Джеймс Грейди
Бесни кучета (46)

46.

Седяхме на сгъваемите столове пред прозореца на втория етаж на еротичната видеотека и следяхме с бинокъл всички клиенти на „Поща за вас“.

— Колко е часът? — попита Зейн, без да откъсва поглед от обекта ни.

— Четири и четиридесет и две — казах, след като си погледнах часовника.

— Започват задръстванията — забеляза Кари и изгледа неспирния поток коли по булеварда. — Някои щастливци се прибират у дома.

— И ние ще се приберем — успокоих я.

— Ами ако никой не вземе тубуса? — попита тя.

— По дяволите — включи се Зейн. — Ами ако някой го вземе? Наоколо не минават много таксита. Колата ни е в някакъв мотел поне на двадесет минути оттук. Ако вземат тубуса, най-много да видим лицето на човека и евентуално номера на колата му. Няма да успеем да го проследим, освен ако не вземе автобус или не тръгне с метрото.

— Това е положението — заключих аз.

Кари съблече черното си палто и го преметна през облегалката на стола. Носеше кашмирен пуловер на Хейли. Беше й тесен и така се бе изопнал около голите й гърди, че мигом забравих петте очи на сестра Смърт и балоните на блондинката, която се кълчеше на телевизионния екран под нас. Кари бе затъкнала празния валтер на сестрата в колана на панталоните си, за да изглежда по-истинска в ролята на федерален агент.

Прокара пръсти през късата си руса коса, протегна се. Можеше да използва протягането като възможност да се метне отгоре ми, но не го направи. От тоалетната се носеше миризма на амоняк. Тя ме изгледа. Усмихнах й се окуражаващо.

Зейн вдигна бинокъла и го насочи към обекта на наблюдението ни.

След четири минути каза:

— Току-що влезе клиент. Отиде до пощенската си кутия, провери я, не намери нищо и си тръгна.

— Никога не знам да се радвам ли, или не, когато пощата ми е празна — обади се Кари.

— Може да е бил разузнавач — предположих.

— Можех да съм претендент — цитира Зейн Марлон Брандо от „На кея“.

Кари забеляза усмивките ни и попита:

— Какво е да си луд?

— Същото, каквото и за теб — отвърна Зейн. — Всички са различни. И същевременно еднакви.

— Когато си луд, сякаш живееш като насън — допълних аз. — Но може би сега сънуваме, а лудостта е истинска. От значение е единствено онова, което правиш.

— И онова, което те прави щастлив — каза Зейн.

— Щастлив? — попита Кари. — Да ходиш и да бръщолевиш по улиците? Да прекараш живота си в килия с тапицирани стени?

— Тя знае за Малкълм — казах на Зейн.

— И ти наричаш това щастие? — попита Кари, без да отрече, но и без да потвърди думите ми.

— Щастието на един е ад за друг — отбелязах. — Не можеш да си представиш с какви работи свикват хората. Не там, където е Малкълм, там, откъдето идваме ние… Бих казал, че по-скоро се опитваме да сме щастливи.

— Всичко започва с опити — повдигна рамене Зейн. — След като избягахме, след като преживях жегата в метрото…

— Каква жега в метрото? — прекъсна го Кари.

— Няма значение. Важното е, че се оправи с малко помощ от приятелите си.

— Не отричам, че очевидните неща ме побъркват. — Зейн извърна глава и се взря през стъклото. — Катастрофата, в която загинаха родителите ми. Скокът с парашут и провисването от онова дърво в джунглата, където гледах как убиват приятеля ми просто защото ми е хрумнала тъпа идея, пърженето в адската горещина, точно както ми обещаха монахините; копаенето на гробове; бомбардировката, която ми покъса нервите… Страхът и болката ми дойдоха в повече и затова ми побеля косата. После ме натъпкаха с хероин и ме пренесоха през джунглата като маймуна. Всичко това ме подлуди, но какво пък, всеки си носи кръста.

