Джеймс Грейди
Бесни кучета (37)

37.

Декемврийски следобед на 1999-а. Дъждът се лееше като из ведро върху интернет кафето „Блейд рънърс“ в Куала Лумпур. Чужденците, намерили убежище в този малайзийски оазис, не обръщаха внимание на бурята. Перуанската певица Таня Либертад изливаше сърцето си с някаква испанска балада от тонколоните на бара, разположени до благоуханна пръчица със силна миризма. Един китаец от Хонконг се бе заел да разкаже играта на всички лоши в някаква компютърна игра. Двадесет и шестте градуса навън със сигурност щяха да се покачат веднага щом дъждът спре и слънцето превърне всичко в тежки изпарения.

Седях с лице към вратата и се лигавех над една бира. Две австралийки зад гърба ми хленчеха как трябвало да идат в Тайланд и да се напушат с опиум, вместо да си пропиляват коледната ваканция в „шибаната скучна Малайзия“. Изгарях от желание да грабна мелбърнския им вестник и да прочета заглавната статия за някакви самовлюбени тийнейджъри, които убили съучениците си в Колорадо, сякаш животът е компютърна игра. Мисията ми обаче не включваше интерес към жълтите хроники.

Часовникът ми показваше четири и седемнадесет.

„Всяка минута“, казах си.

Звънецът над вратата издрънча.

Деря се появи от дъжда. Сви чадъра си и не престана да се залива от смях с двете си колежки. Отръска дългата си коса с цвят на канела от дъжда и в този момент разбрах, че съм изгубен.

Деря и колежките й си избраха маса. Не личеше да са ме забелязали, но пък жените са царици на дискретността.

Звънецът над вратата издрънча.

Вятърът довя Питър Джоунс, толкова мокър, че човек никога не би предположил, че е прекарал под дъжда само колкото да пресече улицата. Избърса капките от лицето си с пресилено демонстративен жест.

Първото, на което спря очи, бяха несъмнено Деря и колежките й.

— Момичета! — възкликна Питър. — Толкова сте предвидими! На път за работа спираш за нещо дълго и хладно или горещо и влажно и… О, Божичко! Та това е Виктор!

Жените на масата, около която се завъртя Питър, обърнаха очи към мен.

— Вик! Какво правиш тук? Не, чакай малко, какво правиш там, когато аз съм тук и точно днес празнувам?

— Настанявай се — изкомандва ме Питър и натика един стол между себе си и Деря.

Русата англичанка, която по-късно Питър представи като Джулия, попита:

— И какъв е поводът за празнуване, Питър?

— Поводът е — той се отпусна на стола си и се ухили, — че най-сетне се прибирам у дома!

Шабана бе най-възрастна от трите и говореше с бомбайски акцент:

— А какво се случи със законите в Ню Йорк? Ти, разбира се, си невинен и никога не би вкарал екстази в Щатите.

— Във всеки случай не като хапчета! — пошегува се с ужасена физиономия Питър.

— И как стана така — продължи с въпросите Шабана, — че след две години те пускат да се прибереш?

— Да кажем — отвърна Питър и махна да му донесат бира, че достоверен източник ми разкри как съдията най-сетне е прогледнал за истината.

— И все пак — обадих се аз, — ако не внимаваш в картинката, светлината в края на тунела може много бързо да изгасне и да останеш в по-гол ям мрак дори отпреди.

— Абсолютно! — Питър се изправи на стола си. — Абсолютно си прав. Познават ли се всички?

Побърза да сложи нещата в ред, като избълва няколко имена, посочи всички поред и завърши с:

— А това, Виктор, е Деря Самади.

Канелената й коса обрамчваше слабо лице и изящно оформена челюст. Кожата й имаше слънчев загар с цвят на мед, а очите й приличаха на планински езера.

— Американец си, нали? — каза тя.

— Някои неща не могат да се скрият — отвърнах.

— Можеш поне да опиташ — повдигна рамене Деря.

— Виктор не е такъв — защити ме Питър. — Той е болезнено откровен. Познаваме се само от едно ужасно автобусно пътешествие, но…

— Спокойно, Питър — казах.

— … но — продължи невъзмутимо той, вероятно подтикван от я ба^[1], вкарани контрабандно от Банкок — веднага си паснахме, макар че заниманието му е да се мотае из Азия и да търси кого да пребие.

— Типично по американски — забеляза Шабана.

— Не — възразих аз. — Бойните изкуства са основани на хармонията и не проповядват насилие. За пръв път дойдох в Азия с една литературна стипендия. Последните пет години бях в Тайван. Преподавам английски и ставам за посмешище в доста училища. През последните няколко години практикувам предимно тай чи.

— А, освен това забравих, че е и поет! — продължи да дрънка надрусаният Питър.

— Наистина ли? — попита Деря.

Вдигнах рамене в опит да наподобя реакцията й отпреди минута:

— Да речем, че имам надежда.

— Значи ето на кого ще се обадя, когато се отчая — обади се англичанката Джулия.

Любезната ми, но студена усмивка й даде да разбере, че нямам интерес към отчаянието й, и тя насочи вниманието си към бирата.

Това ми даде възможност да насоча своето към Деря.

— А ти откъде си?

— От Турция. Успяхме да създадем едно женско училище с пари от неправителствени организации и фондации, без да се месим с политика и религия…

— Да бе! — пошегува се Шабана. — Обяснявай на жените, че имат право на глас и са независими, и после иди разправяй, че не се месиш с политика и религия.

Деря и Шабана се ухилиха и чукнаха чашите си с чай.

Питър изръкопляска:

— Чуйте каква страхотна идея ми хрумна! Откога ме гоните да пренасям мебели в училището ви. Вик, имат си супер училище. Освен това работата им заслужава адмирации, особено пък в тази мюсюлманска държава. Както и да е, знаете, че кръстът ми за нищо не става…

Жените дружно се разсмяха.

— Не бъдете гадни — усмихна се гузно Питър. — Искам да кажа, че Виктор е здрав като бик.

Джулия извади усмивка, остра като кама.

— Идеята си я бива. Да използваме мускулите за нещо по-съзидателно от бой.

Отбих удара й:

— Точно така. Въпросът не е какво умееш да правиш с тях, а за какво ги използваш.

Питър обсеби разговора, сдъвка се с Джулия, пусна цял залп майтапи и накрая всички се разхилиха.

Деря просто се тресеше от смях.

 

 

Сутрешните маймунски писъци под верандата ми ме завариха буден. Блокчето, в което ме набута Управлението, бе на околовръстното на Куала Лумпур. Апартаментът бе осеян с късчета от предполагаемата ми автобиография, в опит легендата ми да изглежда възможно най-достоверна. Лаптопът бе вързан към държавна линия чрез една от десетките пиратски сателитни чинии на покрива на сградата. Бе пълен с кодирани съобщения: „Свързах се с човека. Движа се по план“, пишех аз. „Пълен напред. Действай по усмотрение“, гласеше отговорът от Лангли.

Маймуните крещяха в клоните на дърветата, които почти докосваха балкона ми, така че животинките като нищо можеха да се хвърлят на врата ми и да ме ухапят. Или пък да ми метнат някоя змия, която да свърши мръсната работа вместо тях.

Предната вечер местихме мебели докъм десет — съвсем приличен час за Куала Лумпур, където едно от основните „дневни“ занимания е да се скриеш от изгарящото слънце. „Ние“ бяхме Джулия, Шабана и Питър с калпавия кръст. Също така Деря и аз. Прибрах се в апартамента си към полунощ. Призори трябваше да съм в беседката на двора и да се упражнявам, като смесвам иначе безобидните упражнения на тай чи с бойни техники, нужни ми, за да изпълнявам тайните си функции. Вместо това стоях на верандата с чаша кафе, а маймуните се скъсваха да пищят.

По небето се търкаляха виолетови облаци.

Управлението ме бе снабдило с една очукана тойота, която стоеше в подземния гараж на блокчето, и с мотоциклет, скрит в телевизионен сервиз в Бангсар — квартала на чужденците. Аз обаче предпочитах да ходя в града с автобус по магистралата от летището на Куала Лумпур. Беше дело на строителна фирма, свързана със заможен саудитски герой от войната срещу съветската инвазия в Афганистан, водена с финансовата подкрепа на Щатите. Въпросният саудитец бе висок и слаб като върлина, с брада и религиозен плам в очите. Казваше се Осама Бин Ладен.

Заваля насред път. Автобусът пореше локвите към сърцето на Куала Лумпур. От прозореца се виждаше отводнителна канавка, прокарана успоредно на шосето. Зад канавката имаше канализационна тръба. Зад нея се издигаше стена, увенчана с бодлива тел. Тя обгръщаше цели градчета от мизерни коптори, по чиито ламаринени покриви дъждовните капки биеха непрестанно като влудяващ барабан и където децата на Малайзия сричаха Корана в училищата.

