Джеймс Грейди
Бесни кучета (31)

31.

Шест часа и девет минути, след като Бърнис пресече улицата и хлътна в огромния магазин, групата ни се изправи пред вратите му от матирано стъкло. Носехме пазарските торби, подарени ни от Бърнис, матриците, „аптечките“. Отраженията ни изглеждаха сънливи, изкъпани, избръснати и сигурни, че знаят какво правят в този слънчев следобед.

— Ей, вижте ни само — изкоментира Ръсел. — Петима луди в сърцето на истинския свят.

Хейли се вгледа в отраженията ни и каза:

— Аз пък си мислех, че вече преживя просветлението си.

— Да, ама от другата страна е още по-шантаво.

— Точно.

— Хайде да почваме — подканих ги.

Електронното око на фотоклетката ни забеляза и отвори плъзгащите се врати.

Зениците ни поеха океана от изкуствена светлина, който ни заля с влизането. Напълнихме дробове с атмосферата на огромния магазин още с първото вдишване. Ароматизатор, предназначен да прикрие миризмата на милиони подмишници и изморени крака. Натрупани по щандовете ризи и поли излъчваха миризма на нов плат. Колкото по-навътре влизахме, толкова по-силна ставаше миризмата на ресторанта за бързо хранене със сладоледи във вафлени фунийки и препържена мазнина. Шахматно подредените теракотени плочки в бяло и черно поглъщаха шума и не задържаха следи. Чувахме изречения от различни разговори, бученето на прахосмукачки, пърпоренето на климатици и отзвуци от инструментал, в който музикантите весело изтезаваха слабо позната мелодия.

— Стига бе! — възкликна Ръсел. — Ами че това са Бийтълс! От „Сарджът Пепър“. Парчето е онова, дето пеят, че искат да ни зарибят с дрога!

— Последният път, когато съм влизал в такова място, беше по времето на Никсън — обади се Зейн.

Две възрастни жени в стилни анцузи минаха покрай нас, без да спират да говорят и да ръкомахат. Снежнобелите им маратонки маршируваха в крак.

— Дошли са да се поразходят. Полезно е за сърцето — обясних на учудения Зейн.

— Аха.

— Ние пък сме тук, за да вземем каквото ни трябва и да се махаме.

Ерик се приближи до Хейли и изпъшка:

— Не ме оставяйте тук!

— Няма — увери го тя.

Приближихме се до едно павилионче, в което имаше голяма карта на търговския център с обозначение на различните магазини по етажи.

— Тук има пет различни магазина за маратонки, така ли? — удиви се Ръсел.

— Ми всички бягат — казах за втори път от двайсет и четири часа.

— Ние поне имаме причина — каза Ерик малко притеснено.

Вместо да бягаме обаче се заскитахме мързеливо и безразлично покрай витрините, отрупани с безглави манекени, облечени с панталони и пуловери, шити в комунистически Китай или някъде в пустошта южно от Тексас. Реномирани марки, гръмки имена, напълно непознати фирми и дрехи, шити на ишлеме, летяха пред очите ни като картечни откоси. Един магазин ни обещаваше витамини на билкова основа, които по естествен път ще се преборят с тайните болести на жизнерадостните модели от рекламите, очевидно страдащи от плешивост, наднормено тегло, остеопороза, рак на кожата, тромбоза, импотентност, невроза. Следващият магазин пък предлагаше километри златни ланци, пръстени, гривни и маркови часовници, които освен всичко друго измервали и времето. Продавачите в съседните магазини бяха заети да обясняват различните опции на шезлонг за масаж, както и да напътстват клиентите как най-правилно да свържат портативния телескоп за веранда с лаптопа си, така че едновременно да се изтягат блажено в хола и да гледат звездите.

— Кога се е случило всичко това? — учуди се Зейн.

— Станало е пред очите ти — отвърнах.

— Е, във всеки случай не и пред нашите очи — отбеляза Ръсел. — Ние си бяхме заключени на топло.

— Което не ни оневинява — каза Хейли.

Продължихме да обикаляме.