Отвън един камион наду клаксон.

— Онова, поради което останах луд, е вярата, че трябва да нося кръста си вечно. Борех се с всичко и всички, за да задържа на раменете си товара, който ме смазва. Да продължа да го нося каквото и да се случва, и никога, никога да не плача. Защото иначе…

— Иначе какво? — попита Кари.

— Ако се освободиш от товара си, губиш всичко — отвърна Зейн и отново впери очи в прозореца. — Някои хора имат нужда да стигнат дъното. Аз се разтопих в метрото, където Вик, Ръсел и непознатите ме възпряха да тръгна да удрям всичко наоколо. Безразборното трошене и удряне е друг начин да задържиш товара на гърба си. Присъствието им там обаче ми помогна да запазя самообладание. Така че се наложи да захвърля товара от раменете си. Когато си поех въздух, все още бях в метрото. Със захвърлянето на кръста и сълзите светът не свърши. Бях на същото място, но… вече не бях същият.

— Убийството на доктор Фридман ме върна в изходно положение — продължи Зейн. Тъжната му усмивка се отразяваше в зацапаното стъкло на прозореца. — Той не го заслужаваше. Мисля си, че доктор Фридман бе най-големият ми късмет.

Зейн погледна през бинокъла към „Поща за вас“, свали го и го остави на перваза. Обърна се към Кари:

— А ти?

— Аз не съм луда.

— Радваш ли се, че пощенската ти кутия е празна, или не?

— Няма значение — отвърна тя. — Вместо да приключа задачата си, тя ме приключи. Няма значение дали съм луда, или не. Прецаках нещата и сега прецаканата съм аз.

— Не знам дали си прецакана — отбеляза Зейн, — но със сигурност не си прецакала нищо. Наложи се да се справиш с реална ситуация, а не с някакви предположения. Според мен това е достатъчно, за да се гордееш със себе си.

Тя го изгледа втренчено.

— Знаеш ли кое е най-важното нещо сега? — продължи Зейн.

Кари поклати глава.

— Луди или не, трябва да хапнем.

Тутакси съзрях възможността и казах:

— През няколко магазина има виетнамски ресторант.

— Имам чувството, че съм пак във Виетнам — въздъхна Зейн и ми подаде бинокъла. — Което означава, че аз трябва да осигуря вечерята. Искаш ли нещо специално? — обърна се към Кари.

— Не, само да е топло и много.

Звънецът на долния етаж издрънка и веднага щом вратата зад гърба на Зейн се затвори, Кари ме попита.

— Винаги ли е бил такъв?

— Да. Не.

Тя се настани на стола му. Загледахме се към улицата през зацапаното стъкло. Сами.

— Е… — Махнах с ръка към мръсния задръстен с боклуци склад на еротичната видеотека, към колите по булеварда, към кървавочервения залез. — Как я караш?

— Ами… Никога преди не бях мислила, че ще попадна на такова място.

— Никой не го мисли — отвърнах аз. — Когато говорят за „преди“, американците обикновено имат предвид гимназията. За останалия свят „преди“ е или когато са се хранили за последен път, или когато са останали гладни за последен път. А ти какво имаш предвид, като казваш „преди“?

— Вчера. Майната й на гимназията. — Тя поклати глава. — Гимназията е нещо като забавачница за американците. Винаги си мислим, че можем да се преродим в друг човек — по-умен, по-хубав, по-богат, по-влиятелен. Останалите хора по света се опитват да станат по-добри сега или да направят живота си по-сигурен в този момент. Сигурно затова за нас „преди“ означава някъде в юношеските години. Продължаваме да си мислим, че има време да пораснем и да станем други хора.

— Каква искаш да станеш, като пораснеш?

— Искам да съм жива — отвърна тя и свали бинокъла, но не откъсна очи от прозореца. — Искам да съм някъде… някъде там.

— Явно не си представяш там като тук.