Деря и колежките й влязоха в „Блейд рънърс“ в 4:19. Тя беше с бяла риза и камуфлажен панталон. Шабана и дори и Джулия ми махнаха и даже не се спогледаха, когато Деря се приближи към масата ми. В крайна сметка книгите, които й предлагах, щяха да й помогнат да води уроците по английски (освен това машинопис и компютърна грамотност). Шабана преподаваше програмиране и се занимаваше с въпросите на предпазване от нежелана бременност и женски болести. Джулия бе специалист в счетоводството.

Днес бях без бира. Пиех кола. Деря си поръча чай без захар — малайците го обожават до такава степен, че са готови да поръсят с него дори пуканките си.

Първата книга, към която посегна, бе английски превод на класическа китайска поезия — можеше да го ползва с китайските си ученици. После взе една с меки корици и каза:

— Не го знам този Уилям Карлос Уилямс.

— Американски поет. Починал още преди да сме се родили. Денем практикувал медицина, нощем — поетическо изкуство. Досущ като герой от комикс. Любима тема за дисертация, която никога няма да напиша.

Лицето й блесна, когато вдигна едно томче, което хитреците от ЦРУ „опърпаха“, като го поляха с вода и го изсушиха със сешоар.

— Имаш английски превод на Руми^[2]! Той промени живота ми! Навсякъде го разправям! Един ден, бях още в колежа в Анкара, си вървя по улицата и от някакъв прозорец над главата ми чувам стиховете на Джалаледин Руми по радиото! Вълшебство! Отвори ми очите!

— Имала си късмет.

— В Америка пускат ли поезия по радиото?

Ръсел все още бе някъде в бъдещето, така че отвърнах:

— Не.

— Колко тъжно. — Тя сведе очи и отпи от чая си. — Наистина ли си поет?

— Ако съдим по хората, които са ме чели — не.

— Това няма значение. — Тя присви устни почти незабележимо и кимна към чантата ми. — Носиш ли някои от стиховете си?

Повдигнах рамене.

— Аааа. Разбирам. Трябваше да се сетя, нали си американец. Какво се предполага да направиш? Да ме поканиш у вас да разгледаме… как се казваха тези… като татуировки…

— Да не би да имаш предвид литографии?

— Точно така! Правилно. Литографии — засмя се жизнерадостно тя. — Но за подобни срещи правилната дума май е татуировки.

— Нямам.

— Представяш ли си? Да си сложиш нещо, което ще носиш цял живот. Нима можеш да си сигурен, че нещо ще има едно и също значение за теб, докато си жив? — Тя отпи от чая. — Това ли мислеше да направиш? Да ме поканиш някъде, за да ми прочетеш стиховете си? Това ли е номерът?

— Не мисля да ти продавам номера.

— Докажи го.

Списанието, което извадих от черната си чанта, наистина бе измачкано от разгръщане. На овехтялата му синя корица пишеше: „Нордърн Ревю“. За разлика от литературната ми стипендия в Азия, съдържанието му не бе инсценирано от ЦРУ.

— Аз само… — прошепна Деря. — Не. Радвам се, че не ме заведе на друго място, за да ми го покажеш. Радвам се, че знаеш за татуировките. Въпреки това си го донесъл. И добави: — Дай да видя.

Отгърнах първата страница и й показах „Дом“ — двадесет и четири строфи, посветени на птиците, които имали неблагоразумието да свият гнездо в дърветата на ада.

— Бях млад — отвърнах на питащите й очи. — Морето бе до колене.

Обърнах нова страница.

— Това го написах след две години.

Прочете осемте строфи на „Тъжното огледало“, за това как „всички ненаписани стихове звучат прекрасно“.

— Хубавото е, че постепенно се отърваваш от усещането, че онова, което имаш да кажеш, е ужасно важно — отбеляза тя. — Но ти си прекалено млад, за да има чак за какво толкова да съжаляваш.

— Мислиш ли?

— За теб, американецо… да, мисля. — Тя затвори списанието. Подаде ми го. Подари ми широка мила усмивка. — Ето че видях татуировките ти.

Изправи се. Прибра трите книги с чужди стихове в чантата си с тетрадки и учебници. Вътре носеше и покривало за лице и глава, в случай че й се наложи да ходи в мюсюлмански квартали.

— Кога мога да те видя пак?

— Още не сме се разделили, а вече питаш. Много скоро.

— Нищо не е достатъчно скоро — казах, преди да успея да се спра. — И… не се казвам „Американецо“, а Виктор.

— Знам — отвърна тя и се обърна да си ходи.

Видях гърба й и чух:

— Утре. На същото място. По същото време.

„Утре“ дойде сама.

Двайсет минути говорихме за сума ти глупости, докато „Блейд рънърс“… ни отесня. Ветрецът галеше голите ни ръце с температура от 24 градуса — достатъчно ободряващо, за да ни окуражи да се качим на автобус, да го сменим и да слезем, заливащи се от смях, на централния парк на Куала Лумпур, в квартал на име „Златния триъгълник“. Разхождахме се сред тропически цветя, а градът наоколо блестеше.

Две черни кули от стъкло и метал, свързани с триъгълен мост във формата на тръба, се извисяваха на зашеметяваща височина в небето над градините и хълмовете на Куала Лумпур.

— Кулите „Петронас“.

— Да — отвърна Деря. — Наели са японски и корейски строителни фирми и са ги накарали да ги вдигнат по-високо от онези, които имате в Ню Йорк.

— Световният търговски център.

— Точно така. Какво благородно състезание, нали? Много по-възвишено, отколкото да се съревноваваш коя страна по-добре ще нахрани и образова хората си, и то без да погазва законите.

— Знаеш ли нещо за архитектурата? — продължи тя и след като поклатих глава, ми обясни: — Етажите са оформени като осемлъчевата звезда на исляма, а петте колони символизират петте стълба на исляма. По какъв дизайн е направен Световният търговски център?

— Чиста печалба на квадратен метър. — Повдигнах рамене.

— Колко странно.

Тръгнахме в хладните сенки на кулите.

— Защо избра точно Малайзия? — попитах.

— Ако възнамеряваш да се прибираш у дома… тръгвай. Освен това — добави тя — след пет години тук осъзнах, че правителството не се занимава с разрешаване на проблеми, а просто с преразпределението им. То направлява процеса, не се опитва да го спре. Няма значение, че може би имах бъдеще в политиката. Знаеш ли, че Турция е по-прогресивна страна от Щатите? Ние избрахме жена за министър-председател, макар и не с моя глас. Исках да… да…

— Докоснеш истинския живот.

— Да! И да помогна на хората сега, когато имат нужда, а не…

— Не някъде в необозримото бъдеще, след хиляди „ако“.

Тя отметна няколко кичура на канелената си коса и ме изгледа.

Не издържах дълго така и казах:

— Значи Малайзия…

— Приятел на приятел с прекрасна идея, малко пари и нужда от работна ръка.

— И много, много далеч от дома.

Засмяхме се.

— Ние не разказваме небивалици — каза Деря. — Особено пък на жените, които идват при нас. Предлагаме им помощ и не очакваме да се мятат през обръчи, за да я получат. Ако усилията ни правят живота им по-добър, дори със съвсем мъничко… значи все пак сме постигнали нещо.

— Всичко, което можеш да направиш, е всичко, което можеш да направиш.

— Понякога обаче може и трябва, как го казвате… да настъпиш педала.

Сърцето ми се сви. Психиатрите от ЦРУ, занимаващи се с оценяване на кадрите, имаха право и бях на вярна следа.

Поехме по една пясъчна алея. Над главите ни надвисна мълчание от милиони неща, които имахме да си кажем.

Тя го наруши първа:

— Четох твоя доктор Уилямс. Май не е любимият ми американски поет.

Пясъкът скърцаше под обувките й.

Издържах около десет крачки.

— Опитваш се да ме накараш да попитам ли?

— Естествено.

Разсмяхме се толкова бурно, че се запревивахме. Деря се облегна на голата ми ръка — първото ни докосване. Спряхме се и тя ми се усмихна и каза:

— Емили Дикинсън.

Смехът ни разцепи въздуха.

Един мъж с грижливо подстригана брада и ежедневен костюм, каквито в Куала Лумпур носят предимно бизнесмените, мина покрай нас. Намръщи се. Можеше да е малаец, можеше да е мексиканец, евреин, арабин, европеец. Имаше брада, работа, уверена походка и каменно сърце.

„Запомни го“. За стотен път си пожелах да разполагам с подкрепления и хора за бързо реагиране. Изгледах намръщения непознат и попитах:

— Този пък какъв му е проблемът?

— Смехът на висок глас плаши хората. Смеещите се не подлежат на контрол. Губиш илюзията, че всичко е под контрол, докато планетата ни се лута кой знае къде из космоса. А може би, може би дори се смеят на теб.

