Джеймс Грейди
Бесни кучета (50)

50.

Полунощ. Седмата поредна граница между деня и нощта, откакто сме на свобода.

Двамата със Зейн лежахме като командоси, притиснати към лекия склон зад паркинга и над канавката в близост до надземната линия на метрото. Гушехме се в сенките между стълбовете на осветлението. Под покрива на близката тухлена сграда светеше самотна гола крушка. Светлината изчезваше още преди да стигне бурените около канавката. От процепите между сградите проникваше уличното осветление на Джорджия Авеню.

Когато избягахме от Замъка, Зейн смяташе, че без лекарства ще издържим не повече от седем дни. Дори и с помощта на хапчетата, купени от Ню Йорк, тръпките, които ме побиваха, ми казваха, че не е далеч от истината.

„Натискай“, казах си, легнал на земята в студената нощ. Можехме да натиснем, можехме да се измъкнем. Можехме да овладеем положението. Понякога лудостта си има и предимства.

— Влаковете на метрото минават на интервал от тридесет и две минути — каза Зейн. — Значи имаме двадесет и една, преди поредният влак да изтрещи оттук и някой случаен пътник да ни забележи през прозореца.

Бе скрил бялата си коса под черна скиорска шапка с дупки за очите. Купи я от същия денонощен супермаркет, от който взехме и проклетите ръкавици.

Бели градинарски ръкавици. Огромни, от дебел плат, неудобни. Изглеждаха смешно дори и на ръцете на Зейн.

— Приличам на Мики Маус — оплака се той.

— Мики Маус е коварно мишле — прошепнах.

— Да, мен със сигурност ме прекара.

— Хейли каза, че в магазина имало само такива. Явно това е положението в истинския свят — вземаш каквото има.

— Дано само не се налага да вадя пистолет, че я загазихме.

Два тъмни силуета изникнаха иззад ъгъла на една сграда.

Ръсел и Ерик. Проснаха се до нас.

— Всичко е наред — прошепна Ръсел. — Не видяхме да има кабели за аларма. Няма и камери, също както каза. Може да имат инфрачервени лъчи или датчици за движение, но не ми се вярва, при положение че не са си направили труда да сложат обикновена аларма.

— Така е — съгласи се Ерик.

— Ще стане! — окуражих ги. — Мислете си за Уотъргейт. Тогава хората, които са направили удара, са се постарали всичко да изглежда като обикновена кражба с взлом.

— Я ми припомни какво им се е случило в крайна сметка? — обади се Зейн.

— Станали са кинозвезди.

— Но не са се бутали в осветена кутия от стъкло, разположена на една от най-оживените улици в град, който никога не заспива.

— Но пък ще ни е по-интересно — възразих. — Освен това сме по-добри.

Носехме си подсилени найлонови торби за боклук.

— Ерик, след като заобиколим сградата. Ръсел ще ти даде знак да отключиш. — Знаехме, че ще успее дори с простичките си самоделни инструменти. Все пак заповедта си е заповед. По-скоро се притеснявахме колко ще се забави и колко време ще остане под погледите на случайни минувачи. В края на краищата обаче всяка операция крие риск. — Когато влезем, знам в кой шкаф да ровим. Ръсел, ти почваш да разхвърляш, да вадиш чекмеджета, да хвърляш хартия по земята, да обръщаш…

— С две думи — да се забавлявам. Спокойно, знам как се тараши.

— Зейн, ти си отцепка. Мотай се по тротоара, все едно че се опитваш да хванеш такси.

Двата ни мобилни телефона поддържаха конферентна връзка с Хейли, която седеше зад волана на белия кадилак със запален двигател. Бе паркирала пред един супермаркет, осем пресечки по надолу по Джорджия Авеню. Кари седеше на предната седалка, готова за стрелба. Ако се проваляхме, ако ни хванеха, поне свидетелката ни щеше да се измъкне и да разкаже какво всъщност се е случило.

Три палеца с бели ръкавици се вдигнаха във въздуха.

— Тръгваме! — казах.

Втурнахме се покрай тухлената стена на сградата като плъхове с бели ръкавици. Надникнах зад ъгъла. По обрамченото с магазини и супермаркети Джорджия Авеню нямаше пешеходци. Нищо чудно, при положение че те не бяха много и през деня. Потокът от коли и в двете посоки бе секнал. Прозорците на големия магазин отсреща тъмнееха. Синият неонов надпис на „Койот“ бе угаснал, мъждукаше единствено рекламата на виетнамския ресторант.