Поредното павилионче, този път окичено с холивудски плакати на филми, прожектирани в киносалона на търговския център. Красиви актьори, способни да преобърнат света в търсене на истинската любов. Призрачен свят, в който само чудото, скрито в разбито младежко сърце, е в състояние да предотврати триумфа на злото. Непокорни ченгета, насочили пистолети към бляскавия лош герой, недосегаем за закона. Секси блондинка, облечена в черен латекс, заобиколена от още шест подобни на нея, готови да извършат престъплението на века. Ужасно объркано заможно бяло семейство, извадено от житейската безизходица благодарение на необикновените умения на черен гуру. Изключително динамична анимация, подходяща за цялото семейство, която със сигурност ще се превърне в класика и в която нищо не се случва от началото, та чак до края.

— Толкова ми се иска да гледам нещо, което обичам — каза Ръсел.

Погледите ни едновременно се насочиха към бляскавата витрина на една книжарница.

— Толкова ми се иска да се върна към по-доброто си аз — въздъхна Хейли.

— Толкова ми се иска да навестя старите си приятели. — Образи от Фокнър, Луис, Стайнбек, Камю, Хамет, Маркес и Уилямс затанцуваха пред очите ми. — И да завържа нови приятелства.

— Вътре може да има карти, които ще ни свършат работа — каза Ръсел. — Или пък готина музика.

— Там, където искаме да идем, сигурно вече ни търсят — изсумтя Зейн и поклати глава.

Ерик кимна.

Обърнахме се да тръгнем…

— Не мърдайте! — изсъска Ръсел, но побърза да се поправи: — Не! Дръжте се естествено!

Ерик се вдърви и потрепна.

— Спокойно! — Хейли го хвана за ръка.

— Какво има? — попита Зейн и пръстите му пробягаха по колана, в който бе затъкнат единственият ни пистолет.

— Камери. — Ръсел завъртя очи към тавана.

Белите метални кутии на камерите висяха от тавана и бавно се въртяха на всички страни, циклопските им очи методично опипваха всяко ъгълче на търговския център.

— Има една и до банкомата на онази стена — отбеляза Хейли.

— Както и зад касата в магазина за дамско бельо — добави Ръсел.

— Навсякъде са — констатира Ерик.

— Е и какво? — успокоих ги. — Тези камери бездруго ще пропуснат важната част. Те търсят крадци, а не бегълци от лудницата.

— Но ще заснемат присъствието ни тук — възрази Ерик.

— Само ако и когато някой реши да прегледа записите — казах аз. — Дотогава вече няма да сме тук. Освен това, ако няма някаква причина да се преглеждат записите, все едно че никога не сме били тук.

— И все пак не ми харесват — въздъхна Ръсел. — Не е на хубаво.

— Какво ще стане с Америка, когато Вътрешна сигурност най-сетне успее да монтира камери във всяко кътче? — попита Хейли.

— Психиатрите като доктор Фридман ще трябва да измислят ново определение за „параноя“ — отвърна Зейн.

— Късно е вече — казах и ги поведох към една гигантска саксия с жива палма. — Дори все още да има нормални хора, всички са параноици.

— Трябва да се махаме оттук — каза Ръсел. — Също както пеят „Енимълс“.

— Все още не сме си набавили онова, за което дойдохме! — възрази Зейн.

— Тук и без това го няма — отвърнах. — За сметка на това си имат камери.

— Не сме стояли и половин час! — включи се и Хейли.

— Време е — отсякох и се насочих към една будка с надпис ИНФОРМАЦИЯ.

— С какво мога да ви помогна? — попита побелялата дама вътре.

— С всичко — отвърнах. — Да започнем с най-близкия голям паркинг.

— Най-близкият изход е през денонощната аптека — упъти ни дамата.

— И сами трябваше да се сетим — прошепна Ръсел.

Тръгнахме в указаната посока и след известно време забелязахме денонощната аптека — бе свита до магазин за футболни фланелки, топки, маратонки и други спортни стоки.

— До спортния магазин има тоалетна — казах. — Нека я използваме.

— Струва ми се, че идеята да крадем кола от търговски център е лоша — забеляза Ръсел. — Да оставим настрана, че охранителните камери могат да ни снимат. Човек никога не знае колко скоро ще се появи собственикът на колата, ще открие липсата й и ще звънне в полицията. Оттам нататък… Пък и да я крадем посред бял ден…

— Нямаме кой знае колко други възможности — възразих аз. — Трябва да се махнем оттук.