Деря извърна очи.

— А може би се е намръщил на нас. Чужденци. Държим се като равни.

Тя не се опита да мине само с намека и добави:

— Християнин ли си?

— Не съм си попълвал сам кръщелното — отвърнах. — А изборът, който правя, не може да се вмести в никакви рамки или да бъде отметнат с чавка във формуляр.

— Аллах да пази от хора с оръжие и формуляри — отвърна тя и разби сърцето ми, защото психолозите от ЦРУ се оказаха прави.

— А ти ще ме попиташ ли?

— Не ми пука. За това имам предвид.

Тя се усмихна.

— Но може би все пак искаш да знаеш.

— Повечето американци си мислят, че мюсюлманите са един дол дренки — продължи Деря. — Не могат да разберат, че съм просто жена и въпреки нещата, с които се занимавам, си оставам… Мисля, че ни наричат „невойнстващи мюсюлмани“. Още една чавка в квадратче. Ако наистина е писано, значи съм там, където трябва, и ще бъда съдена по делата и сърцето си.

Намръщеното небе се прокашля и ускорихме крачка.

— Виктор? Идва Коледа и не знам… имаш ли планове…

— Учителят по тай чи, при когото дойдох да уча, излиза във ваканция до след Нова година. Каквито и чувства да ми навява Коледа… Мисля, че без сняг просто не е същото.

Стигнахме една автобусна спирка и се скрихме под навеса. И двамата знаехме, че трябва да превключим на друга вълна, за да стигнем на място, където да прекараме нощта.

Тя погледна към мен, но не в мен.

— Чудех се… Покривът на училището протича все повече всеки ден. Сградата, разбира се, не е наша, а отношенията ни с хазяина са много сложни. Нещата са по-различни, отколкото изглеждат. Официалният собственик е бумипутра — „син на земята“, кореняк малаец. Ние си имаме вземане-даване с управителя, които е индиец и малко нещо си пада по Шабана. Дори доведе дъщерите си, за да ги научим за какво служат презервативите и противозачатъчните. Мислим си обаче, че истинският собственик е китаец, достатъчно хитър, за да знае, че ако отговорът на молбите ни за ремонт е „не“, рано или късно ще оправим покрива за собствена сметка.

Автобусът се зададе и тя побърза да попита:

— Как си с чука и пироните?

— Най-малкото — казах, докато вратите на автобуса се отваряха, а на хиляди километри от нас стратезите в ЦРУ се потупваха самодоволно по раменете — мога да се преструвам, че ме бива.

— Ние обаче не можем да си платим — отвърна тя и бръкна в чантата си за монети за билет.

— Ей — казах и се качих след нея. — Весела Коледа.

Работата на покрива ми даваше възможност да следя какво става в небето. Оказа се лесно да си намеря и други занимания в триетажната бетонна сграда с дупки по стените и течащи кранове. Предполагаше се да съм незабележим в училище, пълно с жени, но това се оказа невъзможно, така че още първия ден се озовах в часа на Деря по машинопис.

Влязох на пръсти, но усетих как цялата стая настръхна. Всички се преструваха, че не ме забелязват. Ученичките й стояха на груби чинове с компютри от каменната ера по тях.

Половин дузина от питомците на Деря бяха индийки, някои с кастови точки по челата, други облечени със сари. Имаше четири китайки, които се опасяваха, че времето им да станат уважавани възрастни опасно наближава, и се надяваха чрез заниманията си тук да забавят неизбежното. Другите жени носеха панталони или поли, или традиционно малайско облекло, което показваше, че са от семейства на бумипутра. Шест жени бяха увити с плат от главата до петите и единствено очите им оставаха достъпни за всички. Едната носеше зелени обувки.

На петия ден от новата ми операция с учителките вече бяхме екип. Ядяхме заедно, ходехме в „Блейд рънърс“, гледахме пиратски филми на видеото им. Винаги се настанявах до топлото тяло на Деря. Тя отмяташе кичурите от челото си с пръсти и уханието й изпълваше ноздрите ми.

„Потвърди напредъка“, писаха ми от Лангли.

„Напредъкът потвърден“, отговорих. Майната им, знаех какво правя.

Не седмия ден по програма имаше само два часа преди обяд. След като те свършиха, Шабана се качи при мен на покрива и ми каза да сляза, за да обядваме по-рано.

— Но до дъжда ни остават не повече от три часа — възразих.

— До дъжда винаги остават не повече от три часа — отвърна тя. — Идвай.

Заведе ме в претъпкания с какви ли не неща офис. На сгъваемата масичка в средата на стаята се мъдреше хилаво изкуствено борче и кутии, увити във вестници. Компания им правеше храна, купена от съседното кафене — пилешка яхния, плоски питки, които се топят в къри — казват се „роти канаи“, както и пържени спагети „мее горинг“. Червената пластмасова кофа, която подлагаха под дупката в покрива, бе пълна с лед и тайландска бира.

Деря въведе Джулия.

— Божичко! — възкликна Джулия. — Какво е това?

— Щастлива Коледа! — отвърна Деря.

— Весела — поправи я Шабана.

Джулия, трогната до сълзи, се разкудкудяка:

— Не биваше да си правите труда за двама неверници като американчето и мен. Не си падаме особено по традициите. Въобще не трябваше да… И какво, само това ли намерихте?

Всички се разсмяхме.

— Благодаря ви — обърнах се към двете жени и добавих само към Деря: — Благодаря ти.

Тя се изчерви.

— Отваряйте подаръците — нареди Шабана и ни раздаде бири. — За всеки има по два.

— Първо Джулия — настоях аз.

Деря й подаде един от опакованите във вестници пакети и от него излезе дъждобран „Гортекс“.

— Това е… това е…

— Най-вероятно крадено — обади се Шабана, — при положение че ни струваше само една вечеря. Сега вече нямаш никакво извинение да се разкарваш мокра до кости.

Вторият подарък на Джулия бяха две пиратски видеокасети, номерирани 1 и 2.

— Знаем, че си падаш по онзи актьор Сам Нийл, въпреки че е стар и австралиец — каза Деря. — Това е някакво телевизионно шоу, което е правил, докато сме били в детската градина. За британски шпионин преди Първата световна война.

— Ааа, доброто старо време — усмихна се Джулия. — Когато Британия се е разпореждала тук. Както, между другото, и в родния ти град, Шабана. Да не говорим за Афганистан и петролните залежи във всички онези държави, които сме създали — Саудитска Арабия, Иран и Ирак, Израел, та чак до Африка. Както и през локвата до твоето местенце, проклет янки.

Чукнахме се с бирите и ни обзеха все хубави спомени.

— Владей, Британия! — възкликна Джулия. — В Британската империя слънцето никога не залязва. Ние, римляните, Александър и Чингис хан. Това сме. Длъжна съм да кажа, че макар славата и богатството да ми липсват, все пак се радвам, че нечии други оръжия и кръв поддържат реда на добрата ни стара планета. Макар че, ако имаме късмет, вече сме видели края и на последната империя на този свят.

— И на оръжията и пропагандата — допълни Шабана, която обичаше да ми изнася лекции за рекламите на „Пепси“ и „Кока-кола“, за невръстните секссимволи на конвейер, за цигарите и „Майкрософт“.

— Сега е Виктор — прошепна Деря.

Първият подарък, опакован във вестник, се оказа тъничка опърпана стихосбирка с твърди корици. „Избрано от Уилям Карлос Уилямс“. Първо издание.

— Беше преоценена в книжарницата. Само два рингита^[3] — отвърна Деря на протестите ми, че подаръкът е прекадено скъп. — Явно американските поети не са много на почит тук.

Вторият ми подарък бе стъклено преспапие с миниатюрен макет на Ню Йорк в него — Емпайър Стейт Билдинг, Статуята на свободата, Световния търговски център. Преспапието се побираше в дланта на Деря и когато го раздруса, градът потъна в облак снежинки.

— Весела Коледа — каза ми тя. — Сняг.

Обърна стъкълцето, за да ми покаже лепенката „Произведено в Малайзия“ на долната страна.

— Да не би да си мислиш, че произвеждат само чипове за американската отбранителна индустрия или лекарства за болните ви?

— Не знам какво да мисля — прошепнах.

— Това, което си мисля аз — намеси се Шабана, — е, че вие двамата трябва да се разкарате оттук, преди да е заваляло. Идете на някое истинско кино, че иначе ще продължите само да си говорите за това. Оставете щерките на кралицата насаме да напълним очи с онзи актьор със смешния акцент. И да не си посмяла да ми шъткаш, фурийо такава. Много добре знам, че вече изгледа касетите, за да провериш дали са наред. А пък бачкаторът и без това пет пари не дава за шпионски истории с хубави актьори в главната роля, нали така?