Излязохме иззад ъгъла. Зейн се отдели от нас, за да заеме поста си на тротоара. Двамата с Ерик тръгнахме рамо до рамо и заоглеждахме остъклената фасада на „Поща за вас“, а Ръсел…

Ръсел изтича встрани от нас, сякаш следваше Зейн.

— Какво, по дяволите…

Преди да успея да довърша, Ръсел се извърна към нас и към „Поща за вас“. Беше облякъл дългото си кожено палто. Белите ръкавици вдигнаха яката на палтото около врата му. Ерик потръпваше до мен и чакаше сигнала на Ръсел, за да се захване с ключалката.

Ръсел си пое дълбоко дъх. Чух, че си мърмори:

— Онези от Уотъргейт са помияри.

Втурна се право срещу витрината на „Поща за вас“. Полите на палтото му се развяха зад него. Приближаваше се… по-близо, по-близо.

Ръсел скочи, извъртя се във въздуха и удари с гръб стъклената витрина. Белите ръкавици полетяха към затворените му очи, за да ги предпазят.

Тряс! Тялото му мина през стъклото. Той се строполи по гръб пред тезгяха, стъклата се посипаха по плочките на пода и по него.

— Майка му стара! — извика Зейн от тротоара.

Втурнах се през дупката. Стъклата захрущяха под обувките ми. Погледнах надолу.

Ръсел, с черно кожено палто, черни панталони, черни обувки, закопчан до горе, надянал ръкавици, лежеше на пода с разперени ръце, омекотили удара от падането.

— Ръсел! Ръсел, можеш ли…

— Божичко — изпъшка той и бавно се размърда, отвори очи. — На кино изглежда много по-лесно.

— Истинският живот боли. Добре ли си?

— Поне не съм по-зле от друг път.

Помогнах му да се изправи.

— Всичко стана за миг — обясни той. — Така намаляваме риска да ни забележат, докато отваряме ключалката. Освен това ченгетата надали ще повярват, че дребни крадци като нас са добри с шперца. Такива ги има само в Холивуд.

— Хайде стига дрънка, просто обърни всичко останало нагоре с краката.

— Ох. Добре.

Метнах се през тезгяха и когато се приземих от другата страна, хвърлих поглед към огромната дупка, зейнала във витрината…

Там Ерик послушно се опитваше да отключи с шперца.

— Ерик! Забрави тази заповед! Вече сме вътре! Помогни на Ръсел.

Зеленият шкаф. Управителят или бе накарал Триш да прибере папката от онзи ден, или сам бе свършил работата. Тъпчех онова, което ми се струваше ценно, в чувала, а другите документи пръсках из въздуха с божествено благоволение: „Да бъде дъжд от хартия!“ Ръсел пъхна един портативен телевизор от бюрото на Триш в торбата си, нарина и няколкото парцалени кукли, които през миналото десетилетие бяха ценени от милиони нормални американци като кюлчета злато. Аз претършувах бюрото на управителя и внимателно свалих семейните му снимки, така че стъклата им да останат здрави „като по чудо“. Изхвърлих джунджуриите от чекмеджето му и сложих една монета с герба надолу. Набутах пет двадесетдоларови банкноти малко по-навътре. По прищявка на някакъв невероятен късмет, последвал неприятностите от обира, управителят щеше да открие, че очевидно крадците са пропуснали да вземат личните му пари, които е забравил, че има.

— Готови сме! — извиках. — Да вървим.

Изхвръкнахме от потрошената „Поща за вас“ Зейн хукна след нас към сенките и пътеката покрай железопътните релси…

Белият кадилак фучеше в нощта. Червените светлини на светофарите се сменяха със зелени. Стоповете на колите пред нас чезнеха в пресечките на предградията. Фаровете, летящи в другото платно на Джорджия Авеню, ни подминаваха като малка гара. Хейли караше, Кари седеше до нея, а Зейн допълваше тройката на предната седалка. Аз се возех отзад, в средата. Вляво от мен Ерик преглеждаше откраднатите документи на светлината на фенерчето си.

Поща за вас — искане за наемане на пощенска кутия

Корпорация „Берлоу“ чинно бе попълнила всички данни. Включително мястото, където с тлъсти букви пишеше:

Съгласно разпоредбите на федералното законодателство, всички пощенски кутии или пощенски адреси, наети за целите на получаване на писма, пратки и т.н., доставяни от куриерски фирми или лично, могат да бъдат наемани само от физически или юридически лица, които са в състояние да предоставят постоянна адресна регистрация.

Постоянна адресна регистрация.

— Източно авеню, номер 709 — прочете Ръсел. — Апартамент 402. Вашингтон, окръг Колумбия.