— Абсолютно — съгласи се тя. — Преди исках просто да се измъкна. Да ида на някое необикновено място. Да направя нещо повече от това просто да си изживея живота. Да направя повече от това, на което всички смятат, че съм способна.

Тя се изсмя.

— И какво стана? Сега си рискувам задника, за да си „изживея живота“. Най-сетне се озовах на „необикновено“ място. В склада на еротична видеотека в компанията на двама луди.

Остави бинокъла на перваза.

— Най-големият майтап е, че има смисъл в това да си „изживееш живота“. — Усмихна се криво. — От друга страна, какво ли пък разбирам аз. Аз съм просто момиче с празен пистолет.

— Къде си израсла?

— Какво ще ме питаш после? За зодията ли? Какво ми предричат звездите?

— В покрайнините? В центъра? В малко градче? Във ферма?

— Аха, не се предаваме. Пречупи съпротивата на пленницата си, като я накараш да сподели интимни подробности от живота си, и така се сближи с нея.

„Рискувай всичко“.

— Ако искаш да си ходиш… тръгвай.

Зелените й очи не мигнаха. Моите също.

— Не — отвърна тя. — Ще пропусна вечерята.

Извърнахме поглед към булеварда и светлините на „Поща за вас“.

— В Уисконсин — отвърна Кари.

Сърцето ми заплашваше да изхвръкне.

— Омъжена ли си?

— Ти как мислиш?

— Имаш ли… Имаш ли си някого?

— Винаги можеш да си имаш някого. — Тя поклати русата си глава. — Не, няма никой.

— И аз съм така.

— Я, каква изненада.

— Това му е лошото на шпионския живот — казах аз. — Много е трудно да намериш човек, който е повече от „някой“.

— Все си мислиш, че има време — отвърна Кари. — Дори и когато знаеш за времето онова, което знаем с теб. За единадесет секунди мога да убия човек, при това с голи ръце. Дай ми пистолет и главата и сърцето му стават мои на секундата. Няма нужда да е на два метра от мен, достатъчно е да го виждам.

— Всички сме на секунда от смъртта — отбелязах. — Виж мен например.

— Не смятай, че не мисля за това. Всички мислим. Но когато чуем за… провали като твоя, просто си казваме, че ти е дошло времето.

— Времената се менят.

— И смилат хората с колелетата си.

— Аз все още съм тук.

— Да — отвърна тя. — Въпреки че се опитах да те хвана. Положих доста усилия.

— Пожелавам ти повече късмет другия път.

Тя премигна.

— Обичаш ли поезия?

— Никога не съм се замисляла за това.

— В такъв случай си късметлийка. Имаш толкова много да учиш и… и…

„Какво, какво става?“

— Виктор! Вик!

Кари се навежда към мен. Все още съм на твърдия сгъваем стол и светлината зад прозореца угасва, но тя се навежда още по-близо, надига се от стола си…

— Вик! Изключи се…

— Да, но сега пак съм тук. Винаги се връщам.

— Засега. От колко време не сте си вземали лекарствата?

— Ако питаш Ръсел, от скоро. Не се притеснявай. Ще се оправим.

— И Ерик и Хейли ли?

— Те двамата са като едно цяло.

— Как точно си го представяш? — попита Кари.

— Виждаш ли? Ето че разбираш от поезия.

Тя погледна през прозореца.

— Долу току-що спря полицейска кола без отличителни знаци.

Клекнахме до перваза на прозореца и се загледахме към паркинга под нас.

Един оплешивяващ мъж с евтин сив костюм затвори вратата на крайслер с две антени на покрива. Огледа се на всички страни, сякаш за да се убеди, че е сам. После се запъти към „Койот“ и изчезна от полезрението ни.

Дразнещото бръмчене на досадния звънец ни уведоми, че вратата се отваря.

— Няма да се оставя да ме приклещят тук! — заявих и измъкнах глока от кобура.