Не ни позволиха да помогнем с почистването.

— Времето върви, така че го последвайте!

Джулия ни каза кой автобус да вземем, за да идем в кино с ниски цени в Бангсар, и ни натири. Докато се изнизвахме през вратата, ме шляпна по задника.

— Това пък какво беше? — попитах Деря по пътя за автобусната спирка.

— Нищо, англичанка е.

Което с нищо не обясняваше нещата, но така ни разсмя, че не можахме да се спрем…

… едва не умряхме, докато пресичахме улицата. Светеше зелено, а ние не внимавахме много, докато не чух характерно ръмжене и не забелязах цяло ято „пчели — убийци“ — мотопеди и мотоциклети, — които, както винаги, се провираха между спрелите коли. Сега обаче платното бе мокро и гумите им се хлъзгаха към нас, към Деря…

Вдигнах я от платното и я понесох като балетист партньорката си. Спрях чак на другия светофар, а пчелите — убийци се стрелнаха през мястото, на което бяхме допреди секунди. Жертвите предотвратени чрез бдителност и решителни действия.

Сините й очи бяха разширени от страх, вените по гладката й шия пулсираха.

Първите дъждовни капки се посипаха и се качихме на автобуса.

Сместихме се на една пластмасова седалка между останалите пътници, забили нос в книги и вестници. От тонколоните, завинтени в металното купе, се носеше дразнеща музика. Усещах топлината на допряното й бедро. На всяка спирка нахлуваше нова порция изгорели газове и мокри изпарения от човешки тела. Гледахме във всевъзможни посоки, само не един към друг. Чантите стояха в скутовете ни, а голите ни ръце страняха една от друга. Возехме се. Дъждът се усили и забарабани по покрива. Улиците се задръстиха. Колите пуснаха фарове. Изтрещя гръмотевица. Избърсах запотеното стъкло и видях, че вече сме в квартал Бангсар.

Деря впи очи в мен.

— Ако не слезем от този автобус, ще експлодирам.

— Знам… знам едно място. Не е далеч. Сервиз. На един приятел е. Него го няма и ме помоли да го наглеждам и… празно е. Знам кода на вратата.

Тя измъкна от чантата си стар чадър. Автобусът спря. Задните врати отскочиха встрани. Изскочихме навън и се озовахме в баня. Притиснати един до друг. Чадърът едва покриваше главите ни. След няколко крачки обувките ни подгизнаха. Дишахме през устата, за да се спасим от удавяне.

Успяхме да се доберем до целта единствено благодарение на волята си. Сградата бе нещо като бетонен бункер, над вратата висеше изгаснала неонова табела с надпис „ТВ сервиз“. На стената имаше малка клавиатура, закрита с метално капаче. Деря отвори капачето, а аз набрах кода. Ключалката изщрака, бутнах тежката врата и се озовахме вътре.

По-късно тя забеляза масите, отрупани с изтърбушени телевизори, лавиците с резервни части, сандъчетата с инструменти на първия етаж. Долови миризмата на масло, мръсни парцали и гума, прах, пластмаса. Забеляза и свряната в ъгъла моторетка.

По-късно се зачуди как въобще сме изкачили паянтовите стълби до душкабината — беше преградена с мушама. Под покрития с мрежа прозорец на покрива ни очакваше легло. Сега през него се процеждаше сивотата на небето, а вечерта щяха да светнат червени неонови тръби.

По-късно.

Вътре. Тежката врата се хлопна зад гърба ни и ние останахме притиснати, повече от бързане, отколкото от желание. Чадърът тупна на пода на сервиза. Ръцете ми разрошиха канелената й коса, устните й целуваха ризата ми. Отдръпнахме се, за да съзрем образите си в очите на другия. После, о, после се целувахме, а устните ни се опитваха да подпалят всичко.

Някак си изкачихме стълбите. Метнахме чантите на леглото.

Треперех. Не смеех да я докосна, за да не я уплаша. Носех се на крилете на блаженството.

Деря сведе очи. Заразкопчава прогизналата си синя блуза. Когато останаха две копчета, я съблече през глава. Сив сутиен на фона на медната й кожа. Дясната й ръка се скри зад гърба. Сутиенът се подчини на земното притегляне.

Гърдите й бяха като ангелски сълзи.

Притисна дланите ми към тях. Посвети ме в тайните им. Изви гръб от докосването, зърната й набъбнаха. Притиснах я до стената.

Обсипах я с целувки. Тя свали панталоните си и ги метна встрани с един крак. Откъснах ръце от гърдите й, за да сваля мократа си риза и да изритам подгизналите си обувки. Деря трескаво разкопча колана ми и голите ни тела затанцуваха към леглото.

Докато стигнем дотам, целунах устните й поне милион пъти, обходих гърдите й с език, поех кадифените й зърна в устата си. Тя изстена, притисна бедра към моите и прошепна:

— Сега!

Аз обаче долепих устни до корема й, до пъпа, чрез който бе дошла от онзи свят до този. Стаята ухаеше на солено море и на нас. Кожата й имаше вкус на мед, напълно в съответствие с цвета си. Тя зарови пръсти в косата ми и изви гръб, за да сваля бикините й. Целунах вътрешната страна на бедрото й.

Тя изстена, каза нещо на турски, извика името ми. Изви тяло, издърпа ме нагоре. Напипах чантата й и измъкнах презервативите, дадени от Шабана. Сложих си един съвсем естествено, без притеснение. Целувахме се. Ръката ми не преставаше да снове между гърдите и мокрия й полумесец. Деря уви крака около моите, бутна ме на леглото, седна отгоре ми и ме насочи. Напред-назад, ръцете ми милваха гърба й, галеха бедрата. Канелената й коса висеше над мен като върбови клонки, устните й изгаряха лицето ми с целувки, а бедрата й не преставаха да се движат. Косата й пореше въздуха, бедрата й ритмично се блъскаха в мен, а аз не можех да откъсна ръце от гърдите й. Тя притисна дланта ми към сърцето си, стисна зърното на гръдта си с моите пръсти и свърши преди мен.

Изстена. Върна се от онзи свят в реалността. Отпусна се върху мен, зарови лицето ми под косите си и допря парещия си дъх до врата ми. Дъждът продължаваше да барабани по покрива. Капчици пот тупаха по кожата ми. Деря ме прегърна и ме задържа в себе си.

Продължавахме да лежим прегърнати, пръстът й помилва бузата ми.

— Радвам се, че няма никой — прошепна тя.

— Аз съм тук.

Деря притисна пръст към устните ми.

— За такива думи си има време и място. — Сините й очи блеснаха. — Искам всичко между нас да е красиво.

Устните й целунаха мястото, на което биеше сърцето ми, и ме обрекоха на нея.

Продължихме да се притискаме един в друг.

— Харесаха ли ти коледните подаръци? — попита отново тя.

Измъкнах преспапието от чантата на пода. Отпуснах се на леглото и го поставих върху гърдите си, недалеч от брадичката й. Вперихме очи в сипещия се над Ню Йорк сняг.

— Много са хубави — отвърнах. Предпазливо и в същото време вярно. — Освен това страшно харесвам името ти — Деря.

— Означава „океан“. Море.

— Да.

Тя притисна буза към мен и се заслуша в сърцето ми.

— Какво мислят родителите ти за това? — попита Деря. — Нямам предвид това…

Разсмяхме се и в стаята вече се дишаше по-леко.

— … а за теб. За тази история с бойните изкуства. За трансценденталната медитация. И за поезията. Ти не си като… не правиш като другите американци — намираш си работа, жениш се за блондинка.

— Блондинките ги надценяват.

— Разбира се, че така ще кажеш! — Тя ме сръга в ребрата. — Но какво мислят родителите ти за…

— Мъртви са. Татко получи удар, а мама почина от рак. Американски болести.

— Съжалявам!

Целунах ръката й.

— Татко си отиде пръв. След година се наложи да пускам нов ковчег в земята. Нямам братя и сестри. Но нашите сигурно са виждали… онова, което виждаш и ти.

— И какво мислеха?

— Че съм се побъркал.

Смехът ни отекна сред удължаващите се сенки в стаята. Капките дъжд удряха по покрива.

— Винаги съм бил… различен — казах. — Може би винаги съм бил луд.

— Остани си такъв.

— Добре. — Целунах я.

— Нашите живеят в Анкара — каза тя. — Имам две сестри и брат. Много ме обичат.

— Разбира се, че те обичат.

— Но се притесняват. Не точно за мен, а за това място. Толкова е далеч от къщи…

Включих настолната лампа до леглото, а тя изви снага като лъв на оскъдната светлина.

— Това място… — Огледа се. — Приятелят ти…

— Няма да го има още доста време.

— Значи е безопасно.

„Грешка! Сигурно е просто от английския й! Няма нищо общо с фразите, които си разменят шпионите!“

— Тук сме в безопасност — отвърнах аз. — Това е…

— Нашето място.