Ерик разгърна една карта на коленете си, а аз хванах фенерчето.

— Близо сме — каза той. — Два километра на юг и километър на изток. На границата с Мериленд.

— Какви други документи има? — попита Зейн.

— Ксерокопие на чек, с който е платен годишният наем. Датата е отпреди… пет седмици.

— Чекът е на приносител — допълних аз. — Издаден е от банка в… Парктън, Мериленд.

— Това е забутано градче близо до океана, с два светофара в него — обади се Кари. — На половин ден път от Вашингтон.

— От чекове на приносител можеш да разбереш само коя е банката, но не и кой всъщност плаща — казах аз.

— Събраната информация май не си струваше кражба с взлом — забеляза Кари.

— Ще видим.

Погледнах картата и дадох на Хейли наставления как да стигнем до постоянната адресна регистрация на корпорация „Берлоу“, от която сестра Смърт бе получила мобилния си телефон.

Бялата кола се плъзна в нощта.

— Тук ми изглежда познато — каза Кари.

— Нормално — казах. От двете ни страни, покрай широкото платно, се редяха къщи. — Работила си извън щабквартирата на Лангли във Вирджиния, но всичко навътре от околовръстното, без значение дали е Мериленд, или Вирджиния, си е един голям град. Това, че Лангли е извън околовръстното, е просто опит на Белия дом да скрие кирливите си ризи.

— Не е това — възрази тя. — Завий сега вляво!

Ерик се размърда на седалката до мен, но аз стиснах ръката му и казах на Хейли:

— Завий.

Белият кадилак взе остър завой и се насочи към добре осветен пътен възел, на който се събираха пет платна от различни посоки, а имаше и надлез за камиони.

— Спирката на метрото — прошепна Кари.

— „Поща за вас“ е на няколко крачки от друга спирка на метрото — казах. — Ако човек планира добре операцията си, е логично да…

— Карай натам — прекъсна ме Кари.

Хейли я послуша, откри Източно авеню след една пресечка, направи ляв завой и пое в същата посока, в която вървяхме преди първия ляв завой, подсказан от Кари.

— Приближаваме се — каза Зейн от предната седалка. — Най-много още две пресечки.

— Паркирай тук — нареди отново Кари.

Хейли набута кадилака на едно празно място зад някакъв джип.

— Ти ли поемаш нещата оттук нататък? — попитах Кари.

— Май е прекалено късно за това — отвърна тя. — Но не мога ли поне да проведа една бърза разузнавателна акция?

— Давай. — Усмихнах се, но тя не ме видя от предната седалка.

— Ще направим две влюбени двойки — каза Кари.

Ерик изгаси осветлението в купето, а Хейли отвори вратата си.

Зейн се измъкна от предната врата и Кари го последва.

Ние с Ръсел също излязохме от колата, но той само се премести отпред, зад волана. Двете жени, Зейн и аз се събрахме пред предната броня. Плъзнах ръка около талията на Кари.

— А… — каза Зейн.

— Няма проблем — обади се Кари и аз изгледах многозначително Хейли, а тя поклати неодобрително глава. — Вие ще се движите зад нас, ще ни прикривате и ще ни държите изкъсо, точно както пише в дебелите книги.

Зейн прегърна Хейли през раменете с лявата си ръка. Така оставяше ръцете й свободни, а и неговата десница всеки миг можеше да грабне пистолета. Моята дясна ръка също бе свободна и макар с лявата да пречех на Кари да се движи свободно, пистолетът й и без това бе празен, така че на кой му пука. Според дебелите книги можех да я направлявам и да я избутам встрани от опасността, ако се наложи. Притисках я до себе си, усещах ребрата й под дланта си.

Тръгнахме като две влюбени двойки на път за вкъщи — една пред друга, като впряг коне пред карета. Нищо наоколо не помръдваше. Тихо. Спокойно. Сенките ни се плъзгаха по тротоарите, където не се виждаха нито кучешки изпражнения, нито пък кървави петна.

Часът на влюбените. Улици, окъпани в изкуствена светлина. Навсякъде из града барманите се сбогуваха с последните си клиенти, които си тръгваха с някого, за когото се надяваха, че и на сутринта ще им е толкова скъп, или сами — с надеждата по-бързо да забравят тази вечер. Няколко заведения все още светеха като последен пристан за сомнамбули и таксиджии. Телевизорите в къщите и ниските жилищни блокове наоколо бяха тъмни, дори и без дупка в екрана и две кръстосани ленти върху него. Някакво невидимо псе излая два пъти, но някак си не звучеше искрено.