— Ами Зейн? — попита Кари.

Вдигнах лявата си ръка, за да я накарам да замълчи.

Минахме на пръсти по бетонния под като мишки в бърлогата на котка и се спуснахме надолу по дървената стълба, която като по чудо чу молбите ни и не изскърца. Спряхме. Единственото, което ни делеше от еротичната видеотека, бе мръсната зелена завеса.

„Мирише като мокра вълна“, помислих си и приклекнах, така че да виждам през процепа между завесата и рамката на вратата. Кари клекна до мен. Нямаше да й позволя да дойде, ако не й вярвах. Можеше да наднича над главата ми и да споделя процепа, през който се свързвахме с външния свят.

Видяхме ченгето — побутваше някакви видеокасети на рафта срещу тезгяха — и восъчното лице на продавача.

— Тук сигурно има повече неща, отколкото трябва да виждат очите ми. Но не се тревожи, няма да го споменавам в доклада си.

— Вие ченгетата винаги сте много добри с мен — измърмори продавачът.

Зейн отвори вратата и задейства звънеца.

Ченгето се извърна и видя мъж, който влиза през вратата. Движението отгърна сакото му и извади на показ полицейската значка, закачена на колана, която уведомяваше всички почтени, жалващи се или пострадали граждани кой е всъщност. Мозъкът му регистрира изображението на белокос непознат с решителен поглед и дясната му ръка инстинктивно се плъзна към хълбока.

— Какво, по дяволите, носиш в тези торби? — изръмжа ченгето.

Зейн премигна и отвърна:

— Храна. Виетнамска.

— Носиш храна… тук?

Зейн сигурно си помисли, че сега не е моментът да се прави на федерален служител нито пред ченгето, нито пред продавача, така че отвърна:

— Ти не огладняваш ли?

— Огладнявам, но знам къде и кога да ям.

Зейн намигна на полицая и каза:

— Хората като нас могат да ядат, където си искат.

„Има си хас — помисли си продавачът. — Шибаните ченгета правят каквото си наумят.“

Ченгето явно бе от проклетите. Намръщи се и каза на белокосия чудак:

— Да не би да се опитваш да ми кажеш нещо?

В прикритието ни зад завесата Кари ме избута…

Втурна се във видеотеката.

Едва успях да се прикрия, така че да не ме види нито ченгето, нито продавачът. Както и Зейн. Стисках пистолета до челото си и се притиснах към стената зад завесата.

— Божичко — отвори уста Кари и се включи в сцената. Ченгето, продавачът и Зейн я изгледаха. — Тази тоалетна е просто отвратителна.

„Да ви го начукам — помисли си продавачът. — Не стига, че я ползвате без пари, ами и претенции“.

Улови обаче посланието в погледа на федералната агентка да не се закача с нея и изгледа как се приближава до другите две куки и казва на белокосия:

— Оправих се и без помощта ти.

„Да бе — каза си продавачът, — сякаш можете да свършите нещо сами. Все искате подкрепления“. Все пак бе достатъчно умен, за да знае кога да си държи езика зад зъбите.

— По дяволите! — възкликна местното ченге. — И жена ли има с теб!

— Какво ти става? — попита Кари. — Мислиш, че не мога да се оправя сама ли?

Ченгето пламна или се изчерви, зависи от гледната точка.

— Мисля си, че…

— Мисля си, че тук няма никакви проблеми — сложи му думите в устата Зейн.

Кари също реши да суфлира и додаде:

— Поне не и такива, с които не можем да се справим.

— Не можем, е доста сериозно казано — допълни Зейн.

— Ей! — намеси се най-сетне ченгето. — На мен ли говорите?

— А ти да виждаш други тук? — отвърна Зейн.

Притиснах дулото на пистолета до бузата си.

— Така като гледам, сигурно говорим на теб — тросна се Кари. — Да не сме луди да си говорим сами? Или пък да имаме сериозен проблем?

