Джеймс Грейди
Бесни кучета (38)

38.

Вторият ми опит за самоубийство започна с пътуване с хеликоптер в следобеда на единадесети септември. Двамата войници, дошли да ме вземат от Замъка в Мейн, ме пристегнаха здраво с колани за седалката. Под краката ни се простираха обширни гори. За момент зърнах елен да бяга между дърветата. Кацнахме във военна база. Небето вече бе почервеняло. Наоколо сновеше часови с камуфлажна униформа и нашарено с боя лице, въоръжен с ракети „Стингър“, земя — въздух, от онези, които пращахме на бойците в Афганистан, за да избиват съветския враг. Бодигардовете ми ме качиха на военен самолет. Литнахме в небе, в което нямаше нищо, освен дим, птици и американски войници. Когато кацнахме във военновъздушната база „Андрюс“ близо до Вашингтон, небе то вече бе осеяно със звезди. Слязохме от самолета. По гърдите ни затанцуваха червени точки от оптичните мерници на снайперистите. Двамата войници ме предадоха в ръцете на двама костюмирани мъже. Отвориха ми задната врата на кола и ме сместиха между мускулестите си тела. Шофьорът бе жена, не си бе сложила парфюм. Излязохме от базата.

Подкарахме през кварталите на Мериленд. Белият дом бе на четиридесет и пет минути. До централата на ЦРУ или Пентагона се стигаше по-бързо, тъй като не се налагаше да караш из града. Разрушителната вълна от ядрена бомба, взривена, в която и да е от тези три важни сгради, не би достигнала дотук. Говорим за малка бомба.

Червенокосият агент от ЦРУ от лявата ми страна бе левичар. Поне така реших, заради пистолета му, който направо ми пукаше бъбрека.

— Имам чувството, че се движим в някакъв нов свят. — Той поклати глава.

— Така е — обади се агентът от другата ми страна.

— Дали е било така, когато са застреляли Кенеди? — зачуди се червенокосият.

— Тогава още не съм бил роден — отвърна колегата му.

„Никой от нас не е бил“, помислих си аз. Спомних си думите на Зейн, докато петимата гледахме рухването на Световния търговски център по телевизията в Замъка. По времето на Кенеди Зейн бил в прогимназията.

— Това е по-страшно — обадих се в тъмното купе.

— Тази гимназия я затвориха миналата пролет — каза шофьорката. — Нямали пари. Сега извозват местните деца с автобуси на половин час път и ги тъпчат в препълнени стаи.

Минахме покрай спряна кола, в която седяха двама мъже и се преструваха, че не са тайни агенти. Шофьорката каза някакви кодови думи по радиоуредбата и получи разрешение да влезем. Спряхме на паркинг, пълен с ванове, коли и зелени камиони, отличителните знаци на вратите им бяха облепени с непрозрачно тиксо. На покрива на сградата проблясваха аварийни светлини, а техниците явно се опитваха да настроят антените и сателитните чинии, защото те непрекъснато се въртяха. Един метален детектор бе обрамчил остъклените врати на физкултурния салон. Прецених, че шансовете металният детектор да е собственост на училището са петдесет на петдесет.

Лампите на баскетболното игрище бяха между гредите на тавана. Площадката бе оградена от трибуни със скамейки. Кабелите се виеха и преплитаха като змии по жълтия паркет. На поне четиридесетте бюра, наредени по игрището, вече имаше мъже и жени, облечени по всевъзможен начин — от костюми до камуфлажни униформи. Говореха по телефони, пишеха на компютри и лаптопи, ровеха се из документи. Дърводелци отделяха бюрата едно от друго със зелени талашитени прегради и превръщаха игрището в лабиринт от едноместни килийни. По телевизионните екрани се виждаха картини на живо от купчините развалини в Ню Йорк, от димящия Пентагон, от осветено от прожектори поле в Пенсилвания. Звъняха телефони. Тръшнаха се слушалки. Чуваха се викове. Имах чувството, че залата ще се взриви всеки миг.

— Днес, в девет сутринта, този кошер не съществуваше — осведоми ме червенокосият.