Целуна ме. Задържах устните й, отворих ги с език и оставих стъпалото й да се плъзга по бедрото ми. Пресегнах се и придърпах нейното бедро върху мен.

Усетих, че зърната на гърдите й се втвърдяват. Гласът й дрезгаво прошепна:

— Не.

Да. Пак направихме упражнението с презерватива.

— Легни върху мен — прошепна тя.

Направих го. Отпуснах тежестта си на лявата ръка, а дясната галеше гърдите й. Шепнех името й. Тя разтвори бедра и вкопчи стъпала малко под гърба ми. Проникнах в нея и продължих да го правя още много, много пъти.

Имахме още пет дни, за да изживеем лъжата си.

Пет дни. Уроци, оправяне на покрива, стискане на ръце, докато се разминаваме по коридора. Смеехме се. Снимките на специалния отдел на полицията ме показваха застанал на един ъгъл, с цъфнала на лицето ми усмивка.

Деря ме насърчаваше да тренирам на покрива на училището. „Трябва да бъдеш себе си“. Мразеше насилието, но въпреки това ме накара да й покажа някои неща от варианта на тай чи, който, разбира се, бях дошъл да уча в Малайзия. Освен това малко кунгфу. Помоли ме да й обясня разликата между японското карате и корейското таекуондо. Научих я как да строши ръката на нападателя си, като използва силата на удара му, как да нокаутира човек с длан и без сила, как да движи краката си, така че да го свали на земята.

Една погрешна стъпка и падаш по врат.

Точно на покрива Джулия направи снимката на Деря с развени коси.

Една вечер спахме в апартамента, който делеше с Шабана и Джулия. Романтичната тишина изчезна много преди зазоряване.

Прекарахме една нощ и в „моя“ апартамент. Ходех там всеки ден с автобуса уж да проверявам пощата на хазяина си, а всъщност за да отбивам настойчивите имейли на Лангли за „напредъка“ ми.

Останалите три нощи бяхме в телевизионния сервиз. Безопасното място. Нямах желание за нищо друго. Исках само да сме там, да си говорим за милион неща, да споделяме леглото и небето над нас. Нощи в канела и мед.

На шестия ден — работех на покрива на училището — мобилният ми телефон иззвъня.

Отсреща прозвуча китайска реч:

— Вей! Уанг ксиен шенг яо хонг ю чи се ма?

— Съжалявам — отвърнах на английски, което бе сигнал за моите хора. — Имате грешка.

Прекъснах линията. Каквото и да бяха чули подслушвачите, нямаше да им помогне. „Уанг“ не бе име на човек, а място. Освен това той не искаше боя. Цветът бе „хонг“ — червен.

Зарязах работата и слязох по стълбите. Заварих Деря и Джулия да съчиняват искане за финансова помощ.

— Трябва да вървя — казах. — Днес може и да не се върна.

Деря изтича след мен и ме настигна в коридора.

— Довечера иди на нашето място — казах й. — Знаеш кода на вратата, нали? Чакай ме там.

— Наред ли е всичко?

Стиснах ръката й.

На две пресечки открих едно момче с мотопед, което се съгласи да изкара куп пари от някакъв луд американски турист, който на всяка цена трябва да стигне до гигантския магазин в китайския квартал, вероятно за среща с някоя висока американка. Вкопчих се в якето на моториста и се шмугнахме в трафика. Пътуването бе кошмарно.

Нощта бе черна като мастило, а небето — обсипано със звезди. Над локвите по тротоарите и улиците се носеха изпарения. Стоях в сянката на сградата срещу телевизионния сервиз. От прозорците на „безопасното място“ струеше светлина. Една светлинка на първия етаж и две зад завесите на втория. Зад тях ме чакаше смисълът на живота ми.

Защо не си тръгнах. Защо пресякох улицата.

Тежката врата на работилницата изщрака и се затвори зад гърба ми.

Лицето на Деря изникна иззад парапета на стълбите като лице на дете, което си играе на криеница. Тя се втурна към мен с разпасана риза, боса.

— Притесних се! — Целуна ме.

Оставих се да ме отведе горе.

— Чак като си тръгна, се сетих, че не взе нищо — продължи тя. — Нито чантата, нито дъждобрана и… съжалявам, трябваше да се сетя, но…

Махна към купчината на леглото.

— Реших да ги взема и натъпках дъждобрана ти в чантата. Когато го извадих тук, за да го оставя на закачалката, това изпадна.

Подаде ми парче хартия, което бях запазил. Повечето от надрасканите думи бяха зачеркнати. И двамата знаехме оцелелия текст наизуст.

Пулс

Мисля само за теб

на слънчева или звездна светлина

или когато дишам.

— Прекрасно е — прошепна тя. Изчерви се. — Трябва да ти вземем някакъв бележник, за да пишеш в него. Да работиш, можеш да…

— Вече не пиша стихове.

— Знам. Това е хайку, нали? Толкова е…

Сложих ръка на устата й и отначало в сините й очи не се изписа страх.

— Шшшшт.

Целувките й навлажниха дланта ми. Все още не позволявах на думите ида излязат. Взирах се в сините й очи, за да запомня добре как ме гледаха преди.

— Не можем да избираме времето — казах аз. — Избираме единствено постъпките си.

Бръчка проряза челото й. Но тя не се отдръпна. Все още.

— Зад всичко това има само две думи, които са чиста истина — обичам те.

Деря стоеше като залепена за дланта ми, очите й бяха замъглени от сълзи. Тай чи ме научи както да усещам центъра на тежестта на противника си, така и да усещам радостта в тялото насреща ми.

— Аз съм шпионин и работя за ЦРУ.

Дръпнах ръка. Усмивката й се стопи, веждите й се сбърчиха, очите й се присвиха в опит да си обяснят невидимото.

— Какво?

— Работя за ЦРУ. Още откакто ме изключиха от гимназията. Винаги съм искал да дойда в тази част на света. Знаех китайски и се занимавах с бойни изкуства още от седемгодишен. Така че имах причина да се мотая наоколо и да се смеся с местните… И да правя онова, което трябва. Тук съм в дълбока нелегалност. Посолствата, местният шеф на ЦРУ просто знаят, че съм тук. Обиколил съм цяла Азия. В Управлението ми викат Неофициалния нелегален. По коридорите ме знаят като Пакостника или Хулиганина. Аз…

— Ти си шпионин? — Деря отстъпи.

Бях между нея и стълбите. Кимнах.

— И това не е шега? — прошепна тя.

— Нищо не е шега.

Лицето й почервеня, побледня, чертите й се изостриха.

— Аз! Ние! И това ли е част от шпионството ти?

— Не трябваше да става така! Не трябваше да се влюбвам в теб.

— Е, слава Богу, че поне не си изкарваш прехраната с чукане!

Спусна се към стълбите, боса, просто за да стигне някъде, където да е сигурна в нещата около себе си. Направих крачка встрани. Спрях я.

Видях, че страхът измести гнева от очите й.

— Деря, ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш — заявих и отново пратих всички правила на майната им. — Първо обаче трябва да ти кажа онова, което трябва да знаеш.

Придърпах един стол към стълбите. Кимнах й да седне. Тя се поколеба дали е разумно да се противи, така че приседна на коравата седалка. Аз се отпуснах на леглото. Създаде се илюзия, че може да се спусне надолу по стълбите и да се добере до вратата, преди да я хвана. Когато градиш доверие, всяка илюзия е от значение.

— Това, което ще ти разкажа, прилича на кошмарен филм, но е истина. Има една международна терористична организация, Ал Кайда. Сбирщина ислямски фундаменталисти, не им пука нито за исляма, нито за истинската му същност. Пука им единствено за властта. Начело на Ал Кайда стои един богат саудитец, Осама Бин Ладен. Сега е в Афганистан при талибаните, които са превърнали страната в огромен концентрационен лагер. Няма свобода. Единственият закон са думите на духовниците. Жените са заключени по къщите си. Карат ги да носят фереджета и се отнасят с тях като с… говеда — ползват ги единствено за работа и разплод. Всеки имам може да ги изнасилва и бие, когато си реши. Искат да наложат този ред в целия свят. Искат да впримчат в него мен и теб. Твърдят, че имат божествено право да го направят, също както кралете и диктаторите от кръстоносните походи и инквизицията до фашизма и комунизма. Или си с тях, или умираш. Бин Ладен обяви война на Америка през 1998. Не признава граждани или хора, които не искат да участват. През 1998 взривиха посолствата ни в Кения и Танзания. Освен това провеждат стотици други кървави операции. Точно заради Ал Кайда съм тук.

Зарових лице в дланите си. Вдигнах очи с надеждата, че ще види истината в тях.