— Така си е — обади се Ерик.

— Виж си разтрепераните ръце. — Зейн поклати глава. — Трябва първо да се надрусаме.

Купихме си минерална вода от автомат. Хейли изтръска няколко хапчета от бурканчето, заето от Джулс. Ръсел единствен взе повече от три хапчета и четвъртото избрано от него бе малко и бяло. Хейли запази сериозното си изражение, макар и да проследи внимателно избора му. Аз пък бях прекалено нервен, за да й кимна или да се усмихна.

— Трябва да излезем — казах и влязох във вмирисаната на сиропи и хапчета аптека. Наоколо ми се заредиха рафтове с памперси за възрастни, тампони и препарати против комари, силното луминесцентно осветление от окачения таван ме блъсна в очите. — Вземайте каквото ви трябва, а аз ще се погрижа за транспорта.

— Краденето на коли не е силната ти страна — опита се да ме спре Ръсел.

— Човек се учи, докато е жив.

— Остави поне Ерик… — пробва и Зейн.

— Ей! Имам нужда да изляза оттук, и то сам!

И изхвърчах на паркинга.

Розови оттенъци смекчаваха слънчевата светлина. Опитах се да се овладея. Да изглеждам безобиден. Все едно че от векове се разхождам тук.

„Тук сигурно има поне две хиляди коли“. Тръгнах по една пътека между тях, после свърнах по друга. Пробвах всички джипове и миниванове. Всички се оказаха заключени.

На паркинга нямаше много хора. Сякаш някаква гигантска прахосмукачка засмукваше човешките същества право от колите им и ги хвърляше в царството на стоките и изкушенията — търговския център. Може би бръмченето на същата тази прахосмукачка бе осакатило до неузнаваемост песента от младостта ни, която звучеше като фон.

„Бива си я прахосмукачката — помислих си. — Още чувам бръмченето. Хайде сега да се съсредоточим“.

„Коя кола да задигна? Надали и петимата ще се поберем в тази червена тойота. Онзи миниван пък с лепенката «Майка на футболисти» е с меки гуми, заключен и вероятно вмирисан на миналогодишни пеленки и с тазгодишни дъвки по седалките. Златистият джип също е заключен… но стъклото на шофьора е открехнато. Може би…“

Женският глас зад гърба ми ме накара да замръзна:

— Мога ли да ви помогна с нещо, господине?

Имаше светла коса, пристегната в кок. Тъмносиня блуза и панталон, черни обувки. На гърдите й бе окачена сребриста значка, а на колана — 9-милиметров „Глок“. Патрулката работеше на празен ход зад гърба й. Забелязах радиопредавателя, закачен на рамото й, както и типичната торбичка от черна кожа, в която държат белезниците. Онова, което ме втрещи обаче, бяха тъмните огледални очила, които отразяваха кървавочервения диск на залязващото слънце. И мен.

— Мога ли да ви помогна с нещо, господине?

Второ предупреждение.

— Абсолютно! — Опитах да извадя най-невинната си усмивка.

Абсолютно сигурно знаех, че тя знае. Знаех, че тя знае, че знам, че знае. И двамата играехме ролята си в опит да допишем края на сценария. И двамата с пълното съзнание, че сцената всъщност е финал, а не начало на постановката. Това караше и двама ни да се държим любезно и да не мърдаме с надеждата другият да направи погрешна стъпка.

— Какво има?

Униформата й показваше, че е местно ченге.

— Какво има?

— Ами обикаляте паркинга, все едно избирате кола.

— Чиста случайност. Колата ми е в сервиз, така че дойдохме с колата на жена ми.

— Тази ли? — Тъмните очила кимнаха към златистия джип.

— Да. Обикновено вземаме моя форд, така че ползвам джипа само няколко пъти в месеца. Напоследък обаче всичко кара само джипове и си приличат като две капки вода.

Тъмните очила се помръднаха леко вляво и вдясно. Оглеждаше периметъра, без да сваля очи от мен.

— Къде е жена ви?

— Не е тук.

— Вие обаче сте.

— Ами… да.

— Ще ми покажете ли шофьорската си книжка?