Един мъж, помъкнал преносима дъска за писане, ни насочи към пейките от дългата страна на игрището. Там, на петия ред, седеше шишко с измачкан костюм. Наблюдаваха го двама стройни мъжаги, заели места десетина реда над него. Червенокосият ме инструктира да седна някъде и стройните мъжаги тутакси ме включиха в обектите за наблюдение.

Стори ми се невъзпитано да не седна до шишкото. Така и направих. Зачудих се дали някога се е правил на Дядо Коледа. Разбира се, щяха да са му нужни бяла брада и бистър поглед. „И ментови бонбони“, помислих си, когато въздишката му ме лъхна на уиски.

— Виж ги само — каза той.

„На мен ли говориш?“, ми дойде да кажа с психясалата физиономия на Робърт де Ниро.

— Пъплят навсякъде като мравки — продължи шишкото. — И къде бяха вчера?

— Ще ти кажа къде — продължи той, без да ми даде възможност да отговоря. — Някъде са си чесали ташаците. И знаеш ли защо? Ще ти кажа. Защото на онези с брадите и свещената война не им трябват чисто нови изтребители. Изтребители, които въобще не са нужни на армията, но които наливат доларите на данъкоплатците в гърлото на „военнопромишления комплекс“, за който ни предупреждаваше президентът Айзенхауер. Същият този комплекс ръси долари за предизборни кампании из цял Вашингтон.

— Звучи логично — отбелязах, колкото да става приказка.

— Майната й на логиката.

— Вече я пратих там — отвърнах, преди да успея да се спра.

Чак сега се обърнахме един към друг, за да се огледаме.

— Не трябва да си казваме кой какъв е — осведоми ме събеседникът ми. — Аз съм от Бюрото. ФБР. И трябва да ти кажа, че сме по-добри от тези.

Широкият му жест обгърна тълпата на игрището. Вече бяха успели да приспособят закачалките в нещо като пилони, върху които гордо се мъдреха изписани с маркер бели листове: ФБР, ЦРУ, Митници, Тайни служби, Стратегическо въздушно командване, Департамент по транспорт, шерифи, Централен пътен контрол, Федерална администрация по въздухоплаване, Център по епидемиологичен контрол, Брегова охрана и още куп други неразбираеми заглавия и съкращения.

— Или по-скоро, можехме да бъдем по-добри от тези — продължи шишкото. — Само дето никой не искаше да повярва на онова, което знаехме.

— Миналата година имах един информатор. Йеменец, но роден в Джърси. Искаше само едно — да докаже, че е патриот, за да си нямат семейните му проблеми с имиграционните. Беше готов доброволно да отиде в тренировъчните лагери. Заради мен. Заради нас. Да се замъкне в Афганистан и да разбере кой е и какво се случва там. Писарушките в Бюрото обаче казаха не. Не било „икономически оправдано“ да кихнат три кирливи хилядарки за разходи. Не било приоритет. Казаха ми, че сведенията, доставяни от информатори, не били надеждни и че най-сигурният начин да си опазим задника не е да търсим информатори, а да забравим за тях.

Съседът ми по пейка отгърна сакото си и ми предложи да споделя плоската бутилка във вътрешния му джоб.

— Не, благодаря.

— Имаш нещо против пиенето или вече си глътнал достатъчно?

Не бях успял да си глътна хапчетата след груповата терапия.

— Не обичам уиски — отвърнах.

Той ме стрелна с очи и кимна към баскетболното игрище, задръстено от униформи, значки и оръжие.

— Може пък да запалиш едно джойнтче. С него поне знаят как да се справят.

Нямаше как да не се разхиля. Той ми направи компания.

— Не пия, за да забравя или пък за кураж — сподели шишкото. — Пия, за да си припомня, че не мога да свърша всичко сам, дори да ме оставят да правя каквото си искам.

— Значи вината не може да е само моя — добави той шепнешком.

Не звучеше много убедено. Отпи от бутилката, после я прибра.

Към единадесет вечерта си разделихме унило една пица, донесе ни я някакъв морски пехотинец. Отидохме и до тоалетната — с придружител.

Наплисках физиономията си със студена вода и вдигнах очи, за да се погледна в зацапаното огледало.

