Джеймс Грейди
Бесни кучета (21)

21.

Планът на ЦРУ през юли 1998 определено не предвиждал Хейли да седи в първа класа на нощния полет от Париж до похъркващ оплешивял чернокож с костюм на Армани. Името му било Кристоф, а длъжността — заместник-министър на енергетиката в правителството на Нигерия.

Хейли пък работела като оперативен агент в ЦРУ, част от група, базирана в Париж със задачата да издирва изчезнало или крадено ядрено оръжие, като всички се представят за черноборсаджии. Групата влязла в играта, като зарибила Кристоф с подкуп да им издаде разрешителни за търговия с оръжие, с помощта, на които снабдили ЦРУ с оръжие за друга операция. Следващият ход, с който напълно спечелили доверието на заместник-министъра, бил да му дадат комисионна от контрабандата на сто хиляди барела петрол, който конвой камиони ежедневно прекарвал през ембарговата граница между Ирак и Турция. С помощта на тази схема петролът изниквал в Нигерия, откъдето, съвсем легално, поемал към бензиностанциите по американските магистрали. За да задвижи колелетата на тази машина, ЦРУ работело с турските си колеги от Мили Истибара Тескилатъ^[1], които по мое време помагаха на Управлението с разработването на Деря.

С дейността си като трафиканти на оръжие и петрол Хейли и колегите й спечелили достатъчно доверие, за да се вмъкнат в сделка по замяна на хероин с плутоний, уговаряна от Кристоф и група руснаци. Руснаците, разбира се, били доста по-предпазливи от нигериеца по отношение на сигурността и подслушването. На Кристоф му трябвали пари и връзки в Европа, за да контрабандира обемистия и опасен товар. Новите му приятели се оставили да ги убеди, че трябва да вземат участие в опасното начинание.

За нещастие апандиситът на шефа на парижката група се спукал два дни преди полета за Лагос с Кристоф — шефът трябвало да лети с него, за да е сигурен, че нигериецът няма да офейка с парите на Управлението. Останалите двама мъже от групата пък били заети с подготовката на прикритие за операцията в Прага. Американците знаели, че Кристоф няма да приеме да работи с непознат точно преди финала на цялата сделка. Хейли се оказала единствената, която заместник-министърът познавал.

„Нали затова постъпи в Управлението — давала си кураж тя, докато самолетът набирал височина в нощното небе. — За да победят добрите. Всичко е наред. Проведи операцията. Спри хероина и плутония. Струва си и сега всичко зависи от теб“.

Самолетът кацнал в Лагос. Главата й била замаяна от полета. Кристоф я повел през какофонията на летището. Дори и дипломатическият паспорт и постът му на заместник-министър не го спасили от даването на подкуп на митничаря.

Пред летището ги чакал доста неприятен на вид нигериец.

— Коя е тази? — попитал той Кристоф.

— Не ти е работа да задаваш въпроси — отвърнал заместник-министърът. — Хейли, това е Кен.

Кен натоварил куфарите им в един син форд. Кристоф седнал на предната седалка, а Кен — зад волана. След миг колебание Хейли се настанила отзад.

Лагос приличал на огромен мравуняк, колите буквално пъплели като мравки.

В Лагос са наблъскани единадесет милиона души. Влажният въздух миришел на изгорели газове и боклук. Децата висели край пътя, махали с ръце и викали „Бог да ви благослови“. Уличните търговци продавали капачки за радиатори, минерална вода, домати, видеокасети с филми, които току-що излизали в Ню Йорк, тоалетна хартия, тениски с ликовете на Елвис и на звезди от НБА. Младежи размахвали умрели плъхове за опашките като доказателство, че продават най-добрата отрова. Групичка хора на тротоара изгледали пълзящия форд с омраза.

— Викаме им „улични момчета“ — обърнал се Кристоф към Хейли.