— Като например да се е появил някой точно когато най-малко очакваш — обади се отново Зейн.

— Затова трябва да си подготвен — добави Кари.

— Но някак си все не се получава — каза Зейн.

Ченгето бе ветеран от хиляди разпити и бързо се сети, че тези двамата, изникнали изневиделица във видеотеката, се опитват да му кажат нещо, без всъщност да го казват направо. Значката му явно ги бе изплашила, което беше добре, но от друга страна, трябваше да ги накара да играят по свирката му. Полицаят преглътна сухо.

— Понякога неочакваните неща се случват като по книгите.

— Да — съгласи се Кари. — Ей така, изневиделица. Дори не си струва да се пише за тях.

— Ей! — извика ченгето. „Трябва да покажа на тези нещастници кой командва парада“. — Вие какво, да не искате сега да пишем нещо?

— Не — отвърна Кари. — Макар че, като се замисля, може да излезе доста интересна история.

„Точно така — помисли си продавачът с восъчнобледото лице. — Пазете си задниците, куки такива“.

Зейн отново се усмихна.

— Да не би да ви задържаме?

Ченгето изтълкува думите като самопризнание, замаскирано като предложение за сделка.

Продавачът изтълкува думите като подигравка, замаскирана като ритник в задника.

Ченгето вдигна пръст към двамата смахнати, чието предложение за сделка подсказваше, че са достатъчно умни, за да забравят, че някога са го виждали, особено пък тук. За всеки случай ги предупреди за последно:

— Умната!

„Леле-мале! — помисли си продавачът, докато дрънченето на звънеца, задействан от напускащото местно ченге, дразнеше слуха му. — Дори ги предупреди! Един тежкар предупреждава други. Точно както в тъпите полицейски сериали!“

Зейн се обърна към продавача:

— Този май не е лошо момче.

— Да бе — съгласи се продавачът, знаеше, че ченгетата винаги се подкрепят. — Истинско слънчице. Също като вас.

— Бъркаш — възрази Зейн. — Тоя не е и наполовина луд, колкото съм аз.

— Покрий се — обади се Кари.

Тръгнаха към завесата, а аз прибрах пистолета в кобура.

Изнизахме се нагоре по стълбите, обвити в ароматите на азиатската кухня.

— На косъм — каза Зейн.

— Че и по-малко — съгласи се Кари.

— Значи новините са добри — обадих се и махнах капачетата на пластмасовите чаши чай.

Двамата ме изгледаха и отвориха кутиите със свински шишчета, положени върху дълги дебели и леко сладки оризови спагети.

Ръсел звънна и получи разрешение да се присъедини към нас. Забеляза празните кутии от храната.

— Ядохме някакви морски деликатеси в едно странно място между мотела и метрото — а бе, като извадено от филм от четирийсетте. Паркирахме кадилака под един навес. Не се вижда от улицата и не могат да го забележат от хеликоптер. Дойдох с метрото.

— Сам ли?

— Сам-самичък. — Той посочи Зейн и Кари. — Вие двамата се прибирате с метрото. Според графика на Ерик последната смяна за днес се пада на мен и Вик. Нарисувал съм ви карта и съм ви купил билетчета.

— Само за двамата? — попитах.

— Това е единственият начин да скрием кадилака. Ако Хейли бе дошла с мен, за да ги върне обратно, трябваше да оставим Ерик сам на произвола на телевизионните реклами от съседните стаи. Не й се щеше да му нареди да си ляга и да не прави нищо друго, докато се върнем, за да се погрижим за него. Той блуждае някъде из небесата.

Кари ме изгледа.

— Освен това — продължи Ръсел, взе бинокъла и го насочи към осветените прозорци на „Поща за вас“ — рано или късно ще трябва да поверим русата само на един от нас. Зейн просто трябва да я качи на метрото. Нищо повече.

— Мисля, че ще се справя — каза Зейн.