Джеймс Грейди
Бесни кучета (51)

51.

Следващият ден. Вторник. Ден осми от операцията ни. Точно по обяд.

Ръсел ме следваше на три крачки по тротоара покрай сивата сграда на ОСА, полите на черното му палто се развяваха зад него. По време на разузнаването на пръв поглед обикновената сграда към девет и петнадесет бе облякъл униформата си на куриер и носеше тубус. За удара ни по пладне обаче си смени дрехите.

— Не искам да умирам в кафяво — така каза.

Стигнахме до главния вход.

От другия край на сградата Ерик вървеше към страничната врата. Очилата и тантурестата фигура му придаваха вид на компютърджия. Беше успял да изработи шперц от детска електрическа играчка и сега го криеше под якето си заедно със заредения валтер на сестра Смърт.

На десет крачки зад Ерик вървеше двойка, която приличаше на баща и дъщеря. Дъщерята току-що бе боядисала косата си кафява. Белокосият баща носеше черна плетена шапка.

Двамата с Ерик бяхме сверили часовниците си и по този начин действахме едновременно и давахме темпо на хората зад нас. Те пък не ни изпускаха от поглед и оглеждаха всичко наоколо.

Бутнах вратата на главния вход и пуснах един мъж с черно кожено палто и празни ръце да мине покрай мен в мига, в който един компютърджия отвори страничната врата на сградата и пусна баща и дъщеря да влязат вътре. „Таткото“ огледа коридорите, а „дъщерята“ провери стълбището.

Вътре изглеждаше също както на разузнавателните снимки, направени сутринта от Ръсел и проявени за един час.

Двамата с него бавно се заизкачвахме по нашето стълбище. „Не пристигай задъхан“. Миришеше на бетон, препарат за почистване на килими и на тайно изпушени в тоалетните цигари.

Четвъртият етаж. Отворих вратата от стълбището: коридор, затворени врати на офиси… чисто.

Екипът на Ерик долетя от другата страна на коридора, сякаш понесен на вълните на радиостанция с танцувална музика, която измъчваше невидими служители по работните им места. Някъде иззвъня телефон. Престана.

Срещнахме се пред масивна кафява врата в слънчевия, пълен с офиси коридор.

Нашата врата — с номер 402 и единствена с ключалка, от тези, които слагат по държавните учреждения.

„Кембъл 21/25“, точно както бе предположил Ерик и както бяха потвърдили разузнавателните снимки на Ръсел. Офисите на горния етаж бяха оборудвани със същите ключалки, „Кембъл 21/25“ е само една степен по-несигурна от ключалките, които пазят оръжията за масово поразяване.

Брюнетката Кари измъкна от левия ръкав на якето си плексигласова пластина — бяхме я купили от една железария. На десния й хълбок висеше зареден глок, отмъкнат от бившите й колеги.

Ерик извади измайсторения в хотелската стая шперц.

Зейн измъкна пистолета си и го насочи към тавана, готов да стреля по всичко, което мръдне.

Аз приготвих електрошоковия пистолет и прошепнах в мобилния си телефон:

— Готови сме.

На другия край на линията бе Хейли — с неохота се съгласи да подсигурява пътя за отстъпление, защото според нея Кари трябваше да дойде с нас. „Каква полза от свидетеля ни, ако не види какво точно правим?“

— Чисто е — отвърна тя от белия кадилак, паркиран с работещ двигател до близката църква.

Понякога животът се свежда до една врата. До парче кафяво дърво, от което няма връщане назад.

Това парче дърво. Тази врата. С модерната й ключалка, която подсказваше, че сме се изправили срещу по-силни от нас, срещу стражите, които ни бяха създали, притаили се в сенките. Срещу Чичо Сам.

Той имаше всичко. Очила за нощно виждане. Сателитни системи за наблюдение от космоса. Скенери с инфрачервени лъчи, които „виждат“ през стени. Сгради, натъпкани с компютри, способни да смятат по-бързо от куршум. Самолети „Стелт“ с умни бомби за нанасяне на въздушни удари с хирургическа точност. Бронежилетки и огнехвъргачки. Милиарди долари в тайни банкови сметки. Отряди ОСА, въоръжени с автомати със заглушител. Черни хеликоптери. Имаше дори шибана атомна бомба.