Вървяхме в тази погранична територия, където се пресичаха толкова много пътища. Не можеше да се каже, че вървим във вчерашния ден, и със сигурност не бяхме навлезли в утрешния, така че трябваше да сме днес. Улицата не изглеждаше като от пощенска картичка, но не бе и някакво клиширано предградие. Наблизо имаше спирка на метрото и еднофамилни къщи с покрити веранди и широки морави. Отляво бе Мериленд, отдясно — окръг Колумбия. Пред нас се простираха две пресечки на един от най-централните квартали със сладоледен салон, магазинче за видеокасети под наем, магазини за дрехи, шивашко ателие, очен лекар и училище за йога. На един почти празен паркинг доловихме миризма на марихуана. Другите миризми — на бетон, изстинал асфалт и коли — ни следваха непрестанно, докато се разхождахме по Източно авеню и гледахме номерата на сградите.

— Трябва да е ей там, от лявата страна — прошепнах.

Там беше — пететажна сграда, подобна на огромен сандък от сив бетон, кацнала на един ъгъл над два пресичащи се тротоара.

— Мамка му! — прошепна Кари, когато наближихме. Притисках топлото й тяло, уханието на косата й изпълваше гърдите ми с всяко вдишване. — Мамка му, мамка му, мамка му!

— Пресичаме.

Кари поведе. Застанахме на отсрещния тротоар, точно срещу входа.

— Мамка му! — повтори отново тя и поехме по страничната улица.

Не откъсвах очи от сградата. Минахме покрай входа, покрай оградата със заключена порта, покрай паркинга зад нея, на който дремеха четири коли и два микробуса без как вито и да било надписи или отличителни знаци. Отминахме и следващата сграда — триетажна постройка от жълти тухли, която се обитаваше от адвокатска кантора и застрахователна компания, или поне така гласяха табелките на входа. В края на пресечката се мъдреше голям магазин на име „Ауейк“. Витрините му бяха декорирани с таитянски статуи с издължени лица в компанията на един каменен Буда и две кимона.

— Спукана ни е работата — заключи Кари и ни поведе обратно към белия кадилак. — Да се разкараме оттук.

Ръсел подкара. Хейли и Ерик бяха на предната седалка до него.

— Това място е от нашите — каза Кари, настанена отзад между мен и Зейн. — Секретно е. Не фигурира в никакви регистри или справки.

— Кои сте вие? — попита Зейн, макар всички да се досещахме за същността на отговора.

— Аз не съм в отдела по сигурността, не съм дори в оперативен отдел. Числя се към екип, който действа по улиците. Част сме от отдела за специални акции. Това е полувоенно формирование на Управлението със задача…

— Управлението вече не използва ли специалните части? — прекъсна я Зейн: навремето бе служил в тях.

— Използва ги, но вече си има и собствени войници. Аз и няколко други жени никога не сме били пращани например в Афганистан, за да подготвим почвата за военните, но в градски условия нямаме равни. Работим с армейските отряди „Делта“^[1]. Ние сме модерните нинджи. Групи от по трима, въоръжени с всичко, което ни трябва, и…

— Чакай малко — прекъсна я Ръсел. — Съкращението на отдела ви е ОСА, така ли? Гледай ти каква си осичка!

— Не ми пука какви бюрократични етикети ми слагат — отвърна Кари. — След единадесети септември всичко се обърна надолу с главата. Войните зад океана, мироопазващите операции, борбата с тероризма, сините каски на ООН, съвместни секретни операции със съюзници, вътрешни схватки за по-голям бюджет и надмощие, новият департамент за вътрешна сигурност, драпането на всяка федерална служба да си създаде собствено звено за борба с тероризма, за да има с какво да се пъчи… Всичко е толкова хлъзгаво и засекретено, че надали някой въобще има понятие какво точно прави.

— Но сградата, която току-що видяхме, ти е позната, така ли? — попита Зейн.

— Наша е — отвърна Кари. — На ОСА. Държим няколко офиса на петия етаж. Това е, така да се каже, полева база — далеч от любопитни погледи, но достатъчно близо до главното управление. Вършим си бюрократичната работа, без да съществуваме реално. Идвала съм тук само веднъж. Има различни паравани — лекарски кабинет и офис на консултантска фирма, които да обяснят потока от хора, в случай че някой се заинтересува какво става. Но никой никога не е питал. Хората си живеят в собствените си светове и мислят, че Вашингтон винаги играе по правилата.