„Гимназия. Върнах се в гимназията. С всичко, което съм научил досега“.

Придружиха ни обратно до пейките, за да гледаме представлението на баскетболното игрище.

Точно в полунощ в залата нахлуха шестима мъже и жени в скъпи костюми. Излъчваха власт. Шпионите, ченгетата и техническият персонал се стегнаха, уж забиха носове в работата си, но всъщност проточиха вратове, за да видят къде точно са се запътили новодошлите.

— Дами и господа, кардиналите пристигнаха — обяви обемистият ми приятел.

Когато групичката стигна центъра на игрището, познах един от кардиналите — най-младия, вече с побеляла коса. Той спря и обгърна игрището с поглед. Останалите петима последваха примера му и замръзнаха по местата си. Двама войници с мъка докараха една голяма дъска с листи за писане — очевидно се използваше и като закачалка, защото по нея висяха противогази, пожарогасители и други противопожарни приспособления.

Побелелият откачи от дъската една брадвичка, размаха я над главата си и тръгна към най-близкото бюро. Пред очите на изумената публика брадвичката се стовари върху талашитената преграда, с която бюрото бе отделено от съседните.

Преградата се строши.

Няколко души извикаха уплашено, а побелелият кардинал тръгна по пътеката между бюрата. Развъртя брадвата като бейзболна бухалка и я стовари върху друга преградна стена. Извърна се и цапардоса една зад гърба си — върху нея бе окачена някаква схема. Жената на бюрото скочи и се изнесе панически. Той не й обърна никакво внимание, разцепи още една преграда, скочи върху бюрото и заби брадвата в третата преградна стена с направо професионален удар.

Остана да стои върху бюрото с брадвата в ръка.

Пълната с хора зала мълчеше като омагьосана. Телефоните звъняха, но никой не им обръщаше внимание.

— Нима не разбирате? — кресна побелелият. — Стените ни докараха дотук! Капаците на очите! Интересуваше ни само онова, което се случва в собствената ни шибана килийка. Не смеехме дори да погледнем навън. Мръщехме се, когато разни хора ни носеха информация — особено пък ако не пасва на онова, което си мислим, което предполагаме, което ни се иска да се случи. Не споделяхме с никого онова, което имаме или знаем, защото ни беше грижа единствено за собствения ни двор. Заградихме се с талашитени стени, а злодеите изприпкаха по покривите ни и убиха мъже, жени и деца, които ни се довериха и вярваха, че ще ги опазим — а ние не ги опазихме и сега са мъртви!

Хвърли брадвата на пода и изкрещя:

— Махаме шибаните стени!

Скочи от бюрото и поведе петимата си кардинали към съблекалните.

— Последвайте този човек в ада — измърмори закръгленият ми приятел.

— Вече сме там.

След половин час извикаха шишкото в съблекалнята.

Останах сам на трибуните.

Изключих се.

„Бутат ме по рамото. Някой…“

— Добре ли сте? — попита червенокосият.

— Както винаги. — Часовникът на стената показваше два. — Това следобед ли е, или след полунощ?

— Чакат ви — каза той и добави: — Нощ е.

Запромъквахме се между скамейките. Колегата на червенокосия се присъедини към нас. Дойде и трети човек, със сако и риза, но без вратовръзка, приличаше на лекар. В лявата си ръка държеше нещо, което първоначално взех за глок, но после разбрах, че е електрошоков пистолет, който може да изстреля два електрода на пет метра разстояние. Всеки електрод можеше да повали и бик.

Съблекалнята бе пълна с мъже и жени. Докато вървяхме, чух женски глас да казва:

— Заклехме се, че няма да допуснем нов Пърл Харбър. Всяка година обаче, независимо кой е президент, директорът на ЦРУ се изправя пред конгреса и заявява, че са ни необходими още един милиард долара за прилична защита срещу терористични атаки. Че не са достатъчни…

Отминахме и гласът замря. По стените на душкабините висяха карти — на света и на САЩ. Звъняха мобилни телефони. Въздухът бе пълен със статично напрежение от лаптопи, факсове и други чудеса на техниката. Облицованото с керамични плочки помещение все още миришеше на наколенки, футболни екипи, потни подплънки, мазила и радост от ученически победи.