— Ян даба — промърморил Кен. — Деца на злото. Нямат работа, нямат планове, нямат връзки.

— Но понякога са полезни — допълнил шефът му.

Спрели на червено. Колите около тях изгасили двигателите си.

— Пестят бензин — обяснил Кристоф.

— Но Нигерия е една от най-големите производителки на петрол в света! — възкликнала Хейли.

— Не и за тях — казал Кристоф и кимнал към хората по тротоарите.

Един мъж с бяла тениска от другата страна на улицата леко подскочил и привлякъл вниманието на Хейли. „Защо и другите пешеходци подражават на походката му точно на същото място“, зачудила се тя. След миг осъзнала, че тълпата прескача някакъв човек, легнал на тротоара. Около отворената му уста бръмчали мухи.

— Вижте! — извикала Хейли. — Ей там, онзи човек. Мъртъв е!

Кристоф погледнал. Прозял се.

След двадесет минути, през които изминали един километър, Кристоф погледнал през прозореца и казал на Хейли:

— Извади си американския паспорт и го дръж така, че да се вижда. Каквото и да стане, не си отваряй устата. Движи се много, много бавно и дръж ръцете си така, че да се виждат.

Три джипа били блокирали пътя пред тях. Видели мъже с огледални очила, калашници и с различни части от униформи — обикаляли между колите.

— Моторизирана полиция — обяснил Кристоф.

— Убийци. — Кен се изплюл на пода.

Трима от „убийците“ с огледални очила заврели дулата на калашниците във форда. Вместо да им предложи подкуп, Кен извадил някаква служебна карта и им казал:

— Национална служба за сигурност.

Когато барикадата останала в огледалото за обратно виждане, Кристоф се усмихнал на американката.

— Добре дошла в страната на бъдещето.

Кен паркирал срещу модерна офис сграда с надписа на международна петролна компания, пред която нигериец с бяла риза направлявал петдесетина демонстранти. Ръководителят на демонстрацията носел мегафон, през който крещял лозунги на неразбираем за Хейли английски. Хората размахвали плакати с надписи: „Справедливи заплати!“ „Не тровете децата ни!“ „Справедливост за всички!“

— Гледай го Бобо с глупавата му тромба — изкоментирал Кристоф. — Мисли се за рокзвезда.

— Каква е тази музика? — попитала Хейли.

— Тъпа! — сопнал се Кристоф. — Тъпа музика от тъпия Фела Кути^[2]. Ако беше толкова умен, защо умря от болестта на белите? Шибана курва. Генерал Абача с основание забрани глупостите му.

— Фела е мъртъв — обадил се Кен, — но Бобо… Много от приятелите ни продължават да се чудят за него. Какво например ще направи Министерството на енергетиката за оплакванията му пред ООН.

— На кой му пука за ООН? — отвърнал Кристоф и продължили.

Къщата на Кристоф разполагала с най-големия лукс в Нигерия — пространство. Три етажа, градина и алея към къщата. Кристоф въвел Хейли вътре, където под вентилатора на тавана ги очаквала нигерийка с национална носия в червено и оранжево.

— Това е Джана — представил я Кристоф, без да й обръща кой знае какво внимание. — Тя ще се грижи за теб.

Джана изгледала Хейли.

— Дръж. — Кристоф й подал бутилка вода.

Хейли отпила от водата и последвала Кристоф в хола, където той избягнал да отговори на въпросите й за доставката на стоката и за резервни планове, в случай че нещо се обърка…

Стоп.

Хейли примигнала. „Главата ме боли, пълно е с пушек…“

Лежала и гледала вентилатора на тавана. Примигнала отново и осъзнала, че лежи на някакво легло, плувнала в пот.

„Спомни си… Не мога да си спомня…“

„Гола съм. ЦРУ, Кристоф, Лагос, гола съм…“

Усетила болка в слабините. Разбрала всичко.

