Джеймс Грейди
Бесни кучета (55)

55.

Разчистването на останките от общинския боклукчийски камион, взривил се до паркираната в съседство стара кола близо до кея на резервата в Парктън, Мериленд, почти приключи до единадесет и петнадесет на следващата сутрин. Ден девети от кръстоносния поход на лудите — на бесните кучета. Плещести работници в гащеризони отпратиха петимата тийнейджъри, скупчили се на входа на паркинга, с думите:

— Смърди ужасно. Двама даже повърнаха.

Момичето в групичката каза на приятелите си:

— Да бе, и аз го усещам. Вони на бензин и изгоряла гума и… уф! Нещо като опърлена коса!

Тийнейджърите се прибраха в скучното си градче, където на никого не му се налагаше да осъжда приятелите си на смърт. Решиха, че са извадили късмет, задето никой не е забелязал бягството им от час, и за да не се издават, не казаха на никого какво са видели.

До единайсет и петнайсет овъгленият скелет на един бял кадилак, модел 59-а, бе скрит в тъмния контейнер на товарен камион и изчезна от лицето на земята, сякаш никога не е съществувал.

Разни други неща бяха натоварени в коли без отличителни знаци и също изчезнаха.

До единайсет и петнайсет местният банков директор вече бе удовлетворил любопитството на хората от ФБР, които уж разследваха някаква измама с чекове. Думите му подкрепиха нашата версия и в единайсет и петнайсет тя бе приета като достоверна и истинска от хората, започнали разследване още в мрака на нощта.

Което означаваше, че в единайсет и петнайсет въоръжената ни охрана от ОСА свали гарда и ни остави на мира — мен, Ръсел и Зейн.

Ние, трима луди, стояхме на брега на океана.

В единайсет и петнайсет небето бе синьо и безоблачно. Съвсем леки вълнички браздяха повърхността на водата. Над нас летяха птици. Вонята на пушек и изгоряла плът намаляваше с всяко вдишване.

— И двамата искаха това, Вик — каза Ръсел.

— Не им направи нищо, което да не бяха готови да понесат — допълни Зейн.

— Да де — отвърнах.

— Не е като преди — додаде Ръсел.

— Никога не е като преди.

Вълничките тихо припляскваха.

— Но и двата пъти си изиграл картите си по възможно най-добрия начин — обади се отново Ръсел.

Най-сетне реших да му повярвам и казах:

— Вероятно наистина съм труден за убиване. Май не е толкова лошо.

— Точно. И имаме дяволски късмет, че сме все още живи.

Вълничките тихо припляскваха.

Ръсел протегна ръка. Трепереше. Повдигна рамене.

— Някой да иска от хапчетата, които ни дадоха?

— Не — отвърнах. — Това „не“ ме докара дотук. С много помощ от приятелите ми.

— Всички успяхме да се избавим от фобиите си — отбеляза Зейн.

— Всички, които оцеляхме — поправи го Ръсел, втренчен в покрития със сажди асфалт.

— Жалко, че „аптечките“ останаха в багажника на кадилака — каза Зейн. — Снимката на Деря също. И преспапието.

— Може би не трябва да съжалявам — казах.

— Пък и кафето свърши — оплака се Ръсел. — Но по-добре така, че сърцето ми всеки миг ще изскочи.

— Да, и на мен. И пак… ми се пикае — каза Зейн.

— Не искам да карам — казах. — Мисля, че няма да карам още доста време.

— Ти вярваш ли им? — попита Ръсел. — Че след като свършим с разпитите, можем да не се връщаме в Замъка, ако искаме.

Не беше трудно да вдигна рамене.

— Е, нали веднъж вече избягахме. За щастие, още сме луди.

Разсмяхме се.

Над главите ни изкряска чайка.

— Е, в крайна сметка винаги могат да ни излекуват с оловно хапче — заключи Ръсел.

— Най-ефикасното лечение за психично болни. — Поклатих глава — тя все още не бе опитвала това лечение. — Имат нужда от нас. В края на краищата от цялата тая работа само спечелиха. Спасиха света от маниакален убиец, който се разхождаше на свобода из Белия дом. Ние сме доказателство за успеха им, макар и секретно.

Ръсел тръсна глава и изсумтя:

— Аз пък може и да се върна.

Двамата със Зейн го изгледахме.

— Не ми се иска да оставам — обясни той, — но… не съм сигурен, че светът е готов да ме извика на бис.

Не можах да се сдържа и разроших косата му, сякаш е по-малкото ми братче.

Той се ухили.

Кари се отдели от групичката кардинали от Управлението, дойде при нас и каза:

— Тръгваме.

— Добре — съгласих се аз. — Къде?

— Ами… — Тя погледна Зейн.

Той пък погледна мен.

Ръсел зяпаше вълничките.

— Вик — каза Зейн. — Вече не съм с теб.

— Заедно сме — обясни Кари и го хвана за ръка.

— Какво?!

Ръсел зяпаше вълничките.

— Ами… разбираш — каза Кари.

В главата ми изплуваха погледи. Думи. Звуци. Затворени врати на стаи в мотел.

— Кой друг знаеше? — прошепнах.

— Всички, освен теб — обади се Ръсел.

Извадих най-силния си коз:

— Та той може да ти е баща!

— Е, не точно — отвърна Кари.

Нещо в мен се пречупи. Нещо поддаде.

— Да си го начукам!

— Не — отвърна Зейн. — Сега обаче… аз мога. Мога. Усмивката му стопли сърцето ми.

— Лудница! — извика Ръсел и двамата плеснаха ръце като хлапета. — Хайде заминавайте.

— Точно.

Кари и Зейн тръгнаха. Тя стискаше ръката му така, сякаш е открила нещо безценно, а той я държеше с търпението на човек, който знае да чака.

Вълничките се плискаха току до краката ми.

— Казах ти, че не можеш да сваляш мацки — обади се Ръсел.

— Ти ли пък се намери да ми говориш — изсумтях.

Вълничките пляскаха.

— Е — отвори най-сетне уста той, — знаеш ли какво ще правиш сега?

Вълничките се плискаха в краката ни. Небето над главите ни синееше. Зад гърба ни асфалтът бе черен от сажди и поръсен със стъкълца. Вълните припляскваха.

— Да — отвърнах.