— В момента не карам.

— Опитвам се да ви помогна. Възможно е да сте объркали колата. Както сам казахте, всички си приличат ужасно. Ще проверя по радиостанцията дали колата, пред която стоим, е регистрирана на вашия адрес. Нали живеете с жена си?

— Че кой друг ще живее с нея.

Не се разсмя.

— Нямам шофьорска книжка. Всъщност имам, но… е в колата.

— В колата значи.

— Заедно с портфейла ми — добавих. — Затова съм тук. Да си взема портфейла.

— Значи сте отишли да пазарувате без портфейл, така ли?

— Случва се да забравям разни неща — отвърнах. — Жена ми обаче…

— Жена ви не е тук.

— В магазина е. Всъщност е на опашка. Чака да й занеса портфейла си, за да плати с моята кредитна карта, а не с нейната.

— Хубава историйка — каза полицайката.

— Дано само има щастлив край.

— Ами хайде да вземем портфейла ви и да влезем в магазина.

— Точно там е проблемът.

— Аааа. Там ли е проблемът?

— Знам, че звучи глупаво! Не стига, че си забравих портфейла в жабката на колата й, където си живеят хиляди други неща, а после тя ме праща да го взема…

— Заради кредитната карта.

— … заради кредитната карта, и двамата забравяме, че за да отворя колата, ми трябват ключове, които обаче са у нея.

— Значи портфейлът ви е заключен на сигурно място.

— Точно така. — Повдигнах рамене и се ухилих глуповато. Започнах да се моля.

Черните очила не се отделиха от очите ми дори за миг. После тя попита:

— И какво ще правим сега?

Иззад полицейската патрулна се появиха синьо-оранжеви пламъци. Чу се звук от счупено стъкло.

Ченгето се извърна леко, така че да не ме изпуска от очи, и се огледа вляво и вдясно. Не видя нищо подобно на счупено стъкло. Отново фокусира тъмните си очила изцяло върху мен и точно в този миг забелязах тънката струйка дим зад рамото й. Издигаше се откъм капака на полицейската кола. Замириса на изгоряла гума.

Пламъците от самоделния коктейл Молотов, изработен с подръчни средства от аптеката, подпалиха предната гума на патрулката…

И тя гръмна. Ченгето се извъртя и извади пистолета си. От колата се издигаше черен дим. Експлодиралата гума вкара част от запалителната течност при двигателя. Пламъците стигнаха до горивната камера на колата.

Взривът изби предния капак на патрулката.

Ченгето залитна към мен в пътечката между две коли.

Бум! Резервоарът на колата се превърна в огнена топка.

Ударната вълна повали полицайката на земята.

Аз също паднах.

Стълб оранжев пламък и черен дим се издигна към небето. Трясъкът от взрива задейства алармите на близките коли.

Дотук с тайните операции. Колко ли бяха успели да заснемат охранителните камери?

„Ставай!“ Пламъците бушуваха. Замаяната полицайка лежеше в краката ми с лице и ръце по-червени дори, отколкото усещах моите. Отвсякъде идваше миризма на разтопена гума, бензин, горещ метал и… опърлена коса. Ударната вълна бе избила пистолета от ръката й. Видях я, че опипва асфалта да си го намери.

„Тя е от добрите“.

Издърпах я по-далеч от пламъците. Все още замаяна, тя се опита да се изправи на колене. Изтръгнах микрофона на радиостанцията, метнах го надалеч и извиках:

— Отивам за помощ!

Хукнах към аптеката на търговския център.

Щом изскочих от облаците дим, Зейн — тъкмо той бе приготвил и хвърлил бутилката със запалителна течност — ритна стъклото на шофьорската врата на едно БМВ. То стана на паяжина. Вторият му ритник го изби. Ръсел бръкна вътре, отвори колата и използва отвертка вместо ключ. Двигателят запали. Ръсел и Зейн подкараха краденото БМВ през паркинга покрай удивената тълпа зяпачи, събрала се около димящата полицейска патрулка. Хейли и Ерик ме пресрещнаха. Колата със счупеното стъкло спря колкото да се вмъкнем на задната седалка и даде газ далеч от черния дим, виещите аларми и сирените на пожарните, насочили се към търговския център.