Кристоф влязъл в слънчевата стая. Носел традиционна африканска риза, панталони, италиански обувки. Взел пачка банкноти от нощното шкафче, забелязал отворените й очи.

— Време беше да се събудиш.

— Какво… Ти…

— Виж какво, твоите хора те пратиха с мен. Не беше само спуканият апандисит на приятеля ти. Знам какво искаш, а те те добавиха към сделката, за да укрепят доверието помежду ни. Ти обаче продължи да упорстваш, постоянно сменяше темата и така преговорите само щяха да се проточат. Нямаме време за това. Трябва да си благодарна, че нещата вървят.

Хейли скочила от леглото и стигнала до тоалетната точно навреме, за да повърне.

Повръщала, докато не изпразнила стомаха си, свита на пода, прегърнала тоалетната чиния.

— Пий повече вода — подвикнал Кристоф от вратата.

— Какво… какво си…

— В Америка им викат „Руфис“. По-евтино е от хероина.

Метнал й кърпа и тя я уловила, без да мисли.

— Не се прави на срамежлива и не върши глупости. Сделката е сключена. Не можеш да откажеш да ядеш или да пиеш, или каквото и да е друго… ти си просто една слаба жена. Спокойно. На теб също ти хареса.

— Предпазни средства — прошепнала тя. — Сложи ли…

— Имам ти доверие — успокоил я Кристоф и погалил голия й гръб с длан. Хейли едва не повърнала отново. — Нямаме притеснения за болести.

Оставил я сама цял ден.

Имала мобилен телефон. Можела да се обади. Само едно позвъняване и веднага щели да й се притекат на помощ.

Цялата операция обаче щяла да отиде по дяволите.

На Кристоф нищо нямало да му се случи, само дето щяло да е по-трудно да го хванат отново на въдицата.

Хероинът щял да залее американските улици.

Плутоният…

„Струва си. Направи така, че да си струва“.

Останала под студената вода на душа, докато се вкочанила. Пуснала имейли на колегите от групата с текст, който да не разтревожи Кристоф, в случай че ровичка из лаптопа й. Открила храна, насилила се да яде, насилила се да пие минерална вода.

После намерила Джана да пуши трева в градината и да слуша музика.

От погледа й разбрала, че Джана знае и пет пари не дава.

„Накарай я да й пука — помислила си Хейли. — Спечели съчувствието й“.

— Това е Фела Кути, нали? — попитала Хейли. — Какво пее?

— „Не ме учи на глупости, учителю“ — отвърнала Джана.

— От кога работиш за Кристоф?

— Ожени се за мен преди десет години. — Джана повдигнала рамене. — Семейството ми имаше малко спестявания и познаваше някакви хора в международна петролна компания.

Африканката изгледала настойчиво новата чернокожа жена и добавила:

— А ти какво имаш?

След около два часа горещината започнала да намалява. Хейли забелязала от прозореца на стаята си, че Кен е на алеята и говори с един „убиец“ и две „улични момчета“.

Кристоф се прибрал късно вечерта, вмирисан на уиски.

„Струва си“, повтаряла си тя отново и отново и превърнала думата в заклинание, което се въртяло в главата й с ритмичността на вентилатора от тавана. „Струва си. Струва си“.

Сутринта дошла с вестник, публикувал снимка на накълцания труп на Бобо на първа страница. Моторизираната полиция обявила, че убийството е с цел грабеж.

Вечерта дошла с четирима мъже, които влезли в къщата и дори за миг не свалили огледалните си слънчеви очила. Посетителите оставили пет найлонови торби с хероин, пакетиран като кафе на зърна.

Когато си тръгнали, Кристоф й казал:

— Пусни имейл на хората си. Вдругиден сме в Прага. Кажи им, че трябва да са готови да превозят плутония. Аз ще имам грижата за нашите руснаци.

Усмихнал се и добавил:

— Освен това имаме още две нощи.

„Струва си — повторила си Хейли. — Струва си“.