— Влюбен съм в теб. Не трябваше да го правя, но се влюбих още… още в мига, в който те видях усмихната.

— И какво искаш? Не мога да помагам на ЦРУ с мръсните ви ръце. Знам за онези, които се преструват на мюсюлмани, а всъщност са терористи. Знам още и за Чили, Конго, Виетнам и… и не мога да ти помагам. Или — продължи тя в опит да напипа изхода — реши да ми разкажеш всичко това, защото наистина ме обичаш и ако не си откровен с мен…

— Специалният отдел на малайзийската полиция знае повече от нещата, които се случиха — отвърнах. — Когато ги притиснем, когато зададем правилните въпроси… Помогнаха ни да организираме всичко това… Чрез теб мога да се добера до…

— До какво?

Казах й.

— Не — отсече Деря. — Няма да ти позволя да ме използваш. Няма да ти позволя да й причиниш това. Няма да я предам в ръцете ти.

— Нима имаш избор? Обстоятелствата се стекоха така. Не мога да се откажа. Ще трябва да го направя по друг начин. Което означава болка и неприятности. Ти сама каза, че понякога трябва да настъпиш педала. Всеки избира страна с постъпките си. Мнозина избират да са пасивни. Ние обаче не. Знаеш ли колко невинни хора ще загинат или ще бъдат поробени от тези самозвани убийци, ако не действаме?

Отне ми около час, но Деря най-сетне се отпусна на стола и кимна. Да. Обаче ме предупреди:

— Няма да ти позволя да я нараниш.

— Никой няма да пострада. Никой няма да разбере, че става нещо. Това е успешна операция.

Тя затвори очи. Когато ги отвори, видях сълзите в тях. Прогони ги.

— И после какво? — попита Деря с режещ като стомана глас.

— После всичко свършва. Аз също. Приключвам. Подавам си оставката.

— Защо? Ще станеш звездата на ЦРУ.

— Единствената причина, поради която правя това, е, че… искам да има шанс за нас. За мен и теб.

— Как да ти повярвам?

Тази последна нощ от двадесети век прекарахме в мрак. Облечени.

Утрото на трети януари, 2000. Скрих се под покрива на училището. По страните ми се стичаше пот.

Стъпки. Приближиха се.

Деря въведе жена, облечена от глава до пети.

Затворих вратата след тях.

Жената уплашено сложи ръце на сърцето си. Очите й в тесния процеп плат се разшириха.

— Сами сме — казах.

— Не, това е само… — почна Деря.

— Забрави за госпожица Самади — обърнах се към ученичката й. — Тя няма нищо общо с това.

Изстрелях името на ученичката, името на мъжа й, адреса им, името на магазинчето за плочки, името на религиозното училище, в което бяха прехвърлили сина си.

Страхът я накара да седне на стола зад нея. В знак на скрито непокорство и в опит да запази поне частица от себе си, носеше приемливи за исляма зелени обувки с леко закривени нагоре върхове.

Деря крачеше нервно в сенките. С нея цялата сцена придобиваше смисъл за мен.

Що се отнася до другата жена — животът бе изтръгнат от нея.

— Специалният отдел знае за връзките ви с Ал Кайда.

— Не!

— Преди месец внезапно започваш да се обличаш от глава до пети и да носиш фередже. Специалният отдел те следи, следи дома ти, магазинчето, в което продавате ръчно изработени плочки по целия свят. Знаят, че братовчедът на мъжа ти е в Ал Кайда. Сега Ал Кайда са прострели ръка и над вас. Заплашиха ви, нали?

Тя извърна глава.

— Специалният отдел ни каза. Аз съм от американската полиция. Искат да арестуват и теб, и мъжа ти. Не им пука дали сте невинни, или не. Ние можем да ги спрем. Да ви спасим. Само ако…

— Моля ви! — изстена тя. — Имайте милост!

— След няколко дни важни хора от Ал Кайда идват да се срещнат тук, в Куала Лумпур, от всички краища на света. Срещата, разбира се, е тайна.

— Аз съм само жена! Мъжът ми е като затворник! Ако им се възпротиви…

— Ще избият цялото ви семейство.

Тя се отпусна безпомощно на стола. Изхлипа.

— Единственият ви шанс сме ние, американците. Сега сте в капан между специалния отдел и Ал Кайда. Някой от тях ще ви убие. Освен ако ние не ви измъкнем.

— Само Аллах може да ни спаси.

— Може би точно Аллах ни праща.

Деря се извърна отвратена.

— Дошла си тук, за да те научат да работиш с компютър. Вкъщи имате интернет. Можете да прескочите филтрите на държавните компютри. Убийците на Ал Кайда използват интернет кафета, но знаят, че те не са сигурни. Местните им членове са идвали в магазина ви. Качвали са се на горния етаж. Точно там държите компютъра си. Там ще идат убийците. Трябва да разберем какво правят на вашия компютър.

— Нищо не разбирам…

Отворих длан и й показах три устройства, всяко голямо колкото палец.

— След като са използвали компютъра ви… Това са носители на информация. Няма ги по магазините. Вкарваш едно във вашата машина и то ще източи имейли, интернет адреси, документи.

Счупих едно от устройствата на три.

— Ето това малко парченце съдържа информацията. То е важното. Кодовете са записани на другите. След като го счупиш, без нашия компютър никой не може да го използва или да разбере какво си направила.

— Защо правите това? Защо искате семейството ми да страда?

Деря се приближи до нас. Клекна до мен.

— Сестро, този човек те е притиснал натясно. Но не толкова, колкото те притиска Ал Кайда. Той притисна и двете ни с истината. Няма да останеш сама. Няма да те изоставя. Трябва да му се доверим и той ще ни помогне.

„Не й противоречи, но не я изпускай от контрол!“

— Единствено ти самата можеш да си помогнеш.

Невинната измъчена жена свали фереджето, за да си поеме глътка въздух.

Хванахме я.

Пети януари, 2000. Над двайсет високопоставени членове на Ал Кайда пристигнаха в Куала Лумпур от всички краища на света. Прекараха дни наред в срещи в една сграда в покрайнините.

С Деря живеехме измислените си животи. Прекарвахме нощите си в безопасното ни място. Стояхме достатъчно близо, за да се виждаме. Не се докосвахме.

— Това сте вие, американците. — Дъждът барабанеше по покрива над леглото, в което лежахме разделени и с дрехите. — Само технологии и нищо друго.

— Избий си Холивуд от главата. Не можем да проникнем в компютъра им. Когато не го използват, го спират. Освен това винаги унищожават хард диска, щом се разпръснат. Тези устройства са единствената ни надежда.

Специалният отдел следеше хората от Ал Кайда. Снимаха ги. Следяха ги до интернет кафетата, а после им позволяваха да се отскубнат, за да цъфнат до магазинчето за керамични плочки. Специалният отдел бе поставил денонощен пост в отсрещната сграда.

Седми януари. Мобилният телефон на Деря иззвъня. Тя вдигна. Изслуша човека отсреща. Затвори.

— Утре.

Лесно и просто. В ежедневието на забрадената ни шпионка се вмъкна малко, но опасно разнообразие. Вечерните посещения в еретичното училище, където обикновената женица учеше технологиите на упадъчния Запад, които правоверните войници могат да използват за своя джихад.

Лесно и просто. Ще използва два автобуса. Първия взема от пазара, близо до магазинчето за плочки. Слиза, изчаква на спирката и хваща другия автобус, който я води до училището. Докато го чака, може да тръгне пеша по една странична уличка, да мине покрай телевизионен сервиз, да се спре пред будка за чай, да си вземе чаша и да се върне на спирката.

Лесно и просто. Разтрошено на парчета или цяло, устройството лесно можеше да влезе през дупката за поща на вратата на сервиза. За този час синоптиците обикновено предричаха дъжд, така че дори някой да я следеше, надали щеше да забележи как пуска нещо в процепа, на вратата и после безгрижно се връща на автобусната спирка, докато ние и специалният отдел си вършим работата.

Лесно и просто. Телефонното обаждане до учителката означаваше, че тази вечер ще дойде на училище и че вече е свършила трудната част от работата — пъхнала е устройството в компютъра, докато никой от Ал Кайда не гледа. Сега просто трябваше да се качи на два автобуса и да повърви малко пеша.

Покрай мен.

Дъждът се изливаше над града. Милиардите сиви капчици се сипеха от небето като малки диаманти и замъгляваха уличното осветление. Безразборно паркирани коли и мотопеди, изоставени в очакване на сухото време рикши. По улиците почти не се виждаха хора.

Стоях в рамката на една врата точно срещу автобусната спирка, близо до телевизионния сервиз. Сивата качулка на дъждобрана ме пазеше от пороя. Водната стена пречеше както на жената, която бях изнудил да стане шпионка, така и на евентуалните й преследвачи да забележат, че ги следя.

Един автобус спря със скърцане на спирката.

