Джеймс Грейди
Бесни кучета (8)

8.

Върнах се на третия етаж. Всички вече се бяха събрали в дневната с аптечките си.

„Аптечка“ е онова, което вземаш, когато се налага да бягаш. Неща от първа необходимост. Лични документи, пари. Кредитни карти, невидими за компютрите на преследвачите. Дрехи за осигуряване на фалшива самоличност, за камуфлаж, за всеки ден. Протеинови хапчета и витамини. С оръжието е малко по-сложно. Ти си шпионин, не ченге или войник. Фалшивата ти самоличност трябва да е правдоподобна, а оръжието лесно се забелязва. Освен това от оръжието се оглупява. Когато запашеш пистолет или забучиш нож в чорапа си, си мислиш, че си два пъти по-силен от всички други. Зареждаш мозъка си в оръжието и първата ти мисъл е: „Натисни спусъка“.

Събрах си аптечката за две-три минути. Параноята е съюзник на бързото стягане на багажа. Държахме всички необходими неща на видно място, без да се опитваме да ги крием от охраната. Дори да си помислеха, че поддържаме постоянна бойна готовност в лудницата, то какво по-сигурно доказателство от това, че наистина сме изперкали и са ни прибрали точно там, където ни е мястото.

Ето какво натъпках в черната непромокаема торба, в която носех компютъра си:

Бельо и чорапи, както и полипропиленова тениска за ски.

Комплект тоалетни принадлежности — сапун, паста и четка за зъби, дезодорант. Досущ като охраната по летищата, пазачите ни прибираха бръсначи, нокторезачки и ножици.

Бележник и две от разрешените химикалки с мек връх.

Едно кожено пилотско яке, в което си държа портфейла с осемдесет и четири долара и изтеклата ми калифорнийска шофьорска книжка.

Първо издание на „Избрано“ от Уилям Карлос Уилямс^[1], в което държа снимка на срамежливата Деря на един покрив — с развяна от влажния въздух на Куала Лумпур коса с цвят на канела.

Сувенир от Ню Йорк, голям колкото длан, който не бях взел оттам.

Онова, което не сложих в черната непромокаема торба:

Оръжие — нямахме.

Бележник с адреси на близки, които могат да помогнат.

Карти на местата, в които мога да съм в безопасност (няма такива).

И така, петимата, оборудвани с всичко необходимо, се събрахме в стаята за групова терапия до трупа на доктор Фридман.

Зейн изкърти две дъски от канапето, Ръсел ми помогна с влаченето на трупа.

Хейли видя сметката на ключалките и излязохме от отделението в коридора на третия етаж.

— Чисто е!

Хейли се втурна към вратите на двата асансьора и ги извика. Очите й не преставаха да се щурат от единия край на коридора до другия, от една заключена врата на друга. Двамата с Ръсел изтеглихме трупа на доктор Фридман до асансьора. Ерик ни последва, натоварен с „аптечките“, както и с всички истински аптечки за първа помощ, до които успяхме да се доберем. Зейн излезе последен, помъкнал сгъваем метален стол и двете дъски от канапето.

Двамата с Ръсел подпряхме трупа на доктора с лице към задната стена на асансьора, а другите нахълтаха след нас.

Двигателят на съседния асансьор избръмча, въжетата му заскърцаха.

Хейли натисна копчето на първия етаж.

Съседният асансьор спря на горния етаж. Невидимите му за нас врати се отвориха.

— Натисни пак бутона! — изсъска Зейн.

Чухме как вратата на съседния асансьор се затваря и той поема надолу. Към нас.

Пръстът на Хейли заблъска копчето на първия етаж като изгладнял кълвач.

— Мога да имитирам гласа на доктора — обади се Ръсел. — Вик, изправи го. Ще кажа, че отиваме…

— Никъде не отиваме — пресякох го. — Шибан асансьор…

Щрак. Съседният асансьор спря. На нашия етаж. Вратата му се отвори.

Нашата се затвори.

Политнахме като камък надолу в шахтата към сърцето на Замъка.

Спряхме на първия етаж и Хейли излезе от асансьора. Огледа се.

Видя единствено празен коридор, както всъщност се надявахме.

С помощта на някои неща от медицинските аптечки залепихме клепачите на доктор Фридман, така че очите му да стоят отворени. После го нагласихме да седне на сгъваемия метален стол. Успяхме да наместим главата му изправена. Натрупахме багажа си в скута му и го облепихме с лейкопласт. Ръсел и Зейн застанаха на четири крака един зад друг. Хейли и Ерик прикрепиха дъските на гърбовете им.

Хейли застопори трона на доктор Фридман върху дъските, а ние с Ерик побързахме да застанем на четири крака зад другите двама.

Страхотна гледка — четирима мъже, на четири крака, понесли стол с мъртвец на гърбовете си. Хейли зае същото положение начело на процесията. На двайсет метра пред нея бе ъгълът на коридора. Зад него бе вратата към свободата или залавянето ни.

— Жалък и рискован план — измърмори Ръсел.

— Пристъпвайте в такт — изкомандва Зейн и се сети за убийственото упражнение в тренировъчния лагер, където заедно с другарите си бе бягал в такт с телеграфен стълб на раменете.

— Чакайте! — спря ни Ръсел. — Някой взе ли лекарствата ни?

— Ох-ох — обади се Ерик. — Ох-ох.

Лекарствата в Замъка се държат в охранявана стая. Медицинската количка, предназначена за нас, ни доставяше хапчета с всички цветове на дъгата четири пъти дневно.

— Това сигурно трябва да означава „не“ — прошепна Зейн.

— Време е да тръгваме! — казах. — Веднага! На нула!

— Няма как да чуем кога Малкълм ще каже „нула“! — възрази Зейн.

— Не Малкълм! Аз ще кажа! Слушайте ме! Три, две, едно…

Пълзи. На третата „стъпка“ вече пълзяхме в крак. От челото ми потече пот. Капките тупкаха по зелените теракотени плочки с мирис на амоняк, точно между потните ми длани.

— Аааааааааа!

Нещо като писък раздра тишината в Замъка, само дето този писък бе какофония от крясъци.

Малкълм.

Процесията ни зави зад ъгъла.

Тук бюджетните икономии ни спасиха — зад рецепцията нямаше никого.

Синята линия, дръпната върху зелените плочки, показваше границата на охраняваната територия от Замъка. Трупата ни придвижи стола с мъртвия доктор Фридман през линията и чухме жуженето от активираните електронни фотоклетки. Син лъч освети безжизненото лице на доктора. Откри отворените му очи. Сравни ирисите с данните от компютъра и ги разпозна.

Малко метално капаче до дръжката на вратата избръмча, изщрака и се отдръпна, а под него се показа екран със сензор за пръстови отпечатъци. Екранчето светна, сякаш бе живо.

Преместихме товара на гърбовете си възможно най-близо до вратата. Хейли пое риск петдесет на петдесет и притисна безжизнената лява ръка на доктор Фридман към пръстовия сензорен екран.

Вратата изжужа.

Излязохме.