Вентилаторът на тавана продължавал да се върти.

Телефонът иззвънял в мрака точно преди зазоряване.

Кристоф скочил в леглото, а Хейли не била сигурна дали въобще е заспивала. Голият заместник-министър се измъкнал изпод завивките и вдигнал слушалката. В тъмния прозорец проблясвали светлинни от огньове по барикадите на шосето.

— Не! — изкрещял Кристоф в слушалката. — Това променя всичко! Отрова ли е било? — продължил той. — Ами момичето?… Две! Нищо чудно, че е мъртъв!… Разбира се! Ще ми кажеш всичко, аз също ще ти разкажа! Веднага.

Хейли включила нощната лампа.

— Ще запомниш тази нощ завинаги — казал й Кристоф, след като затворил.

— Осми юни 1998 — отвърнала Хейли.

На този ден Унабомбър и терористите, взривили сградата в Оклахома, се явили пред съда.

— Точно така — отвърнал Кристоф. — Тази нощ. Днес. Светът се променя.

„Не! — понечила да изкрещи Хейли. — Светът трябва да се промени утре!“

Обаче всичко, което казала, било:

— Защо?

— Ръководителят на Нигерия генерал Сани Абача снощи се забавлявал както винаги, този път с две индийски проститутки. Абача е мъртъв! Сърдечен удар. Всички обаче знаят, че е от лекарствата.

— Какви лекарства?

— Виагра! Ако разберат, че ги е взел от мен… Дадох му десет хапчета в сребърна кутийка. Какъв идиот! А и той е стар глупак! Вероятно е взел по едно хапче за всяка проститутка, а след това и трето, за да е сигурен. Лошо! Аз му бях протеже! Хиените сигурно вече обикалят наоколо. Ще го изядат с парцалите и ако ме свържат с него или ме обвинят за смъртта му…

— Смъртта на Абача няма значение. Трябва само да вземем самолета за Прага, да пренесем хероина в дипломатическия ти багаж и да се намерим с руснаците и моите хора.

Щом кацнели в Прага, специална оперативна група на ЦРУ щяла да ги открие чрез джипиес устройствата, монтирани в лаптопа и телефона й. Освен това нейните хора трябвало да я чакат на мястото на замяната. Специалната оперативна група щяла да се появи изневиделица. Щели да грабнат хероина и плутония. Управлението щяло да сключи сделка с чехите да превърнат Кристоф и руснаците в трупове, затворници или двойни агенти, завинаги свързани с добрите. И тогава всичко щяло да си струва.

Зората светнала на хоризонта и тя казала на Кристоф:

— Трябва да се придържаме към плана.

— Аз трябва да остана жив — отвърнал той, облякъл се и излязъл.

Утринната жега обвила къщата.

Дошъл обяд.

Отишъл си.

Златните лъчи на следобедното слънце облели хола на втория етаж. Хейли била обута с платненки и носела паспорта и парите в себе си. Седяла на дивана с лаптопа, телефона си и кухненски нож, затъкнат в шортите.

Отвън се затръшвала врата на кола. Хейли скочила. По стълбите отекнали стъпки.

Кристоф се втурнал в стаята с мокра от пот риза. Запреплитал крака към един заключен шкаф. Треперещите му пръсти с мъка се преборили с ключалката.

Извърнал се към Хейли с бутилка уиски и две чаши в ръце.

— Спасен съм! — възкликнал, пъхнал чаша в ръката й и я напълнил с уиски. Намигнал палаво. — Смъртта си направи шегичка с плановете ти. Наложи се да сключа друга сделка. С англичаните. Сега вече съм безценен шпионин на Нейно Величество.