Избърсах водата от лицето си. „Не виждам. Още не. Не съм сигурен…“

Една фигура изтича през улицата.

Приличаше на черна сянка. Без чадър. Тичаше. Изтича покрай мен.

„Не се издавай. Чакай. Чакай“.

Един мотопед се отдели от ъгъла, плъзна се по мократа настилка и се заби в паркирана кола. Мотористът излетя встрани, превъртя се, изправи се несигурно на крака…

И се втурна след жената. Носеше зелен дъждобран.

Близо, беше толкова близо. И двамата се намираха само на няколко крачки от сервиза, когато през пелената от дъжд видях как я настига, вдига ръка и я удря в гръб.

Тя се олюля, извърна се да хвърли нещо като въже към нападателя си, а аз изскочих от прикритието си и грабнах някаква метална тръба, захвърлена на тротоара от близкия строеж.

Зеленият дъждобран хвана нещото, което приличаше на въже, дръпна го към себе си и тялото на жертвата му го последва. Посрещна я юмрук. Тя се олюля към вратата. Той пак я удари. Жената се строполи по очи на улицата.

Краката ми цапаха в локвите. Метнах тръбата. Тя се удари в една паркирана кола, прелетя покрай главата на зеления дъждобран и се удари в стената до него. Той се извърна и видя, че тичам към него.

Побягна по улицата и се изгуби в лабиринта на смълчания квартал.

Вдигнах забулената жена от земята. Фереджето й се смъкна.

Деря.

Останала без дъх от ударите, с лице мокро от дъжда, тя успя да промълви:

— Уплаши се. Звънна ми. Отидох и взех устройството… Там имаше човек от Ал Кайда… видя… позна зелените й обувки. Тя се изплаши, а той тръгна след нас. Взех го, побягнах и се качих на автобуса точно преди да затвори врати. Той блъскаше, но шофьорът… не пусна. Удари един мотоциклетист… Открадна мотопеда… Тръгна след автобуса.

— Телефон! — изкрещях. — Имаше ли телефон?

— Ще убие… Спри го!

— Влизай вътре!

Миг преди да хукна, забелязах „подобното на въже“ нещо, захвърлено в близката локва. Бе дамската чанта на Деря — аксесоар, който тук носеха само чужденките. Като прибавим това към уплахата на нашата агентка със зелените обувки, нищо чудно, че онзи от Ал Кайда ги бе забелязал. Явно бе имал достатъчно мозък в главата, за да подгони чужденката, която е получила нещо. Знаел е, че винаги може да убие местната жена.

Хукнах сред море от дъжд.

Уличката се виеше в хиляди посоки и бе задръстена с паркирани пикапи, камиони и коли, мотопеди, завити с мушама, и рикши, зарязани насред пътя като барикади, докато собствениците им се бяха подслонили в чайните, докато премине дъждът. Зеленият дъждобран можеше да се е шмугнал в някоя чайна или магазин, но някак си не мислех, че е така. Бяхме в Бангсар — квартал, пълен с чужденци. Всички западняци му бяха врагове. Щеше да предпочете някое по-безопасно място, за да се скрие.

„Моля те, дано да няма телефон, моля те, моля те!“

Дъждът обаче съвсем не бе най-голямото препятствие. Колите и рикшите ми пречеха повече. Знаех, че уличката се извива почти километър и половина, преди да излезе на широк булевард. Имаше доста пресечки, но май всички бяха без изход.

Ето! Пред мен или по-скоро над мен се извисяваше изоставен скелет от бума на Куала Лумпур през деветдесетте.

Тогава фондовата борса бе в разцвет и парите се сипеха над Куала Лумпур като дъжд. Правителството бе решило, че при такова изобилие от средства не е лошо да се ремонтират улуците по покривите на Бангсар, та чужденците да не шляпат из локвите, и цялата уличка се оказа обвита със скелета. За съжаление икономиката се сгромоляса още преди да са започнали ремонтите и не останаха пари дори за демонтаж на скелетата.

Тази вечер, през първия януари на двадесет и първи век, подскочих, хванах се за едно скеле и се изкатерих на дървените дъски.

Огледах тротоарите и улицата под краката ми. Сега единствено намаляващият дъжд ми пречеше да виждам. Затичах се по паянтовите дъски, като постоянно опипвах улицата с поглед, като хищник, подгонил плячка.

Коли. Камиони. Някакъв бездомник, скрил просяшката си купичка от дъжда. Подгизнали пешеходци, които заобикаляха спрените коли. Деца, скачащи в локва. Син неонов надпис на нощен клуб. Разтворени чадъри. Моят човек обаче нямаше чадър, а и под чадърите не се забелязваше зелен дъждобран. Не…

На половин пресечка пред мен. Зеленият дъждобран се блъсна в една паркирала кола. Извърна се. Не забеляза никой да го следи. Не вдигна очи, за да провери дали от небето не идва опасност.

Ръцете му бяха празни. И да имаше мобилен телефон, сигурно го беше прибрал.

След секунди бях два етажа над главата му. Виждах мократа му брада.

Обзе ме някакво спокойствие. Бях като ангел небесен, понесъл се в дъжда.

Уличката се стесни. Забелязах, че малко по-нататък се разширява. Долу на паважа обаче Зеленият дъждобран реши, че е попаднал в задънена улица.

Избърса водата от лицето си. Извърна се отново назад и не забеляза и следа от преследвачи. Свърна в една пресечка.

Скочих от скелето като ангел на отмъщението. Последвах го в пресечката.

Дъждът продължаваше да се лее над тесния каньон от бетон и тухлени стени. Пресечката вървеше на зигзаг. Бе застлана с излъскани камъни. Водата къркореше от прогнилите улуци. Един плъх се размина с мен. Не си направи труда да ме погледне или да каже „здрасти“.

Някъде пред мен чух как нечии крака нагазиха в локва. И цветиста ругатня.

Пристъпих зад ъгъла.

Задънена улица. Стени от тухла и бетон. Зеленият дъждобран се извърна и ме видя да стоя в средата на пътя за бягство.

Смъкнах качулката на черния си дъждобран.

Може би реши, че искам да види лицето ми. Може би исках, но смъкнах качулката, за да не пречи на периферното ми зрение. Капките забарабаниха по главата ми. Бях тук. Сега. Не бях дошъл, за да си говорим празни приказки.

Той не свали качулката си. Дясната му ръка се плъзна в джоба на дъждобрана.

„Има или няма пистолет? Това с пистолета определено е риск. Ако има, съм мъртъв!“

Ръката на Зеления дъждобран изхвръкна от джоба му и чух леко изщракване.

„Автоматичен нож! Има автоматичен нож — сигурно е филипински нож за рязане на банани. Това е някакъв сокак в Куала Лупмпур, не Тихуана. Той е Ал Кайда, а не чуло^[4]. Не трябва да носи автоматичен нож“.

Тук обаче „трябва“ или „не трябва“ нямаше значение. Не и в тази пресечка.

Може би Зеленият дъждобран бе обучаван в терористична база на Ал Кайда в Афганистан. Може би беше избивал съветски войници с „Калашников“ или РПГ в прашните хълмове между Кабул и Москва. Може би беше поставял бомби в Алжир или Филипините. Може би месеци наред го бяха обучавали на ръкопашен бой.

Всичките тези „може би“, дъждът и калдъръмът под краката ни, тиктакащите часовници на Ал Кайда и американските амбиции, всичко това влезе в уравнението. Плюс десетилетията, прекарани в складове за риба, градини и японски паркинги, паркове в Тексас и Тайпе, в американски военни бази. Плюс още нещо — това не бе първата ми задънена уличка.

Боят с нож се решава от микрони и мигове. Прекалено малко или препалено много, препалено бързо или прекалено бавно — и острието ти остава чисто и получаваш ритник в слабините.

Зеленият дъждобран се спусна бързо към мен с широко разтворени крака. Приличаше по-скоро на джудист, отколкото на боксьор. Посегна предпазливо с ножа, така че да си остави място за отстъпление. Не се пресегна докрай, за да избегне бъркане в очите или ритник в капачката.

Пробвах удар с лявата ръка, а той отстъпи като фехтовач.

Без мисъл, без план, без предварителна подготовка отстъпих и се плъзнах вдясно. Озовах се встрани от него и телата ни застанаха перпендикулярно, левият ми крак и лявата ръка образуваха права линия със слабините, сърцето, гърлото и очите му.

Зеленият дъждобран се извъртя и пробва още един удар.

Само дето аз не бях там. Десният ми юмрук политна напред и създадох впечатление, че тялото ми тръгва след него, но то всъщност се наклони назад, а лявата ми страна избегна острието.

Точно там попадна ножът му. Прониза въздуха.

Лявата ми ръка се стрелна покрай лакътя на ръката, с която държеше ножа, сля се с мускулите му и усили замаха, така че да го извади от равновесие. Дланта ми се изравни със сърцето му.