— Това означава — продължи тя, — че вашата сестра Смърт… е била с две прикрития. Трябваше да се сетя още щом ми показахте адреса, но… Постоянният адрес на регистрация на корпорацията не на Източно авеню в окръг Колумбия, което всъщност е едната страна на сградата. Двойното прикритие е, че ОСА използва Адел Авеню, чийто адрес е в Мериленд, но де факто сградата е една и съща. Ще е голямо съвпадение двете организации да се намират в една и съща сграда и да не са свързани.

— Двойното прикритие е грешка, която ни учат да избягваме — обади се Хейли.

— В такъв случай или някой не е внимавал в шпионското училище — допълни Ръсел, — или на някой не му е пукало.

— Само че — каза Кари — нещо не се връзва. Да речем, че цялата тази каша се обяснява по един от двата начина, които според вас са възможни — предатели, шпионска група, скрила се сред нашите шпиони. Защо ще пращат сестра Смърт да убива психоаналитика ви в Мейн? Това е Вашингтон. Тук не убиват проблемите си, а просто ги повишават. Дават им отговорна работа, която в крайна сметка ще ги зарови. Оставят ги без пари. Спретват им публичен скандал.

— Добре, да речем, все пак убиваш някого, някой нещастник от екипа ти, който играе двойна игра, но не можеш да го докажеш, а и не си в състояние да го вербуваш отново и да го върнеш при врага като свой шпионин — продължи тя. — Правиш го там, където можеш да контролираш събитията. Боклукчийски камион блъска колата му на паркинга пред Белия дом. Или пък въоръжен грабеж с убийство пред пощата. Сърдечен удар у дома, когато няма кой да помогне. Самоубийство на яхтата в Чесапийк, гарнирано с бърза кремация, преди да са успели да уредят аутопсия.

— А може би някой си представя контролирането на събитията като убийство в никому неизвестна секретна психиатрия в Мейн — забелязах аз. — В случая определено не става въпрос за терористична група от сорта на Ал Кайда или пък южноамериканските картели, или Северна Корея или Куба, или който и да е друг, освен нас самите.

— Кой сме ние? — Кари поклати невярващо глава. — Вашият доктор Фридман вече е бил звезда и кариерата му е продължавала да върви нагоре. Дори ако Управлението е решило да организира убийство на собствена територия, което по принцип е почти немислимо, цялата история звучи… прекалено наивно и опасно от политическа гледна точка. В крайна сметка хората, които управляват държавата ни, не са тъпи.

— Е, това поне е успокоително — обади се Ръсел.

— Дори операцията да е нещо от рода на Иран — контри — продължи Кари, — никога няма да успееш да си осигуриш подкрепата на достатъчно бюрократи за убийството на човек като доктор Фридман. Просто не можеш да ги убедиш, че няма да ги изритат. Пък и няма причина за убийството на такава звезда като него.

— Или поне на нас не ни е известна — каза Хейли.

— Той беше психиатър, за Бога — настоя Кари. — Единствените хора, които са се притеснявали от него, са…

— Откачалки като нас — намесих се. — Така че ставаме все по-съмнителни.

— Какво значение има вече? — попита Ерик.

— Ерик е прав — каза Зейн. Движехме се надолу по Шестнадесета улица, без определена посока. Насочихме се право към Белия дом. Белият дом, в който никой от нас не бе ходил, в който доктор Фридман така и нямаше да изгрее. — Няма значение. Направили сме каквото сме направили, работата е там, че все повече мирише на убийство, поръчано от Управлението.

— От кого по-точно? — не мирясваше Кари.

— Ако единадесети септември доказа нещо — обадих се отново, — то е, че лявата ръка на тайните ни служби често няма представа какво точно прави дясната. Понякога дори се бият помежду си.

— Все пак не мога да повярвам в теорията ви за двойните агенти и подмолната борба — отвърна Кари. — Такива неща просто не се случват.

— Напротив, случвали са се — възразих.

— Сега времената са различни — каза Кари.

— А, ясно.

Изкачихме се по една височина и светлините на Вашингтон блеснаха в стъклото ни. На двадесет пресечки надолу се издигаше бялата мраморна сграда, в която спи президентът.

— Нищо не се е променило — казах. — Не можем вечно да бягаме, но не можем и да влезем там. Ние сме група ненормалници, избягали от лудницата и издирвани за убийството на психиатъра си, а вече и за отвличане и нападение над държавни служители.

— Както и за кражба — допълни Ръсел. — С взлом.

— Не оставихме отпечатъци — успокои го Ерик. — Носехме ръкавици.

— Имаме нужда от повече разузнавателна информация, за да успеем да убедим някой, на когото му пука, в правотата си — казах аз.

— Какво имаш предвид? — попита Кари.