери как работят купувачите за мафията.

Казваше се Раза Лузеини. Работеше за мафията на Фаустино „Примката“ Наркотичи в Ню Йорк, а тя е свързана с фармацевтична компания „И. Г. Барбен“.

Важни хора.

Чрез тях Роксентър осъществяваше контрола си над наркоиндустрията!

И този Раза Лузеини, съветник и административен глава на най-могъщата мафиотска банда в Ню Йорк, бе пристигнал лично, за да убие собственоръчно Хелър.

На един от най-добрите ни клиенти е отредена задачата да пречука Хелър!

Беше справедливо, естествено, но никой от тези хора нямаше как да знае за връзката на Хелър с всичко това. Но Ломбар е знаел. Той отлично е разбирал какъв гняв ще предизвика в лагера на Роксентър фактът, че се появява самозванец. Името Роксентър е свято!

Изпитах страхопочитание към Ломбар. Беше натикал Хелър право в устата на лъва. За момент, когато Хелър беше във Вашингтон при ФБР, помислих, че Ломбар е сбъркал. Но не! Властта и силата на Апарата достигаше абсолютно навсякъде, прокарвана от безмозъчни кукли на конци.

И само след миг страхопочитанието ми премина в гадене. Хелър имаше връзка с Великия съвет, за която Ломбар не е знаел. А аз нямах кодовата хартия!

Нямаше никакъв начин да се претърси навреме багажа на Хелър.

Тази планета вече бе пътник.

Но кой го бе грижа за планетата. Аз, Солтан Грис, щях да загина в ехото на един фатален изстрел, минал през онзи прозорец!