Той се дръпна назад, за да запази стабилност, инерцията го подхвана и…

Докато преминаваше от една точка на стабилност към друга, бутнах центъра на тежестта му.

Зеленият дъждобран се олюля и се блъсна в стената.

Отблъсна се от нея, все още с нож в ръка, и се хвърли в отчаяна атака.

Отдръпнах се от пътя му, посрещнах китката с ножа, дръпнах…

Ударих прекалено изпънатия му лакът. Чух пукането на строшената кост, болезнения вик, изтракването на ножа по камъните. Предмишницата ми се заби в гърлото му.

Зеленият дъждобран залитна, ръката му увисна, той се закашля.

В този момент видях очите му.

Ритнах го толкова силно, че отскочи от стената. Сграбчих главата му и го преметнах през рамо. Чух и усетих как вратът му се чупи.

Тялото му приличаше на остров от човешка плът в дълбоката локва на задънената пресечка. Около него се образуваха вълнички. Качулката покри лицето му. От водата не се вдигнаха мехурчета.

„Време! С колко време разполагам? Кога ще се появи някой тук?“

Пребърках набързо джобовете му. Натъпках съдържанието им в моите.

„Няма мобилен. Слава Богу, няма мобилен!“

Изхвърчах от пресечката и междувременно прибрах острието на ножа.

Дъждът продължаваше да вали. Някъде зад черните облаци слънцето залязваше. Когато стигнах телевизионния сервиз, навсякъде цареше само влага и мрак.

В локвата, до заключената врата, забелязах някаква купчинка. Наведох се и я вдигнах — дамската й чанта. Забравила я беше, а времето бе прекалено гадно дори за крадци или бездомници. Пръстите ми опипаха дъното на локвата и не откриха нищо разсипано. Притиснах чантата до гърдите си и с несигурни пръсти набрах кода. Вратата изщрака и ме пусна вътре.

Тъмно. Не е светнала лампите. Добре! Свлякох се на пода, опрял гръб във вратата. Опитах се да нормализирам дишането си, пръстите ми заровичкаха из чантата.

Напипах празна опаковка от презерватив и още четири неотворени. Празна бутилка от минерална вода, мобилен телефон, гребен, шалче, фиби за канелената…

Устройствата ги нямаше. Нито цели, нито на части…

Горе. Тя е горе, а устройствата са при нея. Каза, че ги е взела и всичко е наред.

— Аз съм! — обадих се несигурно в мрака.

Не последва отговор.

Изкачих се по стълбите на четири крака като шимпанзе. Вода се стичаше от цялото ми тяло и капките тупкаха по мръсните стъпала.

Горе си помислих, че сигурно седи притаена в мрака, с бейзболна бухалка в ръка и е готова да пребие всеки, освен мен.

Опипах стената и намерих ключа на лампата.

Деря лежеше на пода, опряла глава в леглото ни. Подгизналата черна връхна дреха се търкаляше на пода. Ризата й бе свита на топка — и беше ръждивочервена.

„Всичките й ризи и блузи са бели или сини“.

Успя да обърне глава и ме погледна. Кичури канелена коса падаха върху лицето й. Очите й бавно се отвориха. Приличаха на снежинки.

— Вече не ме боли толкова — прошепна тя.

Зеленият дъждобран… не я беше удрял. Не и с юмрук. А с онова, което е стискал в него.

Не я беше удрял — беше я пробождал.

Взех я в прегръдките си и видях раните по гърба и корема й.

— Тя е, тя…

— Тя е в безопасност, кълна се, Деря! А той… онзи мръсник… настигнах го. Той няма… не може да нарани никого вече… Няма да…

— Мислех, че ще ме хване в автобуса… После го видях с мотора… да ме гони… Трябваше да съм хитра… Счупих паметта… Хвърлих две парчета в автобуса… Третото, третото е толкова малко, толкова… знаеш ли, че големината на нещо зависи от времето? Презервативът… Шабана ще се гордее, че използвах презерватива!

— Глътнах го — каза ми. — Вода. Трябваше да… Насмалко да се задавя, но ако ме беше хванал, нямаше да намери нищо и макар че съм жена, не съм негова… щеше да ме пусне.

Косата почти закриваше лицето й. Опита се да я отметне с ръка, но не й стигнаха силите и ръката й се отпусна. Пригладих мокрите й канелени кичури, а тя ме погледна с огромните си сини очи и призна:

— От мен няма да излезе наркотрафикант.

Грабнах мобилния си телефон.

— Не искаш ли да си говориш с мен?

Кожата й с цвят на мед все повече побеляваше, добиваше цвят на мляко. Усещах я как се сбръчква, как се отпуска под пръстите ми.

На кого можех да се обадя?

— Не искам да говоря с никого другиго, освен с теб — отвърнах и извърнах лицето й така, че да я погледна в очите.

— Ще ми кажеш ли истината?

— Винаги! Винаги, цялата истина, обичам те, обичам те, обичам…

— Оладжак вармиш. — Турската пословица, на която ме бе научила и която аз на шега превеждах на английски, макар и неправилно, като: „Такъв е животът“.

Устата й избълва още турски думи, толкова завалени, че сигурно и собствената й майка не би я разбрала.

Пое си дълбоко дъх и се върна при мен, тук, в ръцете ми. Стоеше си съвсем кротко, а аз целият треперех. Тя вдигна ръка, прокара пръсти по челото ми и от допира по него остана червена следа.

— Татуировка — прошепна Деря.

И се унесе, ръката й се отпусна на пода.

Не, не се беше унесла. Беше мъртва.

Стоновете и хлипанията ми отнесоха със себе си и последните остатъци от вяра.

Но не и яростта.

И тогава си помислих: „Всичко това не трябва да е напразно“.

Видях сцената пред очите си, като холограмно представление, в което съм един от главните герои. Видях се как издърпвам любовта на живота си в банята, повдигам я до ръба на ваната, поставям я в нея по гръб, така както се къпеше, когато е сама — с много сапунени мехурчета и гореща вода. Наричахме баните й „италиански“, защото ми се струваше, че като я гледам да се къпе, все едно сме в италиански филм. В тази сцена обаче тя просто лежеше там. Представих си утрото, в което карам мотоциклета си през празните улици на Куала Лумпур, а дъждът се сипе върху мен и върху привързания за тялото ми вързоп на задната седалка. Вързоп голям колкото матрак, вързоп, увит със завесата от банята, в който любимата ми Деря лежеше безжизнена, с отворени очи. Също както през онова юлско утро, когато бях още на девет и чичо ми, който не бе Сам, не, казваше се Джери, та чичо Сам, застанал зад гърба ми до потока, ми каза как да постъпя с пъстървата в ръцете ми: „Давай синко, хвана я, сега довърши работата. Тя и без това няма да усети нищо“.

Всичко това обаче бе някъде далеч в бъдещето, когато се наведох над ваната с мъртвата си любима. Толкова много неща щяха да се случат утре, когато експертите от специалния отдел щяха да установят смъртта на жена, убита от избягал от местопрестъплението шофьор. Тялото бе толкова обезобразено, че се наложи да го транспортират в запечатан ковчег до родната й Анкара. Със същия полет в Турция отидоха и двете й приятелки, вкопчили се в изтерзания американец, който бе лъжец, лъжец, лъжец. Излъга, също както и хората от специалния отдел, които в името на доларите и приятелството с една висока американка си затвориха очите пред поредния инцидент в Куала Лумпур. Във въпросната странна случка един бивш крадец, който твърдеше, че най-сетне бил открил Аллах, открадна мотопед само за да си строши врата с него. Хората, които станаха свидетели на кражбата, така и не разбраха защо го направи.

Сега обаче бях тук. Не в онова бъдеше, в което щях да заровя пръсти във влажни хлъзгави неща, за да изпълня патриотичния си дълг. Не и в още по-далечното бъдеще, когато щях да тегля една майна на всички легенди и прикрития, за да доставя стоката на шефовете си. Сега бях тук, превит над железния ръб на ваната, в която лежеше трупът на любимата ми.

Запуших канала.

Направих го. Представих си полета на малайското семейство до Кувейт. Сигурно щяха да откажат да идат в Америка. Разкъсах синята риза на Деря, като несръчен изнасилвач.

Автоматичният нож изщрака в ръката ми. По острието му сякаш премина електрически ток в момента, в който разряза кожата й в тан тиен — онова вълшебно място под пъпа, където се намира чи на всеки мъж и жена. Помня, че си повтарях, че под острието на ножа ми няма нищо. Помня, че крещях. Помня, че се опитвах крясъците ми да приличат на онова „Киа!“ с което каратеките чупят дъски. Крясъците обаче не помогнаха и последната ми капчица разум изчезна в момента, в който забих ножа.