Червенокосият почука на стъклената врата на треньорската стая. Вътре седяха човекът с брадвата и още петима началници, двама, от които — мъж и жена — също като побелелия, бяха присъствали на награждаването преди първия ми опит за самоубийство.

Побелелият ни махна да влезем, но явно всички нямаше да успеем да се натъпчем в треньорската стая. Озовах се на твърд сгъваем стол до бюрото на побелелия кардинал, така че да се гледаме право в очите. Лекарят се облегна на рамката на вратата. Червенокосият и колегата му останаха да чакат отвън. Петимата кардинали на американските тайни катедрали стояха, ослушваха се и ме оглеждаха в светая светих на училищните треньори.

— Как си, Виктор? — попита побелелият от стола на треньора.

— Нормално, господин Ланг.

— Помниш ли ме?

— Аз съм луд, не съм склеротик. Забелязахте ме на семинара по бойни изкуства още докато учех в колежа в Джорджтаун. Разбрах, че точно вие сте ме забелязали, едва когато ме заведоха в кабинета ви на церемонията по завършването.

Той се усмихна.

— Ти беше под неофициално прикритие. Не можехме да те доведем в Лангли.

— Аха.

— Сега — продължи Ланг — искаме да се съсредоточиш. Искаме да си спомниш. Искаме да дадеш всичко, на което си способен. В състояние ли си, Виктор?

— Може би.

Ланг посегна към една папка. Извади две цветни снимки на мъже и сложи първо едната, а после другата пред мен, за да ги огледам.

Портретни фотографии.

Двама азиатци — единият с мустаци, другият гладко избръснат.

— Може би никога не съм ги виждал на живо, но…

— Браво.

Ланг извади друга снимка и я сложи над първите две. На нея се виждаха десетина мъже, подредени за снимка, и първите двама бяха сред тях. Тази снимка вече бях виждал.

— Тази снимка е правена от специалния отдел по време на сбирката на Ал Кайда в Куала Лумпур през януари 2000. Показвали са ми я на инструктаж.

Ланг ми изреди имената на мъжете. Повдигнах рамене. Не ми говореха нищо.

— Различни агенции са ги наблюдавали и следили още преди събирането в Куала Лумпур. По-късно идентифицирахме тези двамата като убийци. Разполагахме с неопровержими доказателства за самоличността им. Единият е пристигнал в Щатите веднага след сбирката в Куала Лумпур. Другият дойде през юли тази година. Въпреки че са ползвали кредитни карти с истинските си имена, въпреки че са свързани със самоубийственото нападение срещу самолетоносача „Коул“, никой не ги е следил, защото Управлението не е осведомило Бюрото за разузнавателната информация, с която разполага.

Мълчанието му ме накара да го погледна в очите. Той продължи:

— Не искахме да се свързваме с източника, когото прехвърли в Кувейт, преди да говорим с теб.

— Тя няма да ви помогне. Цялото й семейство се скри в миша дупка и за нищо на света няма да работи пак с нас.

Единствената жена в стаята се обади:

— Не подценявай красноречието ни. Не и в този момент.

— Тя не ми каза нищо, което вече не знаехме. Трябваше да направя… Да направя всичко, за да я накарам да ми помогне с компютъра.

Ланг кимна.

— Кои са тези двамата? — попитах.

Знаех същината на отговора още преди той да каже:

— Били са в групата, отвлякла самолета, който се разби в Пентагона.

— Какво имаше в устройството, което… което доставих?

— По всичко личи, че е било най-важното — измърмори един от кардиналите, въпреки че физиономията на Ланг крещеше да си държи езика зад зъбите. Кардиналът обаче бе прекалено погълнат от гняв и скръб, за да разчете мълчаливото му послание. — По време на онази среща в Куала Лумпур Ал Кайда се използвали компютъра на информаторката ти, за да преглеждат графици на полети, страници на авиационни школи, спецификации на самолети и описание на кулите на Световния търговски център, дори са направили виртуално пътешествие в…

— Свършил си страхотна работа — прекъсна го Ланг. — Ние се осрахме. Подценихме важността на информацията и не я споделихме с Бюрото или други организации, отчасти за да гарантираме сигурността на източниците и разузнавателните методи.