— С англичаните? Ти си… Аз…

— Вие американците винаги си мислите, че сте единствените хора на тази земя — казал Кристоф. — Бях на една крачка да отида при американците, но хората на Абача ги контролират още от времето, когато дали четиристотин хиляди долара на една организация на президента Клинтън в Маями — „Избори ’96“. Така че сега, ако някой се опита да ме обвини за смъртта на Абача или да ме изгони от властта — англичаните ще го спрат. Стигнах до тях навреме благодарение на връзките си в една петролна компания. Оттам се обадиха в британското посолство и те ми позволиха да ги направя герои в очите на шефовете им.

— Ти…

— Дадох им руснаците… макар че англичаните няма да се докопат до всичкия плутоний. Междувременно уредих нещичко, но пропуснах да им го кажа. Точно в полунощ англичаните ще ударят в Прага. И всичко това благодарение на мен. Оказах се безценен за хора, които могат да кажат дори на американците да си гледат работата.

Вентилаторът продължавал да бръмчи над главата на Хейли.

— Не се тревожи — продължил Кристоф. — Ние с теб бездруго няма да пътуваме за Прага днес, така че твоите хора няма да попаднат на мерника на англичаните.

— А хероинът? — прошепнала Хейли.

— Вече го няма. Продадох го в Ню Йорк. Твоите хора все пак ще намажат. — Кристоф напълнил отново чашите. — Би трябвало да пием английски джин. Представяш ли си само как станах колега с хората, управлявали страната ми! Е, какво да се прави. Вие колониалистите сте като рак, но никой разумен човек не трябва да се оставя да го убият.

Той вдигнал чашата си.

— Да пием за успеха. Всичко е добре, когато свършва добре.

Чукнал чашата си в нейната.

Хейли се разпаднала.

Метнала уискито си в лицето му. Той изревал, закрил очи с ръце и се опитал да я сграбчи. Кухненският нож се озовал в ръката й. Забила го в слабините на заместник-министъра. Измежду краката на Кристоф рукнала кръв. Оплискала я. Той се строполил на пода. Хейли го възседнала и надупчила лицето, тялото, слабините му. Кръвта продължавала да я къпе като някакъв червен фонтан.

Джана ги открила два часа по-късно, по залез-слънце.

Кристоф лежал на пода на хола, превърнат в кърваво парче месо под перките на вентилатора.

Оплесканата с кръв Хейли седяла в един ъгъл. Гледала с разширени очи.

Кен се отзовал на телефонното обаждане на Джана. Влезли в стаята с двете останки от човешки същества, а от прозорците нахлувал мрак.

Джана казала на Кен:

— Мъртъв е, така че семейството му ще дойде и ще вземе всичко.

Усмихнала се на мъжа, който очевидно добре познавал усмивката й, и добавила:

— Веднага щом разберат за смъртта му.

— Затвори прозореца — казал нежно той. — Иначе ще се напълни с мухи.

— А какво ще правим с нея? — попитала Джана, след като затворила прозореца.

— Хората й знаят, че е тук. Ако я захвърлим пред някоя американска петролна компания, ще я намерят. Не може да направи нищо, без самата тя да пострада. Освен това виж я на какво прилича. Напълно е сдала багажа. Кой ще й повярва?

— Дано си струва — измърморила Хейли. — Дано си струпа.

В Управлението повярвали на голяма част от историята на Хейли.

Тя обаче не могла да повярва на онова, което й разправяли в Лангли или в Замъка. Онова, което продължавала да чува, въпреки всичките приказки на докторите, било тракането на вентилаторните перки, които й връщали логическото мислене. Била сигурна в едно нещо — „Дано си струва“. Онова, което направила, онова, което й направили, не можело да си струва, ако в крайна сметка всички си отивали по живо по здраво. Дори и тя. Особено тя. Тя — неудачницата. Тя — курвата. Тя — убийцата. Онова, което направила, онова, което й направили, било на най-високата цена. Хейли знаела, че за разлика от Фела Кути, тя си е заслужила смъртното наказание, полагащо се на провалили се шпиони — и че е болна от СПИН.