И всичко това — от другата страна на вратата.

Ние имахме няколко крадени пистолета, бял кадилак, отмъкнат от мъртвец, и побъркани глави.

Издърпах една светлинно звукова граната изпод якето си и натиснах дръжката й надолу. Ерик издърпа предпазителя, за да не ми се налага да пускам електрошоковия пистолет, ако трябва да я използвам. Пусна предпазителя в джоба на ризата ми с надеждата, че ще го използваме, за да обезвредим светлинно звуковата граната, когато всичко приключи успешно.

Обърнахме очи към Ръсел.

Той стоеше неподвижно. Сложил слънчевите си очила. Закопчал коженото си палто. Отпуснал ръце. В дясната стискаше пистолета на Кари, обезопасен със заглушител. Оръжието приличаше на абаносов самурайски меч.

Хрумна ми, че днешният ден не е добър за самоубийства.

Предпазителят на пистолета в ръката на Ръсел изщрака.

Ерик напъха наточеното острие на джаджата си в ключалката.

Кари провря плексигласовата пластина в процепа между вратата и касата и напъна резето на бравата.

Инструментът на Ерик завибрира в ключалката. Кари натисна с пластината и резето се прибра в дупката, отворена от Ерик. Той изтегли шперца и завъртя топката на бравата. Натисна.

Кари се отдръпна от вратата и насочи пистолет към единия ъгъл на стаята.

Вратата се отвори навътре и Ерик насочи своя валтер към другия ъгъл. Ръсел се втурна в стаята и заглушителят на пистолета му я обходи като трето око.

Зейн нахълта след Ръсел и покри фланга.

Аз застанах отляво и обезопасих другата страна с електрошоковия си пистолет.

Всички замръзнахме до момента, в който Ръсел прошепна:

— Мамка му!

— Какво става? — изсъска Кари от коридора.

— Влизайте! — прошепнах.

Ерик се блъсна в касата на вратата, но успя да се провре преди Кари. Тя вдигна пистолета си, така че никой от нас да не е на мушката й, и също се присъедини към нас. Ококори се от учудване.

Всички се бяхме ококорили.

Празна стая. Голи стени. Гол под, покрит с бял теракот. Гол таван, като не броим стандартното флуоресцентно осветление. Един-единствен шкаф, зейнал празен.

— Затворете вратата — наредих.

Зейн затвори и изщракването на бравата проехтя в празното помещение.

Няма пленници. Няма разпити. Няма доказателства. Няма следи.

— Това трябва да е мястото! — обади се Ръсел: търсеше истината зад привидното.

— Точно.

С присъщата си предпазливост Ерик постави обратно предпазителя на светлинно звуковата граната в ръката ми.

Аз я върнах в якето и взех телефона.

— Готова ли си?

Хейли отвърна, че всичко е наред и че още е на позиция и в безопасност.

Зейн обходи голите стени на шкафа с лъча на фенерчето. Отвори и другата врата и белотата на мивката зад нея едва не го заслепи.

Кари прокара пръст по перваза на прозореца.

— Няма прах.

— Не ви ли мирише на нещо? — попитах и всички задушиха въздуха. — На препарат за чистене. Вижте стените — по-бели от сняг. Обзалагам се, че няма да открием нито един отпечатък или материал за ДНК тест.

— Дайте ми да застрелям някого! — изсъска Ръсел и се завъртя из стаята.

— Не мога — отвърнах. — Тук вече не е там.

— Хъм — каза Зейн, докато се приличаше на слънчевата светлина, проникваща през щорите на прозорците. — На някой хрумна ли му, че единственото нещо в стаята сме ние?

— Мамка му! — изруга отново Ръсел и насочи пистолета си към затворената врата.

— Шшшт — казах аз. — Тихо.

Затворих очи. Чух тишината на празното помещение. През плътната врата не долиташе звукът на радиото от коридора. Не се чуваше и шумът от движението долу по улицата. Нямаше и помен от дрънчене на звънец от близкото училище. Не се чуваше детска глъчка от ученици по двора. Из въздуха не хвърчаха прашинки, осветени от слънчевите лъчи през щорите.

Отворих очи.

Забелязах надписа с червен маркер по белите теракотени плочки на пода.

Пет букви. Една дума.

Бягай!