— Никой…

— Никой не видя онова, което попълнихме във формулярите си и заключихме в сейфове.

— Бог да ни пази от хора с формуляри — промълвих. Но всъщност гласът бе на Деря.

— Защитата на информацията е основополагащ принцип в разузнавателната дейност! — обади се най-младият кардинал.

— Сега се чувствам много по-сигурно!

— Благодаря ти за всичко, Виктор — намеси се отново Ланг. — Онова, което направи в Малайзия, бе… нещо повече от геройство. Помагаш ни и днес, въпреки… Ти си истински професионалист.

— Дано си струва — измърморих като Хейли.

Ланг сложи успокоително ръка на рамото ми. След толкова години, прекарани в тренировки, тялото ми инстинктивно реагира на докосването и той го усети, тъй като бе голям майстор в бойните изкуства.

— Време е да се прибираш — каза Ланг.

— Да — отвърнах и гласът ми отекна в стъклената врата на претъпканата треньорска стая.

Лекарят ме предаде в ръцете на червенокосия и колегата му. Тримата ме поведоха през коридора и през баскетболната зала с натрошените талашитени плоскости. Червенокосият вървеше от лявата ми страна и ме крепеше за левия лакът, все едно съм безпомощен старик, когото прекарва на светофара. Колегата му крачеше отдясно. Лекарят… някъде зад мен.

Шпионинът в мен измисли перфектната реплика за момента и ми даде достатъчно сили, за да подхвана неангажиращ разговор:

— Интересно дали пак някога ще видя шишкото от залата.

— Проклет да съм, ако знам — отвърна червенокосият. Хватката му се отпусна.

Наближихме изхода. Вървях най-отпред, така че бе логично аз да посегна да отворя вратата. Остъклената врата, от която се излизаше от училището, бе на десетина метра пред нас. Около металния детектор се суетяха петима пазачи.

Кой не би се почувствал в безопасност с всичката тази охранителна техника и пазачите?

— Елвис напуска триумфално — подметнах.

Червенокосият и колегата му се ухилиха. Отпуснаха се.

Пристъпих с левия крак и лявата ми ръка го последва, а с нея и ръката на червенокосия, хванала лакътя ми. В момента, в който лявата ми обувка стъпи на пода, отпуснах цялата тежест на тялото си върху нея и извъртях кръста си на противоположната страна. Движението изстреля дясната ми ръка и тя се стовари в лицето на другия агент като камшик. Извъртях се в обратната посока и десният ми крак последва движението и срита жертвата през кокалчетата. Агентът се стовари на пода.

Червенокосият реагира още преди да съм подкосил колегата му. Дръпна левия ми лакът. Последвах движението до един момент, след което дръпнах в обратната посока и освободих ръката си. Окървавената ми дясна длан се стрелна нагоре към челото на червенокосия.

Трябва да си призная, че бе бърз. Блокира удара ми с лявата ръка. Отдръпнах се леко и в този момент той опита удар с дясната. Хванах юмрука му и го дръпнах към мен, но той го оттегли. Натиснах го с тяло, така че усилията ни се обединиха в една посока. Щеше да полети назад, но аз го задържах с лявата си ръка. Центърът на тежестта му се измести и гръбнакът на червенокосия се огъна назад. Докато се опитваше да възстанови равновесието си, дясната ми ръка измъкна пистолета му от кобура, а дланта на лявата помогна на центробежните сили да го свалят на пода.

Пистолет. В дясната ми ръка лежеше прекрасен „Зигзауер“. Бутнах предпазителя, отворих уста и лапнах смазаното дуло. Насочих го нагоре и натиснах спусъка.

Щрак!

„Страхотно! — помислих си, докато вадех пистолета от устата си, а лявата ми ръка бързаше да вкара патрон в цевта. — Агент в ЦРУ, страшен пищов, само дето няма патрон в цевта“.

Последното, което чух в онзи ден, бе изщракването на патрона в цевта, след което електродите на електрошоковия пистолет ме върнаха в света на откачалките с милиарди волта електричество в секунда.